15 ЮНИ 2020 г.
„Познавате ли Аса?“
ГЛАВА 8
АСА
Лятото в Лоутън изглеждаше толкова различно, колкото и останалата част от света заради Ковида. Нищо не беше същото. Животът беше излязъл от контрол толкова бързо, че вече не се изненадвах от нищо. Бяха ми разрешили да остана за погребението на Хънтър, а след това майка ми ме изпрати в Ню Мексико да живея с моята баба. Баща ми отказа да ми позволи да се върна в къщата, която те наричаха дом. Напускането на всички беше временно, но след това светът се затвори заради пандемия. Нямаше да пътувам, за да посетя приятелите си. Редки обаждания от майка ми. Нямаше как да намеря нови приятели в Таос, защото бях заседнал при баба си с трима по-малки братовчеди. И тримата бяха шумни момчета. Чичо ми почти не налагаше дисциплина по отношение на децата си. За мой късмет всички те също живееха с моята баба. Бяха минали дълги три месеца и половина.
Веднага щом можех да пътувам, си събрах нещата и се върнах в Алабама. Баща ми все още отказваше да ме допусне в къщата си, но аз не планирах да остана при тях. Родителите на Неш Лий бяха казали, че мога да се преместя при него в апартамента му над гаража им. Поддържането на контакт с Неш и Райкър беше единственото ми общуване с живота извън този на баба ми и ме държеше в кондиция.
Райкър не се справяше добре. Посещавал е психолог и според Неш е решил да не приема предлаганите му футболни стипендии. Той каза, че основният му приоритет е Аурора и това да бъде близо до нея. За никой от тях не бяха направени планове и родителите им не ги принуждаваха.
Спрях на паркинга на магазина за хранителни стоки. Бях гладен и не исках да пристигна при Неш гладен. Родителите му ми позволяваха да остана там, но не очаквах да ме хранят. Баба ми беше дала малко пари за път. Бях се стискал да ги харча и ми останаха доста, докато си намеря работа. Отворих вратата на пикапа и започнах да излизам, когато забелязах, че от магазина излиза жена с маска на лицето. Все още се приспособявах към живота с маски по време на пандемията. Често я забравях и се налагаше да се връщам до пикапа, за да я взема, преди да вляза където и да било. Посегнах към една от черните памучни маски, които ми беше направила моята баба, и я сложих, покривайки устата и носа си, след което се отправих към магазина. Можех да живея с юфка рамен и сандвичи с фъстъчено масло. Списъкът ми с нужди беше малък.
Когато влязох вътре, познатото ми беше странно. Познавах това място. Бил съм тук милион пъти, но като го видях в този вид с покритите лицата на всички, стикерите по пода, които насочваха потока на движение, и големите пластмасови прегради, които държаха работниците на безопасно разстояние от клиентите, всичко това ми се стори много апокалиптично. Дори моят роден град живееше в този странен алтернативен живот, който Ковид 19 беше наложил на света. Никой не беше в безопасност.
Смехът изглеждаше толкова неуместен в този момент, че привлече вниманието ми. Обърнах се да погледна към звука, който, признавам, беше толкова приятен, че накара раменете ми да се облекчат и животът да не изглежда толкова мрачен.
Дори и с розовата си маска с гепардови щампи, щях да я разпозная. Бях сигурен, че до края на живота си ще помня Езмита Рамос. Няколко пъти се бях сещал за нея по време на лудостта, в която се бе превърнал животът ми, и се чудех как ли се справя. Беше ли успяла да отиде в колеж? Родителите ѝ бяха ли я затворили до края на живота ѝ? Освен факта, че тя, заедно с останалия свят, беше поставена под карантина.
Дългата ѝ коса изглеждаше още по-дълга, а начинът, по който изрязаните шорти, които носеше, успяваха да покажат едновременно краката, дупето и талията ѝ, беше адски разсейващ. Вгледах се в облеклото ѝ и в лесния начин, по който тялото ѝ сякаш… се наведе към едно момче, което не бях забелязал, че стои там. Беше трудно да отвърнеш поглед от нея, да забележиш нещо друго. Разпознах момчето. Не го познавах добре, но го познавах. Както и Езмита, изглежда.
