Глава 20
О, по дяволите.
Тези две думи се завъртяха в главата ми и всичко, което можех да направя, беше да седя спокойно. Голяма част от мозъка ми искаше да скоча на крака с шокиран писък, докато соча драматично към рисунката ѝ.
Което, разбира се, не направих. Но по дяволите.
Робин търсеше амулета, който бях откраднала. Нейният демон беше убил крилатия, който го носеше. Затова ли се беше появила в парка? Дали беше преследвала този демон само за да получи амулета? Знаеше ли силата му?
Дали отговорите, от които се нуждаех, бяха толкова близо?
Без да обръща внимание на вътрешния ми ужас, Наим се намръщи на рисунката.
– Тези знаци – посочи той към средния пръстен – са емблемите на Дома. Разпознавам повечето от тях. – Устните му се раздвижиха, докато броеше. – Единадесет знака… с дванадесети в центъра. Това представлява всичките дванадесет демонични дома.
Той посегна към рисунката, но Робин я вдигна извън обсега му.
– Виждал ли си или чувал ли си за подобен инфернус?
– Това инфернус ли е? – Въздъхна той, а погледът му се стрелна между рисунката и сребърната ѝ висулка. – Откъде научи за това? Откъде имаш своя демон? Твоят демон трябва да е първият Дом. Същият сигил е в центъра на рисунката.
– Не си отговорил на въпроса ми – хладно отвърна тя.
– Никога досега не съм виждал подобен артефакт. Но ако ми дадете чертежа, със сигурност мога да разгледам…
Тя сгъна хартията и я прибра обратно в джоба си.
– Тори? Имаш ли въпроси?
Измъкнах се от захласа си.
– Въпроси. Точно така.
Мозъкът ми се завъртя като камион, който върти колелата си. Бях дошла да попитам за същото нещо като Робин, но как трябваше да го направя сега? Щеше да изглежда адски подозрително.
Добре, че си бях подготвила прикриваща история – такава, която ми позволяваше да се справя с два заека с един куршум. След разговора ми със Зак за съдбата на Езра бях решила, че демоничният амулет не е единственото нещо, за което ми трябва повече информация.
Отворих папката си.
– Разследвам поредица от неразрешени награди за демонични магове.
Изражението на Наим стана мрачно, докато се взираше в купчината ми разпечатки от базата данни на полицията – студени случаи от цялото западно крайбрежие, обхващащи последните двайсет години. Бях разпечатала всичко, в което се споменаваше за демоничен призоваващ.
– Определени източници и свидетели – продължих аз, като се опитвах да звуча помпозно и официално – предполагат, че призоваващия създава демонични магове с помощта на артефакт, пропит с демонична магия. Какво знаете за демоничните артефакти?
– Никога не съм създавал демоничен маг – отвърна категорично Наим. – Не знам как се прави това и дали изисква артефакти.
– Да, разбира се. Аз просто търся информация. – Разбърках целенасочено документите си. Робин гледаше с любопитство, докато прелиствах няколко страници с черно-бели снимки на мъже с размазани лица. – Не познаваш ли…
Тя вдиша рязко.
Погледнах я. Тя вдигна поглед нагоре – далеч от папката ми.
– Извинявай – заекна тя, а лицето ѝ пребеля. – Продължавай.
На страницата, която беше разгледала, имаше зърнеста снимка, направена с обектив, на двама мъже, които разговаряха. Едното лице беше ясно, а другото – в профил. Нямах представа каква е снимката; току-що бях разпечатала няколко дела.
Прочистих гърлото си и отново се съсредоточих върху Наим.
– Ти не знаеш нищо за това как се създават демонични магове? Мислех, че си голям експерт по демоника.
Той потърка нервно ръцете си.
– Създаването на демонични магове е толкова рядко срещано, а приваващите, които се занимават с него, са толкова потайни, че няма стандартна процедура. Всеки призовавещ на демонични магове има свой собствен метод. Ако искаш да разбереш нещо за това как е създаден даден демоничен маг или дали призоваващият е използвал артефакт, ще трябва да попиташ директно призоваващият.
– Като че ли те ще говорят с мен.
– Точно така. Ето защо никой не знае. Чувал съм, че МагиПол дори не знае как се прави това.
– Какво можеш да ми кажеш?
Той ме изучаваше с тъмни, студени очи.
– При обикновеното призоваване демонът се призовава в кръг, чиито граници са непроницаеми за него. При създаването на демон-маг демонът се призовава в човешко тяло.
Робин издаде малък, ужасен звук.
