Глава 5
Съквартирантката ми вече стоеше на четири лапи и гледаше останалите с очи, черни като самия първичен мрак, върху бодливи, сребристо-черни люспи. Цялото тяло вече беше приспособено да се движи удобно на четири крака, което даваше на тълпата добра възможност да види колко опасни са Иризарите. Шиповете по гърба, крайниците и опашката ѝ, особено на края, бяха ужасяващи. Ноктите тракаха по пода, карайки всички да потръпнат, а мен да се просълзя от собственото си творение. Дори виолетовият дракон, който седеше на главата на момичето, чиято коса се беше превърнала в дълга грива, скръцна със зъби и погледна всички с някакво превъзходство и надмощие.
Бедните адепти пребледняха, без да знаят дали да се страхуват повече от Иризара или от малкия крилат гущер, който седеше покорно и безстрашно на главата му. С всяка секунда мълчание, в която се чуваше само моят смях, много хора отново се убеждаваха, че не съм с ума си. Щом направех крачка по-близо до „опасната“ двойка, напрежението във въздуха буквално звънтеше. Вече не се смеех, а усмивката ми ставаше все по-широка и по-широка.
Обходих Анет с интерес, разглеждайки внимателно бойната ѝ форма. Беше странно, че тя бе решила да я приеме в стените на академията, когато не се случваше нищо опасно. Макар че… и преди бях силно привлечена от дребосъка, но какво се случва с него в моменти като този, все още е загадка за мен. Най-вероятно Ан се е досетила от външния му вид какво се случва, затова, за да не губи време и да стигне бързо до мен, е приела тази форма, а след това по миризма се е отправила на търсене, за да не се изпуснем една друга. Ето как тя ме хвана в тази неудобна ситуация.
– Мей, малко е страшно, когато ме гледаш така – каза Иризарата, като ме гледаше предпазливо.
– И с право, от нея можеш да очакваш всичко, макар че изглежда достатъчно безобидна – изръмжа „подаръкът“ на главата ѝ, намръщен под пронизващия ми поглед.
– То говори! – Възкликнаха особено впечатлителните.
Някои от тях се уплашиха, забравяйки за стената зад тях, а онези, които бяха прекалено емоционални и разглезени, припаднаха. Но едва сега забелязах, че повечето от момичетата и расите, които не бяха особено свирепи, се уплашиха. Дроу, повечето от светлите елфи, върколаците, вещиците и други вече се бяха възстановили от първоначалния шок и гледаха с интерес подкрепленията ми.
– Да… А ако приемеш бойната си форма със сегашния си размер и ниво на сила, ще умрат ли на място от емоцията? – Продължаваше да се кикоти Гущерът, изправяйки се на задните си крака и сгъвайки предните си крака върху гърдите. – Какъв позор… И те казваха, че господарката ми е нещастен, ужасно слаб човек, а пък самите те? Треперещи като листа от трепетлика на вятъра, готови да паднат. И това от обикновената безобидна гледка на една Иризарка, която не ти е направила нищо? Защо се усмихваш? – Малкият ме погледна предизвикателно. – Всъщност съм гладен, а ти, толкова безсърдечна и безмилостна, ме остави в стаята си без троха хляб! А след това ме накара да изпитам неописуема болка заради връзката ни. Милата Анет трябваше да се втурне след теб с всичките си крака… хм… лапи заедно с мен. Поне някой се грижи за мен! А ти си най-безмилостната, най-безсърдечната, най-жестока…
Той продължаваше да говори, а окото ми нервно потрепваше. Усмивката се изплъзна от лицето ми, а после на нейно място се появи убийствена гримаса. Погледът ми не обещаваше нищо добро, а тези, срещу които бях изправена, виждаха промяната отлично, така че забравиха как да дишат. Дори новоизлюпената ми съквартирантка осъзна колко много е прекалил дребосъкът.
