16 ЮНИ 2020 г.
„Не изяждай всички проклети бисквити“
ГЛАВА 9
АСА
Неш ме беше събудил, когато беше тръгнал към къщата на игрището, за да тренира с играчите. Съмнявах се, че ще играят футбол през есента. Нещата не изглеждаха обнадеждаващо в този момент. По дяволите, бяха минали три месеца на блокиране, а сега се налагаше да носим маски навсякъде и повечето места все още бяха затворени. Ако не беше „важен бизнес“, беше затворено. В по-голямата си част. Няколко ресторанта бяха отворили, но само тези с места на открито, а кой, по дяволите, искаше да яде на открито в Алабама през юни? Никой.
Изпих чаша черно кафе и седнах на малката масичка в кухнята на апартамента. Обмислях дали да ям зърнена закуска или препечен хляб с фъстъчено масло, когато на вратата се почука. Беше малко след осем. Кой ли търси Неш, че е станал толкова рано и да не е с него в къщата на игрището? Грабнах една риза и я навлякох върху главата си. После отидох да отворя вратата.
Приятелката на Наш, Талула, стоеше там с голяма бяла кутия в ръце.
– Добро утро. Неш каза, че си буден; надявам се да не те безпокоя.
Сякаш Талула можеше да обезпокои някого. Тя беше толкова сладка, колкото и секси. Бях се заинтересувал от нея още в началото на годината. Дори бяхме излизали, но тя искаше Неш. Неш имаше нужда от нея. Сега се наслаждавах на гледката, но това беше всичко. Тя протегна бялата кутия към мен.
– Майка ми изпрати това. Чула е, че си се върнал и си тук с Неш. Спомнила си е колко много си харесвал шоколадовите и ментови бисквити, а също така е изпратила и няколко мъфина, които е искала да опита и които е намерила на…
– Пинтерест – довърших вместо нея, спомняйки си това от единственото ми посещение в дома и, преди да я заведа на катастрофалната ни среща на полето.
Тя се засмя и кимна.
Взех кутията.
– Предай на майка си, че и благодаря и ако все още е свободна… – Замълчах и се усмихнах.
Талула извъртя очи към мен, но това предизвика лек смях от нейна страна.
– Ще и кажа – отвърна тя. После добави: – Радвам се, че се върна. Ние всички се радваме.
– Да, аз също – казах и.
Талула се обърна да си тръгне и аз затворих вратата след нея, като изведнъж почувствах много по-голямо вълнение от възможностите за закуска. Майката на Талула умееше да пече като шампион. Поставих кутията на масата, а телефонът ми ме предупреди за текстово съобщение. Вдигнах го и видях името на Неш и:
Талула идва с някакви неща, които майка ти е приготвила. Не изяждай всички проклети бисквити. Остави ми малко.
Отговорих:
Тя ги изпрати на мен. Ще ги изям всичките.
Отворих кутията, а ароматът накара устата ми да се напълни.
Друг текст.
Тя е моята приятелка.
Усмихвайки се, отговорих:
Тя е твоята приятелка, но майка ѝ не е.
Взех една още топла бисквита от фурната и я пъхнах в устата си. Шоколадът и ментата се разтопиха върху езика ми и аз изстенах от удоволствие.
Остави ми една шибана бисквитка! – Отвърна той.
Добре. Ще ти оставя една.
Написах му аз, след което отидох да си налея висока чаша студено мляко. Сутринта ми току-що стана много по-добра.
Когато си затворен в продължение на няколко месеца и светът на практика е затворен, се оказва, че си намираш нови хобита. Моето беше бягането. То ме извеждаше навън и беше добро упражнение, тъй като готвенето на баба ми и седенето пред телевизора не бяха най-добрата комбинация за поддържане на добра форма. След като изядох пет бисквити и два мъфина, погледнах стомаха си и реших, че имам калории за горене, да не говорим, че нямах какво друго да правя.
Преоблякох се в къси панталони и тениска, на която бях отрязал ръкавите, и се приготвих да отида да тичам. Трябваше да съм в къщата на игрището и да вдигам тежести, но не бях готов да видя всички. Те щяха да искат да разберат защо съм си тръгнал. Щяха да ми задават въпроси, на които не исках да отговарям. Всички те бяха тук и се приспособяваха към смъртта на Хънтър, а за мен сякаш нищо не се беше случило. Бях заминал. Не бях живяла в Лоутън след Хънтър. Не бях тук, когато всички бяха изпратени от училище, за да се настанят под карантина в домовете си. В главата ми сякаш Лоутън продължаваше да бъде Лоутън, докато моят странен нов свят се случваше само в Ню Мексико, но беше ясно, че това не е вярно.
