8 Февруари, 2020
„Футболният сезон приключи.“
ГЛАВА 1
АСА
Лъжи. Животът ми беше поредица от лъжи, които се бяха превърнали в моя норма. Не исках да го приема. Да се събуждам ежедневно, знаейки, че това може да е денят, в който ще се изправя пред най-големия си страх, не би трябвало да е първото нещо, което ме преследва, когато отворя очи. След шест дни щях да навърша осемнадесет години. Вече нямаше да съм непълнолетен. Тази защита беше изчезнала, но това нямаше да ме спре да направя това, което трябваше да се направи, ако баща ми отиде твърде далеч.
Разбирането на майка ми беше нещо, от което се бях отказал преди години. Бях приел, че тя го обича и това беше единствената причина да остане. Как може една жена да обича мъж, който я малтретира емоционално и физически? Не можех да го проумея, но тя го обичаше. Трябваше да го обича, защото този кучи син я беше наранявал повече пъти, отколкото можех да преброя. Единственият път, в който я бях виждал да отвръща на удара, беше когато пристъпих пред нея и юмрукът му се стовари върху челюстта на единадесетгодишния и син, поваляйки ме на земята. В онзи ден я беше пребил толкова жестоко, че това ме бе белязало. Ужаси ме.
Въпреки това тя не го остави.
Правеше всичко, което можеше, за да го направи щастлив, а когато това не се получаваше, се изнасяше на дивана, за да гледа драми от Netflix и да пие бутилки вино сама, докато той беше на работа, а аз на училище. Цикълът в тази къща беше толкова прецакан, че беше цяло чудо, че и двамата бяхме още живи.
Футболният сезон беше свършил. До края на последната ми година оставаха само няколко месеца, а аз се бях запътил към Оле Мис с футболна стипендия. Баща ми се беше похвалил с това на всеки, който искаше да слуша. Подкрепящият, гордият баща, семейният човек, успешният местен бизнесмен, шефът на градския съвет, Малком Грифит. Презирах го и въпреки това планирах да оставя майка си да живее сама с това чудовище.
Тя можеше да го напусне. Аз бях по-голям от него сега. Можех да се справя с него, ако се опиташе да я спре да си тръгне. Бях ѝ казал това – бях я молил и умолявал да го остави. Да отиде да живее с баба ми в Ню Мексико. Малкото градче Таос беше пълно със семейството на майка ми. Майка ѝ беше сила, с която трябваше да се съобразяват, както и братята ѝ. Тя щеше да е в безопасност… щеше да е свободна. Можех да отида в колеж и да живея живот без вина и страх.
Нищо от това, което казах, не можеше да я накара да си тръгне.
Нищо от това, което той направи, не беше достатъчно лошо, за да я накара да избяга.
– Майната му – изръмжах, мислейки си за спора ни, преди да изляза от къщата десет минути по-рано. Застанал до черния си пикап „Шевролет“ с дясна ръка върху бензиновата помпа, а другата, опряна в страничната част на пикапа, се вгледах в отражението си в затъмненото стъкло. Приличах на него и го мразех. Очите ми бяха сини като неговите. Раменете ми бяха широки, но ръстът ми вече беше шест и три. С два сантиметра по-висок от него. Единственото, което виждах от майка си, беше тъмночерният цвят на косата ми и тръпчинките, които се появяваха, когато се усмихвах.
– Всичко наред ли е? – Попита женски глас. Не бях разбрал, че някой друг е навън. Бях единствения, когато спрях, за да заредя. Обърнах глава и разпознах момичето. Не я познавах, но я бях виждал наоколо. Най-често тук, когато зареждах гориво. Тя беше от Рамос. Родителите ѝ притежаваха бензиностанцията и хранителния магазин към нея. Изглеждаше на моята възраст, но не беше учила в гимназията в Лоутън. Всъщност не беше посещавала нито средно, нито начално училище. Никое от децата на Рамос не го правеше и не бях сигурен колко братя и сестри има, но знаех, че са много. Преди няколко години си спомням, че най-възрастният от тях прекали с дозата или нещо подобно. Не бях сигурен как точно е умрял.