– Е, щом съм толкова безмилостна и жестока, ще се придържам към ролята си – изпях с измамно сладък глас, не по-лош от този на тъмната фея, която ми проведе изпита. – Отдавна си мисля какво име да ти дам. В главата ми се въртяха толкова много варианти, но не можех да се спра на един, а сега с твоето предложение и свещената ти любов към храната решението дойде от само себе си… Наричам те Лакомник! И нещо повече, заради отвратителното ти поведение ще минеш на диета и отсега нататък ще ядеш само обикновена каша.
Лакомникът се свлече на пода и ме гледаше онемял, сякаш можеше да промени нещо. Но той вече беше проблеснал с бяла светлина, което означаваше ново име. Дроу, с когото имах неприятен конфликт по негова инициатива, сбърчи нос от неприязън, докато ме гледаше в очите. Той изхриптя и мина покрай мен под крясъците на приятелите си, като ми хвърли един последен поглед, от който ставаше ясно, че съм в беда и че не му пука коя съм и какво мога да му направя.
Много хора, осъзнали, че това е краят на шоуто, започнаха да прибират приятелите си, които бяха припаднали, и тръгнаха по първоначалните си маршрути, забравяйки за мен, за Иризара, който беше успял да приеме човешки облик, и за нещастния дракон. И тогава един мъжки глас отекна в цялата академия и ме помоли да се явя в ректорския кабинет. Дори ми обясни подробно къде да намеря кабинета.
Погледнах към дракона, който все още се опитваше да се примири с присъдата си. Намръщих се, като си спомних за всички гаври, които ми беше хвърлил. Съвестта ми беше чиста и не чувствах, че съм направила нещо нередно. Такива самодоволни и прекалено нахални същества трябва да бъдат поставени на мястото им незабавно, за да не ви навлекат неприятности по-късно. Много ми се искаше да му дам хубаво име, той сам си е виновен за това. Ако си беше държал устата затворена и не беше проявявал лошия си нрав, това нямаше да се случи. Каквото е станало, станало е, но аз ще подложа люспестия гад на диета.
Отскубнах кичур от косата си под смаяните погледи на останалите зяпачи, завързах го около лапата на дракона и помолих съквартирантката си да го държи под око. Част от мен беше близо до малкия, така че необходимостта от присъствието ми вече не беше необходима. Уверих се, че пожертваната част от мен е запазила част от магията, която бях вложила в нея и нямаше да изветрее, и се отправих към определения кабинет, като по пътя срещнах предпазливи и предубедени погледи.
Не ми пукаше за тях, нито за общественото мнение. В случай на дуел щях да приема предизвикателството и да ги изплаша с другата си същност. Най-малкото мога да използвам частична трансформация, която значително ще увеличи всичките ми способности, а за противника ще бъде трудно да следи движенията ми. Истинската ми форма е дракон, но има и друга форма. Огромна дива котка с наситен оранжев цвят и черни петна по цялото тяло. Най-бързото животно, което можете да си представите. Оттук и моята скорост и издръжливост. Все още обаче не знам какви изненади ме очакват след намаляването на силата. Надявам се да няма нищо критично.
Стигнах до кабинета на ректора без особени проблеми. Почуках на дървената врата със странно повърхностно покритие и веднага получих дискретно „Влезте“ от другата страна. Честно казано, очаквах да видя преди всичко секретаря, но не го видях, нито пък мястото, предназначено за него. Офисът беше строго сиво-черен. Нищо необичайно. Нямаше много мебели, но всички основни неща си бяха на мястото.
Мъж на средна възраст с доста дебел корем седеше в удобно кресло като на трон. Беше поставил крак върху крак и се беше облегнал удобно на меката облегалка, държеше в ръцете си документи и ги изучаваше с подозрително внимание. Примигвайки леко, аз принудих зрението си да се изостри и без никаква изненада видях няколко жалки реда от моята биография. Ректорът с посивялата коса вече я беше прочел няколко пъти, но с всяка секунда ставаше все по-мрачен, сякаш не разбираше нещо. Погледнах го с някакво разочарование. Все си мислех, че ректорът ще е онзи мъж със сивата коса от приемната комисия, някак си той беше по-подходящ за тази длъжност със строгия си характер и проницателност. Но както се казва, не съди за човека само по външния му вид.