Идеята да отида в тази къща на игрището и Хънтър да го няма, шкафчето му да е празно, фланелката му да е пенсионирана и да виси в рамката, за която Неш ми беше разказал, не мисля, че бях готов за това. Това, че не бях тук, ми попречи да… скърбя, както приятелите ми. Сега се бях върнал и реалността беше тук.
Родителите ми не ме канеха на гости. Знаеха, че съм се върнал, но не искаха да ме видят. Хънтър си беше отишъл. Човекът, който го беше застрелял, беше зад решетките до живот. Съучастниците му бяха там за двадесет и повече години. В града имаше билборд за това, че Хънтър е герой. Райкър беше жив, а аз се чувствах виновен, че дълбоко в себе си се радвах, че не Райкър е бил този, който е поел куршума. Хънтър беше мой приятел. Но Райкър беше един от най-добрите ми приятели за цял живот.
Когато излязох навън, топлината на слънцето се отрази добре на кожата ми. Отделих няколко минути, за да се протегна, преди да завия надясно и да се насоча към града. Завиването наляво щеше да е по-разумно. По-малко трафик и повече тротоари. Завиването наляво обаче щеше да ме отведе до къщата на Маклай, а аз не исках да я виждам. Справях се с реалността стъпка по стъпка. Не бях готов да видя тази къща и да си спомням какво се е случило.
Винаги можех да завия наляво и после да завия надясно, преди да стигна до къщата на Маклай, но тогава щях да мина покрай къщата на родителите ми, а аз със сигурност не исках да виждам и нея. И така, надясно. Когато завих, за да се върна при Неш, навън вече беше адски горещо, но потта ми беше полезна. Обикновено тичах по-рано сутрин или късно вечер. Днес наказващата жега ми се струваше привлекателна. Може би това, че се върнах тук, ме караше да се пречупя.
Бягането винаги прочистваше главата ми и скоро не ме поглъщаше Лоутън и цялата му болка. Мускулите ми се събудиха, а вятърът по лицето ми накара всичко останало да отпадне. Не се фокусирах върху нищо около мен, вероятно затова бях почти до магазина на Езмита Рамос, когато я забелязах да върви през улицата в обратна посока. Косата ѝ беше вдигната на конска опашка и се поклащаше с бързата ѝ крачка.
Забавих ход, след което погледнах в двете посоки, преди да пресека улицата с бягане. Тя беше спряла да върви и ме наблюдаваше, когато спрях на няколко метра от нея. Не съм сигурен дали трябваше да се отдръпна, докато не се отдалечиме на безопасна дистанция от шест метра, тъй като никой от нас не носеше маска.
– Здравей – казах с усмивка, когато тя ме погледна бързо. Тя също беше съсредоточена и от изражението на лицето ѝ личеше, че не ме е забелязала, докато не бях стигнал почти до нея.
– Аса – каза тя и очите ѝ се разшириха малко. – Е, как си? Кога се върна в града? – Тя изстреля въпросите си един след друг, а после бузите ѝ почервеняха, сякаш беше попитала нещо смущаващо.
– Добре съм и вчера. Видях те в магазина за хранителни стоки. – Пропуснах да отбележа, че съм видяла и Брет.
Бузите ѝ пламнаха по-ярко при това напомняне. Бяхме установили контакт с очи и нарочно ѝ бях намигнал. Проклетата маска покриваше устата ти и усмивката не беше опция. Тя не можеше да се преструва, че не ме е забелязала.
– О, да, спомням си, просто не, искам да кажа, че не сме си говорили, или… – Тя се смути и аз се зачудих дали може да бъде по-очарователна. Бях я накарал да се изнерви. Искаше ми се да мисля, че е заради сексапилния ми външен вид, но имах чувството, че е заради факта, че последния ни и единствен път заедно едва не бях сложил край на живота си.
– Ти беше с Брет. Не исках да прекъсвам, хм, пазаруването ти – казах с развеселена усмивка. Дори и да не ми беше забавно.
