Глава 21
Робин нададе ужасен писък – и от гърдите ѝ избухна червена светлина. Багряната сила се стрелна нагоре и се втвърди във формата на нейния демон. Той стоеше над нас с вдигнати ръце.
Огромният юмрук на голема се удари в протегнатите ръце на демона.
Мускулите му се сгърчиха с нечовешка сила, докато се подготвяше за удара. Големът се втурна надолу с тежестта на стоманата, инерцията на замаха си и каквато и да е магическа сила, задвижваща движенията му. Демонът се спусна по-ниско, после падна на едно коляно, а металната му грамада се удари с хрущене в паважа.
– Тори, движи се! – Изкрещя Робин, като се отдръпна назад.
Претърколих се и се хвърлих далеч от демона и голема. В момента, в който се разминахме, демонът се отдръпна назад, оставяйки юмрука на голема да се разбие в земята.
– Голем – диво изпъшка Робин, докато демонът се заизкачва след нас на пъргави крака, оставайки между контрактора си и гиганта. – Той е огромен. Как е толкова огромен?
– Чудесен въпрос, но нека се тревожим за него по-късно! – Завъртях се, с пълното намерение да бягам като дявол през паркинга, по улицата и чак до „Врана и чук“. – Трябва да…
Прекъснах, а ужасът ме връхлетя.
В края на паркинга чакаха още три кучешки големи, а зад тях имаше редица мъже – облечени в черно, някои в бойно снаряжение, с лица, покрити с маски, шапки или кърпи.
– Изведете първо изпълнителя! – Изкрещя един от тях.
Кучешките големи се втурнаха към нас, а зад тях се появиха трима мошеници, двама от които вдигаха артефакти, докато третият извайваше вода от въздуха.
Отворих пистолета си за пейнтбол. Каналът с CO2 избухна с първия ми изстрел и аз разтоварих шест от седемте си топчета с отвари. Магьосниците се свлякоха, твърде бавни, за да противодействат, но хидромагът оформи водата в щит, който блокира пейнтбол топките ми.
Две от три не беше лошо – освен ако големите все още не се запътваха към нас, стоманените им стъпки бяха толкова силни, че сякаш слушах как фабрика за прибори за хранене пада от планината. А аз нямах магия, с която да се защитя от тях.
Демонът на Робин профуча покрай мен.
Той прескочи големите като шампион по скачане с тояга, без тоягата, и се заби с крака в гърдите на хидромага. Човекът се преобърна назад, удряйки се в паважа с отвратителна сила.
Демонът отскочи от гърдите му и се заби право в най-близкия голем, като заби голия си юмрук в страната му. С бум, подобен на гонг, стоманеният панел се сгромоляса. Необезпокояван, големът се завъртя върху демона, а металните му зъби изскърцаха. Демонът отскочи.
Зад нас суперголемът разби още една дупка в сградата „Окото на Один“.
– Преобърни го! – Изкрещях отчаяно – после си спомних, че демонът всъщност не е този, който се бие. – Робин, използвай демона си, за да ги повалиш настрани! Те трудно се изправят!
– Точно така!
Демонът ѝ отново се изстреля към голема, завъртя се във въздуха и се приземи по гръб, плъзгайки се под корема на голема. Тялото му се сви, краката му се придърпаха плътно, после той ритна нагоре с експлозивна сила. Краката му се удариха в корема на голема и го издигнаха и преобърнаха. Той се сгромоляса настрани, а крайниците му се размахаха безпомощно.
– Уау – издишах аз. – Как направи това!
Хванах Робин за ръката и я издърпах назад – защото докато демонът ѝ отвличаше вниманието на големите, останалите мошеници ни бяха обградили. Те се разпръснаха, а магията искреше от тях, докато подготвяха атаките си.
– Хоши! – Извиках отчаяно.
Силфът изскочи от чантата на колана ми в сребърна ивица. Порив на вятъра премина през паркинга, като издухваше отломки в лицата на митиците. Навсякъде се издигаше прах, гъст като мъгла.
Яростен вик – откъм гърба ни. Завъртях се отново.
Иза се появи в прашната мъгла с два кинжала в ръце. Тя скочи напред на един крак, завъртя се в елегантно усукване, докато остриетата ѝ се провираха във въздуха. Около оръжията се сгъсти вода, която се влачеше след тях като искрящи панделки.
Завъртя се като танцьорка, развя конска опашка и завърши движението си с кръстосани удари на остриетата. Широка водна ивица се изстреля навън и удари групичката рогачи на височината на коленете, като изтръгна краката им изпод тях. Те изреваха от болка и се сринаха.