– Адептка Дарвадар? – Попита ръководителят на Алма Матер, сякаш опитвайки фамилията ми, като най-сетне откъсна очи от документите и ги обърна към мен.
– Да.
– Какво можеш да кажеш за свое оправдание?
Вдигнах учудено вежди при това изказване, без да очаквам такъв обрат. Замислих се за миг, опитвайки се да си спомня всичко, което се беше случило в коридора. Не бях ударила никого, само малко заплаших, а след това Лакомника направи цирк от това. Не съм повреждала имущество, не съм обиждала учителите.
– Защо трябва да се оправдавам? – Попитах директно, като срещнах предизвикателно погледа на ректора.
– Защо? – Каза събеседникът ми с ирония. – Вие обидихте цяла една раса, хвърлихте учебниците върху главата на аристократ от същата тази раса, а след това заявихте публично, че можете да го убиете. Вашият любимец нарече всички адепти страхливци, а това е огромен удар по репутацията на академията. Трябва да поемеш отговорност за всичко изброено, както и да платиш обезщетение за моралните щети, нанесени на мен и на онзи Дроу.
Бях смаяна от наглостта и абсурдността на обвинението. Наклоних глава настрани, наблюдавайки емоциите на ректора, който беше напълно сигурен в правотата си. Дори видях цената за тази „морална щета за академията“ и приблизителната сума, която щеше да се наложи да платя на Дроу. Изкривих подигравателно устни и пристъпих решително към бюрото на мъжа.
– Сигурен ли сте, че сте проучили цялата ситуация със здрав разум? Предупреждението не е заплаха, аз само казах чистата истина. Във втората си форма физическите ми способности далеч надхвърлят тези на която и да е друга раса. Невинаги мога да преценя правилно колко сила да упражня, за да не убия случайно противника. Що се отнася до това, че Дроу са превъзхождащата раса, в думите ми нямаше нито една лъжа. Или се съмняваш в историята на света? Не би трябвало да се изплащат морални компенсации за щети, причинени от лошата им шега, а репутацията на академията не е пострадала по никакъв начин. В края на краищата за мнозина е естествено да се страхуват от Иризарите. Какво е това, ако не малодушие? И тук наистина съм съгласна с Лакомника: моят ипостас може да накара много хора да умрат от страх, защото съм по-силна, по-бърза, по-голяма и по-страшна. И не се шегувах, когато казах, че твоя изнежен Дроу ще изгори в битка срещу мен. В човешка форма, като всеки друг майстор на бойни изкуства, мога да използвам всякакъв вид елементарна магия, но в бойна форма доминира необузданият огън.
Мъжът сдъвка недоволно тънките си устни, погледна ме мрачно и се опита да измисли отговор. По някакъв начин бях убедена, че той се опитва да измъкне пари от мен по всякакъв начин. Сигурна съм, че ще прибере в джоба си и сумата за аристократа, ако повярвам на думите му. Още по-лошото е, че той е човек, любимата ми раса! С отвращение разбрах, че хората не са това, за което ги мислех. Ето какво означава да контролираш света дистанционно и никога да не слизаш да го провериш.
Дори светлите елфи не бяха такива, каквито си ги представях. Макар че в други светове те бяха точно такива, каквито ги помнех. Напълно съответстваха на събраните от мен образи. Може би моят свят неусетно се приспособяваше към предпочитанията ми и така влияеше на характера на съществата. Това е още по-интересно… Струва си да наблюдавам други раси, може би и те ще се различават от другарите си от съседните светове.
Ректорът не можа да измисли нищо, което да каже, затова погледна замислено към учебниците, които висяха във въздуха зад мен, махна небрежно с ръка и ме пусна. Само че аз добре запомних последния му поглед към мен. И той не ми хареса много. Въпреки това можех да видя добре скрития страх в очите на мъжа. Без да го осъзнава, той се страхуваше от мен, чувстваше се превъзхождан по сила и положение, но не разбираше откъде идват всички тези усещания и какво е това, което се случва с мен, ако изглеждам като незабележим малък човек.
