„Вземах им парите и им давах канелени рулца“
ГЛАВА 2
ЕЗМИТА
– Аз съм идиот. Защо излязох там? – Измърморих разочаровано, докато оставях вратата да се затвори зад мен. Защо излязох там? Толкова ли отчаяно исках да говоря с Аса, че търсех всякаква причина да започна разговор? Той ме беше погледнал, сякаш съм луда. Бях свършила чудесна работа да се държа като глупачка. Отне ми седмици, за да събера смелост да го заговоря, а когато най-накрая го направих, избрах да го направя по този начин? Идиотка!
Обърнах се и гледах как черният пикап „Шевролет“ потегли. Никога не пропусках този пикап, когато минаваше покрай мен или беше навън. Сякаш имах радар на Аса Грифит. Още една причина, поради която трябваше да се махна от този малък град. Бях позволила на някакъв човек, с когото никога не бях разговаряла, да се превърне в моя мания. Чудех се дали той изобщо си спомня момента, в който започна привличането ми към него. Може би той правеше подобни неща през цялото време и аз бях станала свидетел само на този един момент. Без значение, този момент беше останал в мен. Той се беше превърнал в нещо повече от красиво момче, което ми харесваше да гледам.
Самотната майка, която броеше дребните, за да плати няколко покупки, докато момченцето ѝ молеше за близалка, беше сърцераздирателна. Опитвах се да измисля начин да и дам покупките, без да я злепоставям, когато Аса се приближи и постави шепа близалки на касата, след което ми подаде банкнота от двадесет долара и ми каза да ги добавя към чантата на дамата. Жената се беше просълзила и беше толкова развълнувана, че благодари на Аса, докато аз се бях влюбила или поне беше започнало влюбването ми в него.
Беше дошло времето да започна да живея. Родителите ми просто не бяха съгласни да напусна гнездото. Намръщих се, докато в главата ми се възпроизвеждаха мислите за последния ми спор с баща ми относно заминаването ми в колеж. Не беше чудно, че се бях влюбила в момче, което дори не познавах. Сънуването беше единственото ми бягство от това място.
Аса Грифит, с очи с цвят на океански вълни, широки рамене, тъмна коса и тръпчинки, беше класическият плакат за момичешкото мечтание. Поне за една защитена, неловка тийнейджърка като мен. Той винаги ме караше да се чувствам зачервена и нервна при вида му. Разбира се, той нямаше никаква представа коя съм аз, освен момичето, което проверяваше покупките му и от време на време вземаше пари в брой за бензина му, когато не плащаше с карта. Бях жалка и го знаех.
Отворих вратата на магазина и влязох вътре, след което въздъхнах тежко при вида на майка ми, която ми се мръщеше иззад касата. В магазина нямаше клиенти, но по неодобрителния ѝ поглед човек би си помислил, че има опашка, която ме чака.
– Той имаше трудности с помпата, мамо – казах аз, преди тя да успее да разгърне поредицата си от словесни ругатни.
– „¡Sabes mejor que dejar la caja registradora desatendida!(Знаеш, че е по-добре да не оставяш касата без надзор!)“ – Отвърна тя гневно, без да повярва на извинението ми. Единственото ѝ притеснение беше, че съм оставила касата без надзор. Въпреки че във всеки един момент в нея имаше по-малко от сто долара. Това нямаше значение за мама. Да си върша работата и да не обръщам внимание на момчетата беше това, което я интересуваше.
– Нямаше никой тук, мамо – казах аз, изтъквайки очевидното.
Тя отвори уста, все още намръщена към мен, когато бях благословено спасен от предстоящия ѝ гняв. Дрънкането на звънеца на входната врата издаде познатия си звук, когато някой влезе в магазина. Намръщената ѝ физиономия веднага се превърна в приятелска усмивка, когато тя се обърна към клиента. Щеше да довърши тази караница по-късно. Майка ми не пропуска нищо. Щом да видя Аса отвън вече знаеше. Винаги го правеше. Заради властните постъпки на майка ми никога не бях ходила на среща. Просто беше тъжно, че съм на седемнайсет години и все още не съм била целуната. Дните на работа, грижите за по-малките ми братя и сестри и домашното обучение. Нямах социален живот.
– Здравейте, г-н Лий – поздрави клиента майка ми. – С какво можем да ви помогнем днес?
Отидох да заема мястото си зад щанда, преди да погледна към бащата на Райкър Лий с приятелското му изражение, докато отговаряше на майка ми.
– Зареждам джипа и имам нужда от малко кафе и едно от вашите канелени рулца. Надявам се, че не съм закъснял твърде много тази сутрин и ще ви е останало едно.