– Човешкото тяло – или, както казват някои, душата му – е клетката, в която се улавя демонът. Той или ще се асимилира в своя носител, или ще продължи да се бори, за да избяга, докато не убие глупака, който се е предложил за ритуала. Когато човекът умре, умира и демонът.
– Това е ужасно – прошепна Робин и притисна пръсти към устата си.
– Изчакай. – По крайниците ми преминаха тръпки. – Ако демонът е призован направо в човека, има ли изобщо договор? Или демонът просто е хванат в капан и просто… се съгласява с всичко, за да не умре?
– Предполагам, че има договор или поне обвързваща магия. – Той сви рамене. – Както казах, ако искаш подробности, трябва да имаш призоваващ. Няма двама демонични магове, които да са абсолютно еднакви – макар че всички те постигат един и същи край.
Потръпвайки от напомнянето, затворих папката си.
– Добре, благодаря за нищо.
Устните му се изкривиха и той ме отхвърли с подръпване на брадичката си. Вниманието му се върна към Робин.
– Сега, момиче, откъде имаш своя демон?
Робин се изправи на крака.
– Ако научиш нещо за артефакта, от който се интересувам, или за демоничните артефакти, за които Тори попита, кажи ни. Можеш да се свържеш с нас чрез „Врана и чук“.
– Чакай – ти се съгласи да ми кажеш, ако отговоря на въпросите ти!
– Ти нямаше никакви отговори, нали? Очаквах повече от един така наречен експерт.
О, изгарям. Мислено я окуражих, когато тя му хвърли още по-студен пренебрежителен поглед, отколкото той ми беше хвърлил, след което заобиколи масичката за кафе. Скочих и тръгнах след нея, оставяйки бившия магьосник да се пръска в стола си.
Робин прекоси стаята, отиде до вратата и я бутна. Последвах я по стълбището, като с огорчение видях, че Марио и приятелите му са си тръгнали, докато сме разговаряли с Наим. Толкова за моя оригинален Марио Цезар.
В момента, в който вратата на стълбището се затвори зад нас, Робин се изду като пробит балон.
– Бях ли прекалено груба? – Попита тя с тих глас. – Трябваше да бъда по-мила. Той беше отчасти полезен. Не трябваше да…
– Това беше перфектно. – Усмихнах се. – Той беше пич. Ти си твърда печенка, Робин.
Тя примигна.
– Аз?
– Не му позволи да те сплаши и за секунда.
Тя отново примигна.
– Беше ли заплашителен?
– Донякъде, да. Но все пак. – Погледът ми се насочи към джоба, в който беше прибрала рисунката си на демоничния артефакт. Отворих уста, но после отново я затворих.
Ако тя поиска амулета и аз разкрия, че го имам… предупреждението на Аарон и Кай се повтори в главата ми. Тя не беше слаба и без проблем беше изиграла този призоваващ. Освен това демонът ѝ беше супер страшна машина за убийства.
Не можех да ѝ разкрия амулета. Това беше най-добрият ми шанс да спася Езра, а аз нямах намерение да го рискувам. Тя можеше да ми го отнеме – тя и нейният демон. Трябваше да го запазя скрит.
Но може би можех да разбера повече, без да разкривам, че го имам.
– И така, какво е това древно нещо, което изследваш? – Попитах леко, докато слизахме по стълбите. – Изглежда интересно.
– Попаднах на него в един стар гримуар – отвърна тя, също толкова безгрижно. – А какво ще кажеш за твоя случай с демоничния маг? Какво те накара да започнеш разследване?
– Просто върша някаква работа за Аарон и Кай – отговорих уклончиво. – Това е тяхна работа.
– О, разбирам.
Стигнахме до дъното на стълбите и спряхме. Погледнах я, а тя ми отвърна с неочаквано пронизващи сини очи. Нито една от нас не желаеше да разкрие нищо за нашите „изследвания“, а аз не знаех как да я подтикна към повече информация, без да разкривам защо ми е нужно да знам.
Вдигнах рамене, влязох в залата – и едва не се блъснах в познат митичен човек.
– О! – Принудих се да се усмихна. – Здравей, Иза.
Трябваше да скрия покрусата си, не защото не харесвах Иза – смятах я за страхотна, а защото нямах отговори за Кай и не исках да лъжа, когато тя неизбежно попита защо е изчезнал.
– Тори? – Веждите ѝ се смръщиха. – Хей, какво правиш тук?
Беше заменила коженото си бойно снаряжение за стилна блуза, тесни черни дънки и високи ботуши. Не беше съвсем бизнес-професионално облекло, но беше близо до него. Погледът ми се стрелна покрай нея към още трима митици от Окото а Один, които учтиво чакаха, докато блокирам залата – а зад тях, почти незабелязано, имаше плешива глава, която разпознах.