Върнах се в стаята със смесени чувства. Изпратих още едно повикване до артефакта, но нямаше отговор, което само ме напрегна още повече, а ситуацията все повече заприличваше на шега и доведе до първата мисъл, че ще преча на другите богове. Само няколко часа в академията, а не бях дори на крачка по-близо до целта си, а само по-объркана. Едва потиснах желанието да се свържа с Обителта.
Не знам какво се случва. Фонът на света е в девствено състояние, няма и намек, че такъв мощен артефакт е попаднал в Антазел. Самата реликва не реагира, остава упорито безмълвна и не дава никакви признаци на живот. За един бог да не усеща божествена концентрация на енергия в собствения си свят е върхът на безобразието. Съмненията се появяват от всички страни и не е ясно какво да предприема по-нататък. Да не действам веднага ме спираше мисълта, че учителите все още не са пристигнали в академията в пълен състав.
Когато се озовах в стаята, предоставена от академията, веднага се сринах на леглото с лице във възглавницата. Разбира се, никой не е казал, че всичко ще бъде толкова лесно, но беше странно, че артефактът не отговаряше нито в академията, нито в града. Трябва да стигна до центъра на света и да се опитам да активирам по-силно заклинание за търсене. Този път не с толкова намален резерв и ограничени възможности, а с пълна сила и като богинята на Антазел. Все пак този свят е далеч по-различен от онези, които съм виждала от моите роднини. Боговете, които събират информация в такива извънредни ситуации, може и да са допуснали грешка.
За щастие, занятията започват утре, така че тази вечер ще може да остана в града и да изпълня това, което съм планирала. По това време няма да има толкова много свидетели, колкото през деня. Повечето от съществата ще спят през нощта, а случайните минувачи може да са патрули или обикновени пияници, които ще мога да отблъсна дори с настоящите си способности. Академията може да е пълна с адепти, но моят свят е пълен и с такива, които не притежават дарба, която може да навреди на другите. Мнозина, знаейки за дарбата си, просто не искат да я развиват и тя в крайна сметка се притъпява, а след това изчезва. Много е трудно да я събудим отново. Изненадващо е, че има много такива същества и причините за всяко от тях са различни.
Претърколих се настрани и едва сега осъзнах, че съквартирантката ми не е в стаята, както и дребният дракон. Настроението след разговора с ректора и всички мисли за артефакта беше отвратително. В такива моменти обикновено тичах из обителта, за да уравновеся вътрешния си свят и да не се нахвърля случайно на някого. Но този път тялото ми реши да ми напомни, че е по-близо до простосмъртните и се нуждае от нормална храна.
За щастие, вече почти се бях ориентирала в академията и знаех как и накъде водят коридорите. Затова не чаках съквартирантката си и отидох в трапезарията. На излизане от общежитието улових съчувствения поглед на портиера, но не му обърнах внимание. Съчувствието е последното нещо, от което имам нужда сега. Освен това в тази ситуация то е и неуместно. Ако става дума за неотдавнашния конфликт с Дроу, тогава изобщо не си заслужава: няма как да загубя от някакъв тъмноелфийски аристократ, който си мисли, че е по-висша раса. А ректорът… Е, с него дори няма да си правя труда. Просто ще се появя в образа на богиня и ще му затворя устата с магия, докато се ровя в главата му. Може би ще открия нещо полезно, а в същото време ще повлияя на гадния му нрав и на желанието му за пари.
Интуицията ми подсказва, че той обира парите на другите, което прави още по-странно твърде оскъдния офис. Но стаите на адептите, ако се съди по моята, са отлични. Няма хлебарки или паяци по ъглите. Прозорците са добри, така че няма да духат в студено време. Самата академия също е в добро състояние. Очевидно е, че ремонтът е направен наскоро, а след това са използвали магия. Не е евтина по местните стандарти. Но всичко е съвсем разбираемо: правителството плаща на академията издръжка и внимателно следи за изразходването на отпуснатите средства, така че тук нашият тлъст ректор не би могъл да отдели нещо в полза на себеси. Но за толкова скъпи дрехи би трябвало да похарчи две от заплатите си, което само потвърждава предположенията ми. Няма да се учудя, ако се окаже, че тук се приемат подкупи за полагане на изпити и кредити.