Зад Иза десет членове на „Окото на Один“ се изнизаха от горящата сграда и се гмурнаха покрай грамадния суперголем, който разби поредната дупка във втория етаж. Яростта изгаряше във всяко лице, докато те се втурваха към разбойниците и останалите два кучешки голема. Срещнаха се с измамниците в сблъсък на магии и оръжия и веднага стана ясно защо едната група бяха страховити ловци на глави, а другата – избягали измамници.
Проблемът беше в големите и докато гледах останалите двама, земята се разтресе от трясък на стъпки.
Суперголемът се беше отклонил от сградата. Огънят се разпространяваше из вътрешността, а от дупките излизаше дим. Големът направи тромава крачка към сражаващите се митици.
По дяволите. Високите до кръста вълци бяха почти невъзможни за убиване. Как можеше някой да спре този гигант? Той не беше много бърз, но беше огромен и смъртоносен. Плеснах с ръце по торбичките си, знаейки, че нямам нищо полезно. За да го обезвредя, щеше да е необходима голяма, мощна, страшна магия. Не моите малки дрънкулки. Трябваше ми нещо лудо, нещо…
Ръката ми кацна върху джоба на дънките ми, в който беше прибрана квадратна бучка.
Робин изтръпна. Дръпнах глава нагоре – и видях как ръката на суперголема се насочва към нас.
Нейният демон се изстреля от прашната мъгла, сграбчи ни и двете и изскочи право нагоре. Размахващият се стоманен крайник се заби под краката ни. Ние се свлякохме надолу. Демонът се удари в паважа и скочи отново, като ни изхвърли от обсега. Той се приземи в завой и се завъртя с лице към голема, а ръката му смаза ребрата ми.
Суперголемът се втурна след нас. Положителна страна: той вече не напредваше към митиците от Окото на Один. Недостатък: бяхме прецакани.
– Робин – изсъсках аз, когато демонът ѝ ни освободи. Поклащайки се, за да пазя равновесие, хванах катарамата на колана си. – Може ли демонът ти да ме качи на главата на голема?
– Главата му? – Изпищя тя пронизително, когато големът тупна по-близо.- Защо…
– Можеш ли? – Издърпах катарамата настрани и спуснах колана си на земята. – Да или не!
Изплашеният ѝ поглед се стрелна към демона.
– Да, но…
Големът дръпна ръката си назад. Робин скочи пред нас, а демонът ѝ я хвана за ръката – едновременно с това ме сграбчи около кръста с другата си ръка.
– „Ori eruptum impello!“ – Изкрещя Робин.
Сребърна светлина избухна от нея в разширяващ се купол. Тя се понесе леко над мен и демона ѝ – и се удари в идващия юмрук на голема. Силата на заклинанието ѝ спря атаката му, металът заскърца и изстена от внезапната загуба на инерция.
Демонът ме отхвърли настрани и скочи. Той се приземи върху протегнатия юмрук на голема и спринтира нагоре по ръката му към рамото. Пъхнах ръка в джоба си и извадих малкото квадратче лилав плат.
Големът се изправи. Почти се хвърли от рамото му, демонът Робин хвана шлема му, за да остане на място, а краката ми се люшнаха бясно с движението. Масивните пръсти на голема се стрелнаха към нас.
Ръката на демона се отпусна около кръста ми и имах само миг да стисна дебелия шлем. Освобождавайки ме, демонът улови пръстите на голема, коленете му се огънаха, докато извиваше тялото си.
Той се изстреля от рамото на голема, изтласквайки ръката назад, металът изстена, докато крайникът се огъваше в погрешна посока. Големът се залюля, изхвърлен от равновесие. Хванах шлема с колене, дръпнах двата ъгъла на сгънатата материя, издърпвайки ги настрани.
Плащеницата на Валдурна се разгъна.
Блестяща лилава материя се разтвори. Материята се издуваше – и от нея се изливаше магия. Потоци от блестящо лилаво и синьо се разпиляха от наметалото, а краищата му се превърнаха в чиста магия. Сияйна индигова светлина обля паркинга, а въздухът се изпълни с тежък, сладък привкус, толкова гъст, че беше трудно да се диша.
Прехвърлих плата върху главата на голема. Тя се настани върху стоманата във вихър от светлина и магия. Силата пропълзя по ръцете ми, гореща и студена, изтръпвайки всички усещания.
Големът се протегна към мен, но светещите руни по тялото му притъмняха. Луминисцентните знаци потъмняха от ярко розово до наситено, изгарящо червено, после и то избледня. След пет секунди той отново беше неодушевена стомана.
Свети. Ужас. По дяволите.
Стиснах тежкия плат, исках да го пусна, преди изтръпването да се разпространи още по-нагоре по ръцете ми, но се страхувах да вдигна артефакта от голема, в случай че се върне към живот. Плащеницата беше изсмукала магията му, но дали тази магия щеше да се върне, ако…
Металът изскърца – и големът се свлече с лице напред към паважа.