Канелените рулца на майка ми бяха известни в този град. Тя се събуждаше в четири часа всяка сутрин и правеше пет дузини от нулата. След девет сутринта рядко оставаха такива. Нейните churros бяха също толкова популярни след три часа следобед. Правеше точно шест дузини от тях и те винаги се разпродаваха, докато бяха още топли.
– Имаш късмет. Останаха ми три. Нека отида да ти опаковам едно. Езмита, ти донеси на господин Лий чаша прясно кафе – каза тя с най-приятния заповеднически тон, който можеше да събере. Кимнах бързо и отидох да проверя каната с кафе, която бях пуснала, преди Аса да се появи отвън.
– Знаеш ли донеси ми и трите. Останалите ще ги закарам вкъщи при семейството – извика той към нея. По навик проверих часовника. Беше 8:17. Беше продала по-рано от вчера. Не беше рекордното ѝ време от 7:49 ч., но все пак беше впечатляващо за събота, когато хората излизат малко по-късно сутринта.
Мама знаеше, че когато му каже, че са останали само три, той ще ги вземе всичките. Хората бяха създания на навика. Също като родителите ми, аз знаех по-малко за всички в това малко градче. Знаех редовните им поръчки. Помнех начина, по който обичаха кафето си, и кои бяха любимите им закуски. Дали щяха да поискат канелено руло със сутрешното си кафе, или не. С това познание всичко свършваше. Синът на господин Лий, Райкър, беше на моята възраст и също като Аса не знаеше името ми. Бях аутсайдер в града, в който бях израснала. Това не беше тяхна грешка и аз не ги обвинявах.
Обвинявах родителите си. Те никога не ми бяха позволявали да живея живот извън това семейство. Нямах приятели. Имах братя и сестри и братовчеди. Нямах никакъв опит в света. Имах опит в управлението на магазин. Докато другите момичета флиртуваха с момчетата и ходеха на срещи, аз им взимах парите и им давах канелени рулца. Смъртта на по-голямата ми сестра ги беше направила още по-протективни, отколкото бяха преди. Исках да живея самостоятелен живот, но знаех, че докато живея под техния покрив, ще трябва да се боря, за да го получа – и дори тогава не предвиждах, че ще отстъпят пред молбата ми.
С въздишка долях кафето на г-н Лий и закрепих пластмасовия капак, преди да се върна до плота и да го сложа там, за да го вземе. Една и съща рутина, ден след ден. Животът ми не би трябвало да е толкова скучен на седемнайсет години, но родителите ми се бяха погрижили да е възможно най-прозаичен.
– На колко години си сега, Езмита? – Попита ме искрено господин Лий, с приятелска усмивка.
– Седемнайсет – отговорих аз.
Той кимна.
– Предполагах, че си толкова. Мислех, че си на възрастта на Райкър. Имаш ли някакъв план за колежа? – Попита той, като изглеждаше искрено заинтересуван от отговора. Рядко се случваше някой да ме попита нещо повече от това дали кафето е прясно или да поиска храна отзад. Нещо, което се отнасяше до мен и само до мен, беше приятно.
– Да, господине, искам да отида…
– Езмита, иди да се погрижиш за Мануел – прекъсна ме мама с острота в тона, която не остана незабелязана.
Желанията ми за колежа и плановете на родителите ми не съвпадаха. Говоренето за бъдещите ми планове с когото и да било беше забранено. Тя нямаше да го допусне. Съмнявах се, че четиригодишният ми брат, Мануел, има нужда от грижи, когато Роса и Тереса бяха в къщата с него и Мигел, седемгодишния ми брат. Роса беше на четиринайсет, а Тереса – на тринайсет, и двете властни и компетентни. Мама просто искаше да ме изкара от магазина и да ми затвори устата да не казвам на никого, че искам да отида в университета „Лойола Маримаунт“ в Лос Анджелис. От момента, в който започнах да уча в девети клас, бях направила всичко по списъка, за да съм сигурна, че не само ще ме приемат, но и че ще мога да получа стипендия. Приемането ми беше дошло миналата седмица, както и предложението за стипендия. Времето ми за отговор изтичаше. Опитът да говоря с родителите си за това беше най-трудната част от процеса.
Повечето родители биха били горди. Моите не бяха. Те отказваха да приемат идеята най-голямата им жива дъщеря да замине за Калифорния, за да учи в колеж. Нямаше значение дали става дума за католически университет. Нямаше значение, че е с отлично образование. Трябваше да направя това, което те бяха планирали за мен. Точно тук, под техния палец.
Засега щях да ги оставя да мислят, че съм приела решението им. Просто защото майка ми беше сила, с която трябва да се съобразявам. Всичките ѝ четири фута и единадесет инча.
Назад към част 2 Напред към част 4