Да… Бях лоша богиня, щом дори хората, които толкова много уважавах, не оправдаваха очакванията ми. Разбира се, не можеш да съдиш за тях по един или двама представители, а и други, както стана с елфите, може да се окажат точно такива, каквито са били замислени, но недоволството няма да изчезне. Самата мисъл, че ме обвиняват в нещо напълно нелогично и се опитват да се възползват от това, ме вбесява.
За щастие адептите, които се изпречиха на пътя ми, бяха разумни и отскочиха встрани, оставяйки ме да мина. Може би лицето ми ясно отразяваше недоволството ми, оглушителната ми ярост, и затова те реагираха така, но на мен не ми пукаше. Не погледнах лицата им, просто минах покрай тях, без да се оглеждам.
На вратата на трапезарията успях да успокоя вътрешния си демон и спокойно влязох в помещението, усещайки апетитните аромати на топла храна. Веднага се наредих на опашката, пренебрегвайки тишината и погледите на присъстващите. Всичко щеше да е наред, но някой се взираше в гърба ми и трябваше да се обърна, за да видя познатите зелени очи и дългите уши, които стърчаха изпод русата коса.
– Знаех, че това си ти – усмихна се щастливо русокосият елф, който ме беше заговорил след писмения изпит. – Толкова съм щастлив, че сега сме в една и съща група! И ти каза, че ще вляза, и аз влязох! – Момчето веднага се смути, когато осъзна колко шумно се възхищава на мен и на себе си. Но бързо се съвзе и стана сериозен, което не отговаряше на стария му образ. Вдигнах вежди с интерес. – Отдавна исках да ти се представя, но досега те отвличаха, а после те изгубих… Уилмар, хубаво е да се запознаеш с такъв изключителен човек като теб! – След тези думи той хвана ръката ми и нежно докосна пръстите ми с устни.
– Мейлинара, можеш да ме наричаш просто Мей – казах името си в отговор, освободих пръстите си и започнах да слагам храната в подноса.
Тишината в трапезарията отдавна беше отшумяла. Адептите се върнаха към разговорите си, но не изпускаха от очи мен и елфа, който се въртеше около мен. Седнахме до Анет, която ни махна с ръка, когато започнахме да търсим свободна маса. Лакомникът веднага се обърна възмутено към мен и измърмори под носа си. Бисквитите, любезно предоставени от съквартирантката ми, оставаха недокоснати, въпреки че лежаха до чревоугодника.
На масата отново се представихме и започнахме да се храним. Лакомникът най-накрая благоволи да ми даде своето „фи“ и да ми обясни защо не е успял да се докосне до яденето. Оказа се, че без мое разрешение след наказанието устата му не се отваря за храна, освен ако няма под ръка безвкусна каша, с което го заплаших. Уил съчувства на дракончето след историята, която Ан беше разказала за конфликта ми с аристократа и за самото наказание на гущера. Но беше очевидно, че му се иска да беше уловил момента, в който бях спасила вещицата на входа на академията и точно този конфликт.
А после преминахме към обсъждане на посещението ми при ректора. Разказах му всичко, както се беше случило. Иризара смръщи спретнатия си малък нос и удари по масата, привличайки вниманието към нас. После заговорихме за това, че ректорът е гадняр, защото ме е нападнал така и се е опитал да подкупи един аристократ с парите, които е взел от мен. За щастие никой от нас не искаше да отиде в университета и да посочи грешките на ръководителя на Алма Матер.
Уилмар се оказа доста весел човек и успя веднага да ме накара да се почувствам спокойна.
Откровено си призна, че се страхува от злото и не харесва всичко, което е свързано с кръв и некромантия. Когато го попитах защо е искал да постъпи в бойния факултет и не е решил да го смени след назначението си, той каза, че това е традиция в семейството му. Винаги е мечтал да постъпи в този факултет и е бил решен да преодолее всичките си страхове, а аз бях блестящ пример за него по време на писмения изпит и разговора с тъмната фея, която плашеше всички само с гласа си. Така че от този момент нататък той решил да стане като мен и никой да няма силата да промени това решение.
Назад към част 5 Напред към част 7