– Да, просто си набавяхме неща за едно събиране в Озарк – обясни тя, после се насили да се усмихне. – Все още ли ще учиш в „Ол Мис“?
Кимнах с глава.
– Да. Ако отворят вратите си, тоест. Кой, по дяволите, знае вече? Може да се окаже, че ще правим още виртуални глупости.
Тя въздъхна и раменете ѝ се отпуснаха малко.
– Знам. Надявам се да започнем навреме. Не мога да издържам повече на тези неща, свързани с домашните.
– Това е гадно – съгласих се аз. После осъзнах, че е казала „ние“, а знаех, че се е надявала да замине в колеж, но последното, което чух, беше, че баща ѝ не ѝ позволява.
– Родителите ти съгласни ли са да те пуснат да учиш в колеж?
Тогава тя се усмихна и кимна ентусиазирано с глава.
– Да! – Изглеждаше така, сякаш щеше да каже още нещо, но после спря и вълнението ѝ угасна. Това беше странно и исках да знам защо. Започнах да я питам къде, но бях прекъснат от шибания Брет Дарби.
– Аса Грифит. Не знаех, че си се върнал в града – каза той, преди не толкова небрежно да плъзне ръка около кръста на Езмита. Откъде, по дяволите, беше дошъл? Той погледна надолу към Езмита, която вече не гледаше към мен, а към него. Той и се усмихна широко.
– Ти закъсня. Притесних се.
– Мама ме накара първо да разтоваря доставката отзад – каза му тя, отпускайки се под докосването му. Изглежда, че животът на Езмита е станал по-малко рестриктивен, откакто говорихме за последен път. Какво се беше случило, за да се промени отношението на свръхпротективните ѝ родители към нея?
Той се огледа и ме погледна.
– Чух, че си в Ню Мексико. Хареса ли ти пустинята? – Попита той. Той нямаше представа защо съм бил там. Че родителите ми са ме изгонили.
– Не бих могъл да знам. Бях в планините. Не успях да стигна до южната част на Ню Мексико – отвърнах аз.
Той се намръщи, сякаш идеята за планини в Ню Мексико му беше чужда. Не е изненадващо. Съмнявах се, че е бил в Ню Мексико.
– Калифорнийският университет все още не е сигурен, че ще отвори кампуса. Може би ще остана тук още малко. – Той отново погледна надолу към Езмита. – Нямам нищо против това, ако някой друг остане тук.
Бузите ѝ почервеняха. Той ѝ харесваше. Той очевидно си падаше по нея. От описанието на живота ѝ, което ми беше дала, Брет вероятно беше първото ѝ истинско гадже. Тя беше щастлива. Поне изглеждаше щастлива. Добре за нея. Радвах се, че все още не ѝ е отнет нормалният тийнейджърски живот. Макар че една част от мен малко ревнуваше, че именно Брет е този, с когото тя ще изживее тази нова свобода, а не аз.
– Трябва да тръгвам – казах аз, без да виждам смисъл да ги задържам повече. Не бях спрял за да разговарям с Брет. Спрях за да проверя какво става с Езмита. Тя беше важна за мен. По някакъв странен начин. Не я познавах истински, но тя знаеше най-мрачния ми момент. Това ме караше да се интересувам от нейното щастие. Тя го заслужаваше. Беше истински мил човек и беше красива. Това невинаги е било лесно да се намери.
– Радвам се да ви видя и двамата – добавих аз, след което се усмихнах на Езмита на сбогуване, преди да пробягам покрай тях и да се върна към Неш.
Трудно ми беше да пренебрегна чувството на разочарование, което ме преследваше. Да се преструваш, че го няма, беше загуба на време. Най-добре беше да се изправя срещу него и да продължа напред. Чувствата ми по отношение на Езмита не бяха нещо повече от връзката ми с нея през нощта на моста. Това беше всичко. Тя беше част от един от най-лошите дни в живота ми. Тя беше до мен, когато никой друг не беше. Мислех да я поканя на среща, когато или ако я видя отново. Любопитството ми към момичето, за което знаех толкова малко, беше нещо, което остана с мен по време на престоя ми в Ню Мексико.
Но изглежда, че сега тя имаше свой живот и това беше всичко. Аз щях да отида в колеж. Тя също. Вероятно в Калифорния с Брет. Като извъртях очи от факта, че все още се занимавам с това, аз затичах по-бързо и забравих за това. Те. Тя.
Назад към част 9 Напред към част 11