– Всичко е наред – промълвих аз, смутен, че съм попаднала в сегашното си настроение. Обикновено жена, която изглеждаше като тази, би накарала превключвателя на чара ми да се задейства. Харесваше ми да флиртувам. Бях шибано добър в това. Но не и сега. Привлекателните жени бяха на първо място в списъка ми „не ми пука“.
Очаквах тя да си тръгне. Да ме остави на лошото ми настроение, но тя не помръдваше. Не срещах погледа ѝ, но виждах как дългата ѝ тъмна коса се развява от хладния вятър на студения фронт, който се движеше днес. Косата ѝ беше толкова тъмна, че беше почти черна. Слънцето обаче показваше кафявите и отблясъци. Същото се отнасяше и за тъмнокафявите ѝ очи, които извън магазина изглеждаха по-светли. В миналото я бях виждал само вътре в магазина.
Помпата щракна и аз извадих накрайника, след което затворих капачката, преди да насоча вниманието си обратно към нея. Тя примигна, когато очите ми срещнаха нейните, и ги задържа, сякаш не осъзнаваше, че стои там и ме гледа. На пълните ѝ устни се появи срамежлива усмивка. Жалко, че никога не бях намерил време да я заговоря в миналото. Точно сега беше не само лош ден, но и твърде късно. Скоро щях да си тръгна, а тя никога нямаше да напусне този град. Щеше да е тук завинаги, точно като родителите си. Също като моите родители. Тази идея развали настроението ми още повече.
– Добре, ами, просто проверявах – каза тя и направи пауза, сякаш очакваше да кажа нещо друго. Нямаше какво да кажа. Бях ударил пикапа си от гняв и нищо от това не я засягаше. Когато стоях там и задържах погледа ѝ мълчаливо, бузите ѝ леко се зачервиха и тя сведе глава, за да се съсредоточи върху земята. Накрая започна да се връща към витрината на магазина. Гледах я как върви и се възхищавах на начина, по който носеше чифт избледнели дънки. Черните бойни обувки ме изненадаха. Горнището без презрамки, което носеше, беше бледожълто, а от ушите ѝ висяха малки бели обеци с маргаритки. Розовият гланц на устните ѝ и деликатното ухание на парфюма ѝ я караха да изглежда твърде женствена за подобни обувки. Зачудих се как ли се казва, но също толкова бързо го прекратих. Нямах време за това. Бъдещето ми и безопасността на майка ми бяха единствените ми приоритети сега.
Отворих вратата на пикапа си с повече сила, отколкото беше необходимо, влязох вътре и се отдалечих от бензиностанцията. За последен път бях виждал момичето преди няколко месеца, когато бях влязъл в хранителната част на магазина им, за да взема някои неща за майка ми. Този ден тя беше на касата. По това време говорех по телефона, занимавах се с драмата на Райкър и не обръщах внимание на нищо друго.
Телефонът ми започна да звъни до мен, прекъсвайки мислите ми, и аз погледнах към екрана в пикапа, за да видя кой е, преди да отговоря. Не ми се говореше с баща ми, ако той реши да се обади. Беше Неш. С облекчение натиснах „Приемам“ на сензорния екран на системата за управление на пикапа ми.
– Да – казах по начина, по който поздравявах.
– Къде си? – Попита той по високоговорителя в пикапа ми.
– Току-що заредих бензин. Защо?
– Помислих си, че ще искаш да дойдеш в съблекалните на игрището. Някои от момчетата тренират тук, а по-късно се отправят към полето.
Не исках да се връщам във вкъщи и да бъда принуден да слушам как майка ми ми казва, че трябва да уважавам баща си. Тя трябваше да е благодарна, че не съм му ударил юмрук в челюстта, след като и е говорил по начина, по който го е направил по време на закуската. Бързо погледнах към задната седалка, видях чантата си и знаех, че там има чисти къси панталони, с които мога да се преоблека.
– Ще бъда там след пет – отвърнах аз.
След това и двамата затворихме и пикапа ми отново беше тих.