Хоши затрептя от нищото и малките ѝ лапички хванаха гърба на якето ми. Безтегловността ме обзе и големът падна от краката ми. Той се разби с ужасяващ трясък и аз се приземих на гърба му, като краката ми докоснаха толкова меко, че не издадоха звук върху кухото му туловище.
С едно движение на дългата си опашка Хоши се отпусна. Крайниците ми възвърнаха обичайната си тежест, докато тя изчезна със сребристо сияние.
Погледнах надолу. В ръцете ми беше лилавата тъкан, магията пулсираше и искреше от нея на впечатляващи вълни, а светлината ѝ заливаше всичко. Когато я вдигнах, драпиращият плат падна в правилната си форма: ефирно лилаво наметало.
– Уау – въздъхнах аз.
– Тори?
Огледах се наоколо, като със закъснение осъзнах, че какофонията на битката е утихнала. Единствените звуци се носеха от стържещите по паважа крайници на големите и пращящите пламъци, които се разпространяваха в централата на гилдията, а оранжевата светлина се конкурираше с индиговото излъчване на Плащеницата.
Приближавайки се предпазливо, Иза прибра двата си ножа, а широките ѝ очи се спряха на Плащеницата.
– Селака, Тори. Какво е това?
– А, това? То е… назаем от един приятел. – Разклатих наметалото, сгънах го наполовина, после го сгънах отново. Трябваше да ми отнеме цяла вечност, за да го събера в малък квадрат, но то се свиваше неестествено с всяко сгъване и преди да се усетя, отново беше безобиден квадрат. Пъхнах го в джоба си и скочих на земята.
Слабо плющене придружаваше приземяването ми; от ставите на падналия голем беше изтекла тъмна течност. Сбърчих нос и побързах да отида при Иза.
– Всички ли са добре?
– Я-я-я, всички се измъкнахме от сградата, а и мошениците не бяха проблем. – Тя погледна през рамо към последните кучешки големи, които лежаха настрани, а краката им безполезно драпаха за опора. – Трябваше да се потрудим няколко човека, за да ги преобърнем, но успяхме.
– Добре. – Потрих ръка по лицето си. Далечният звук на сирените ставаше все по-силен. – Някой обади ли се на МагиПол?
Тя кимна.
– Агентите са на път. Имаме и…
Когато тя се оттегли, проследих погледа ѝ. Шейн Давила, когото не бях зърнала по време на битката, беше приклекнал до суперголема, притиснал голата си длан към главата му. След дълъг миг той вдигна ръката си от стоманата и докосна течността, която се бе събрала под торса му.
Премествайки нервно тежестта си, вдигнах бойния си колан от земята.
– Робин и аз трябва да се върнем в гилдията ни.
– Ще се свържа с теб, веднага щом приключим с МагиПолицията. – Какаовите очи на Иза се втренчиха в моите. – Ние сме третата гилдия сега. Знаеш какво означава това – нали.
Неудобство се изви в червата ми и аз кимнах, преди да побързам да се отдалеча.
Робин стоеше на ръба на паркинга. Демонът ѝ все още не беше влязъл в инферна, стоеше пасивно с безизразно изражение, докато тя се суетеше над ръката му. Пръстите ѝ бяха омазани с тъмната кръв, която изтичаше от разцепените му кокалчета.
– Не мисля, че е счупена – промълви тя, като нежно побутна гърба на ръката му. – Костите изглеждат здрави.
Присъединих се към тях и се намръщих. Никога не бях виждала изпълнител на демон да проявява и най-малка загриженост за благополучието на своя демон. Фентън, изпълнителят от Ключовете на Соломон, не беше мигнал, когато демонът му беше разкъсан до смърт. Беше се ядосал, че не може да се изправи.
– Може ли да усеща болка? – Попитах тихо, спомняйки си звука от удара му по стоманената страна на голема. – Демоните изглеждат толкова празни през цялото време, като марионетки…
Тя ме погледна, после се върна към кървящата ръка на демона си.
– Да, всички те усещат болка, свита или не.
Без да искам да мисля прекалено много за това, избърсах праха от панталоните си.
– Трябва да вървим. Трябва да се върнем във „Врана и чук“.
Тя пусна ръката на демона си.
– Трябва ли?
– Трябва да дойдеш с мен. Може да ни трябваш.
– Защо?
Тревожният ми поглед се насочи към масивния голем.
– Защото три бойни гилдии бяха нападнати за три дни. Това означава, че „Врана и чук“ вероятно е следващата.
Назад към част 20 Напред към част 22