Последния път, когато я видях, тя беше затворена от света и имаше проблеми, защото избяга без разрешение и се прибра вкъщи с пикапа на едно момче. След това не бях имал възможност да я видя. Убийството и погребението на Хънтър, съчетани с желанието на баща ми да ме накара да си платя за това, че съм му набил задника, бяха малко прекалено. Мислите за хубави момичета останаха на заден план. Дори за красивото момиче, което беше станало свидетел на най-слабия ми момент.
Защо шибаният Брет Дарби все още беше в Лоутън? Защо не беше заминал за Калифорнийския университет с тази глупава стипендия за тенис, която имаше така или иначе? Вероятно по същата причина, поради която и аз не бях заминал за „Ол Мис“. Covid-19, пандемията, която промени живота ни. По дяволите, ние дори не бяхме завършили истинска гимназия. Всички бяхме завършили годината виртуално. Всички останали го бяха направили от домовете си в Лоутън. Аз бях завършил в Ню Мексико, защото вече нямах дом в Лоутън.
И така, как Езмита се беше запознала с Брет и кога? Изглеждаше трудно да се запознаеш по време на пандемия. Защо, по дяволите, ми пукаше? Осъзнах, че стоях тук прекалено дълго, притеснявайки се за личния живот на Езмита. Тръгнах по първата пътека със зелена стрелка и я последвах. Огледах се, но не видях нито един от твърде ограничените артикули, от които се нуждаех. Намерих обаче кафе и зърнени закуски. Реших, че немарковите „Какаови пухчета“ също биха били добър източник на храна, и грабнах една кутия.
Съсредоточих се върху това да се измъкна бързо оттам и се отправих към касата с кошницата си. Не установих визуален контакт с никого и отказах да потърся отново Езмита. Не беше моя работа. Може би и нея бяха изгонили от къщата ѝ и тя беше в затвора с Брет Дарби. Сериозно се съмнявах в това, но както и да е. Нямаше значение.
ЕЗМИТА
Той се беше върнал.
Аса се беше върнал в Лоутън.
Сърцето ми се ускори при вида му. Надявах се да не е така. Надявах се, че глупавото ми влюбване в Аса е изчезнало. Брет беше приятно разсейване през последните две седмици, а и да има човек, който да ми обръща внимание, беше приятно. Част от мен вярваше, че това ще потуши малкото нещо, което изпитвах към Аса, но дълбоко в себе си мисля, че знаех, че не е така. Това, че го нямаше, ми помогна да не се занимавам толкова с него, но като го видях да стои там, изглеждащ толкова красив, колкото го помнех, с кошница в ръка, докато слагаше бурканче с фъстъчено масло в нея и поглеждайки към едно желе, доказах, че не съм преодоляла влюбването си.
Проклятие.
– Познаваш ли Аса? – Попита Брет до мен.
Беше очевидно, че се взирам в него. Откъснах поглед от хубавия задник на Аса и погледнах към Брет.
– Да, не, донякъде – казах, без да съм сигурна как да отговоря. Не беше като да мога да му кажа истината. Като начало, нощта на моста беше тайна, която никога нямаше да разкажа. Второ, фактът, че бях обсебена от Аса в продължение на години, беше смущаващ. Неговата проста постъпка на доброта един ден ме беше накарала да го поставя на пиедестал. Не бях сигурна, че някога ще успея да го премахна.
Брет се засмя.
– Да, знаеш за него, но не, всъщност не го познаваш?
Кимнах, защото това беше по-добро обяснение.
– Той идваше в магазина – казах с усмивка.
– И сваляча Аса Грифит никога не те е свалял? – Попита той, изглеждайки изненадан.
Поклатих глава. Защото не, нито веднъж Аса не беше флиртувал с мен. Което беше тъжно да се признае.
– Това ме шокира.