Шейн Давила избута кръглите си очила нагоре по носа, докато ме разглеждаше като учен с проба под микроскопа си. Сега вече знаех с кого е била „срещата“ ѝ – и явно се беше облякла така, че да направи впечатление. Какво искаше Шейн от „Окото на Один“?
Така или иначе, последното нещо, от което се нуждаех, беше повече внимание от страна на ловеца на глави.
Поздравих небрежно цялата група.
– Приятно ми е да ви видя. Тъкмо тръгваме.
– За какво сте тук? – Започна Иза. – Тори…
Махнах с ръка, сякаш не я бях чула, и тръгнах по коридора. Бързите стъпки ми подсказаха, че Робин е точно зад мен, и аз се запътих към изхода.
Дребният изпълнител се втурна да ме настигне.
– Нещо не е наред?
– Не. – Забавих темпото си, когато стигнахме до фоайето. Иза не ни беше последвала; вероятно се беше сбогувала професионално с Шейн. – Само че онзи човек – ниският, плешив отзад – е известен ловец на глави и онзи ден в кръчмата се държеше гадно с мен.
– Известен ловец на глави? Как се казва?
– Шейн Давила. – Стигнах до входната врата и я погледнах назад. – Чувала ли си за…
Цялата сграда се разтресе с глух трясък, сякаш я беше ударила бутафорна топка. Препънах се в Робин и едва не я съборих. Докато от по-дълбоките части на сградата се чуваха викове, аз се взирах във входните врати, ужасена, че може да е земетресение, и също толкова ужасена, че не е.
За миг вратата беше тъмна, нищо не се виждаше отвъд матираното стъкло. После кехлибарена светлина освети паркинга – и пламна ярко. По стъклото избухна оранжева светлина.
Измъкнах Дама Пика, когато стъклото изскърца, а глазурата се разтопи. По повърхността му се появиха вълнички. Стъклото се наклони навътре.
Вратата се счупи.
– „Ori repercutio!“ – Изкрещях.
Стена от пламък избухна в стаята, удари се в блестящото отражение на артефакта ми и отскочи. Огънят избухна по стените.
Когато пламъците угаснаха, Робин стисна ръката ми.
– Аз мислех, че си вещица!
– Да, ама…
Някъде в мъглата от дим металът издрънча и затрещя, приближавайки се. В счупения прозорец се появи фигура. Руни светеха по познатата кучешка форма на голем, чиято акулоподобна уста беше готова да се впие в меката човешка плът. Той се втурна през отворения праг, а стъклото хрущеше под стоманените му крака.
Хванах Робин за ръката и я издърпах от пътя му. То се плъзна по хлъзгавите плочки и се блъсна в бюрото, като стотици килограми стомана смачкаха дървото.
– Вън! – Изкрещях. – Излез навън!
Трябваше ни място за маневриране, ако искахме да имаме някакъв шанс срещу голема. Тръгнах към вратата, а Робин се препъваше с мен.
– Ами хората вътре? – Изпъшка тя. – Те…
– Те са бойни митици! Те могат да се грижат за себе си!
Прескочих счупеното стъкло и се приземих на стълбището пред къщата. Влачейки Робин за ръка, направих три крачки – и зърнах нещо огромно да лети към нас.
Цялото ми скорошно обучение спаси живота ни. Захвърлих ни настрани и огромният снаряд профуча толкова близо, че вятърът от преминаването му разпиля косата ми по лицето. Ударихме се в земята – и оглушителен трясък разтърси костите ми. От чисто новата дупка, в която допреди секунди се намираше предната стена на гилдията, се разля натрошен бетон.
Тогава видях какво беше създало дупката. Това не беше снаряд.
Беше юмрук.
Огромен стоманен юмрук, прикрепен към огромна стоманена ръка, свързана с огромно стоманено рамо.
Най-голямото парче метал, което някога бях виждала, измъкна крайника си от стената и се изправи в пълния си ръст. Висока дванайсет фута, широка и обемиста, тя приличаше на кръстоска между стиймпънк трансформър и средновековна броня. По нея светеха гигантски руни, чиято розовееща светлина се конкурираше със светлината на огъня, изтичаща от вътрешността на гилдията.
Гаргантюанският голем обърна безизразния си шлем към Робин и мен, проснати по гръб, и вдигна ръка над главата си. Юмрукът му с размерите на баскетболна топка се втурна към нас и със стената от едната ми страна и Робин от другата не можах дори да се претърколя, тъй като смъртта се изсипа.
Назад към част 19 Напред към част 21