Повдигнах рамене, сякаш не ми пукаше. А всъщност ми пукаше. Искаше ми се само веднъж да беше флиртувал с мен.
– Спуканата ми гума беше дяволски късмет – каза Брет, след което ми намигна.
Вдигнах пицата, за която бяхме дошли.
– Защо? – Попитах го, все още разсеяна от завръщането на Аса.
– Защото никога досега не бях влизал в магазина на родителите ти. Ако знаех, че си там, щях да вляза много по-рано.
Брет беше мил. Казваше хубави неща. Флиртуваше с мен. В деня, в който „Мини Купър“-ът му спука гума и той влезе вътре, за да си вземе газирана напитка, докато чакаше сервиза да дойде да я смени, аз го обслужих. Той ме попита какво мирише толкова хубаво и аз му разказах за чуросите на майка ми. Той си купи три, а после ме попита дали имам Snapchat. Ако беше няколко месеца по-рано, отговорът ми щеше да е „не“, а и на всеки друг въпрос, който ми беше задал, щеше да е „не“.
След нощта на моста и убийството на Хънтър Маклай обаче баща ми се промени. Сякаш се страхуваше, че ще ме загуби така, както беше загубил сестра ми. Противно на желанието на майка ми той ми беше дал смартфон и ми беше казал, че мога да уча в колеж извън щата, но той трябва да е на по-безопасно място от Лос Анджелис. Всъщност Калифорния беше напълно забранена.
Вече бях кандидатствала в други колежи и въпреки че нямах пълна стипендия за нито един от тези, които се намираха на места, които той смяташе за достатъчно безопасни, имах частична стипендия за университета „Уолтън“ в Оксфорд, Мисисипи. Беше достатъчно близо, за да ги зарадва, а и… беше в същия град като Ол Мис. Да, може да не изглеждам като преследвач, но аз си бях измислила много оправдания защо това е най-добрият избор за мен. Всички те звучаха много добре.
Брет не беше мексиканец, а майка ми имаше проблеми с това. Баща ми обаче я беше превъзпитал и на Брет беше позволено да дойде, за да гледаме един филм. След това ми беше позволено да отида с него за бургер, стига да не ядем в ресторант. Очарованието му скоро подейства на майка ми и сега можех да ходя в дома му, стига родителите му да са там, а мама се обаждаше и проверяваше за това. Днес щяхме да си вземем пица и някои други закуски, след което щяхме да гледаме нов сериал по Netflix. Брет беше споменал за плуване, но не бях сигурна, че да питам мама дали мога да нося бански пред Брет е добра идея. Освен това единственият бански, който притежавах, приличаше на нещо, което майка ми би носила. Трябваше да си купя нов.
Един писък ме извади от мислите ми и аз се обърнах, за да видя как едно русо момиче тича и се хвърля около Аса. Не беше лесно да чуя какво казва с маската си, но късите панталони на момичето ми напомняха на бикини, а горнището ѝ не беше повече от сутиен. Гледах как Аса поставя свободната си ръка около момичето, но дали се усмихваше или не, никой не знаеше с проклетата маска, която закриваше лицето му. Той имаше страхотна уста.
Не. Престани. Погледнах встрани от тях. „Skittles или Twizzlers?“ Попитах Брет.
– Защо не и двете? – Отговори той, взе по една опаковка от всяка и ги сложи в количката, която бутах. Загледах се в бонбоните и се опитах да се съсредоточа върху това от какво друго се нуждаем, а не върху женското, високочестотно гукане вляво от мен.
– Харесваш и двете? Нали? – Попита Брет.
– О, да, харесват ми. Съжалявам. Мислех си от какво друго имаме нужда.
– Чипс и дип.
Кимнах в знак на съгласие и го последвах до следващата пътека, като хвърлих още един поглед в посока на Аса. Очите му срещнаха моите и щях да се спъна, ако не се държах за количката. Момичето все още се притискаше към него и говореше, но той ме гледаше.
Тогава Аса Грифит ми намигна. На мен.
Назад към част 8 Напред към част 10