Глава 25
– Трябваше да поговоря с него – мърморих си, докато с Езра се спускахме по мръсния бряг от другата страна на влаковите релси. – Наистина говорих с него.
Все още държейки ръката ми, Езра ме поведе към дълбоките сенки край един дълъг склад. По тесния път липсваха улични лампи, но разчупвайки се от обичайната за зимата непрестанна облачност, нощното небе беше ясно. Луната, почти пълна, светеше надолу.
– Умен е – промърмори Езра, докато крачехме по тревата, която граничеше със сградата. – Не ми се струва, че е от тези, които могат да станат жертва на внезапно безразсъдство.
– Предполагам – промълвих аз, а студеният вятър, миришещ на солена вода и гниещи водорасли, прониза лицето ми. Зак беше твърде хитър, за да направи нещо безобразно глупаво.
Стигнахме до едно кръстовище и Езра забави ход, опрял гръб в стената. Той сканира улицата, след това затвори очи, напрягайки сетивата си за всеки намек за движение.
– Хайде да вървим – издиша той.
Втурнахме се в сенките на следващата сграда. Освен горните врати, околните стени бяха празни и всичко беше тихо. По-далеч на запад светлината замъгляваше небето и до ушите ми достигаше далечното тракане на машини, почти твърде слабо, за да го чуя.
Движейки се предпазливо, пропълзяхме още половин квартал, след което Езра спря в едно затънтено кътче. От другата страна на улицата имаше малък паркинг, който завършваше с висока охранителна ограда, покрита с големи предупредителни знаци. Отвъд нея имаше цилиндрични резервоари с гигантски размери, високи по три етажа, с тръби и подиуми, които минаваха около тях.
Той се поколеба и се огледа наоколо.
– Не го виждам.
– Кой? – Попитах глупаво.
– Зак. Това е мястото за среща.
Стомахът ми падна.
– Той закъснява?
– Трябваше да ни изпревари тук, освен ако не е имал проблеми с другия охранителен пост.
Друг охранителен пункт? Наведох се достатъчно, за да погледна отново към паркинга и високата му ограда. Охранителна порта се простираше в центъра, а до нея беше прибрана малка будка, осветена отвътре. Охрана на обекта.
– Другият пост беше твърде открит, така че беше по-добре той да се справи с него с помощта на магията на сенките си. – Езра си пое дъх. – Ако се е забавил…
– Езра. – Примижах към кабината. – Не виждам никаква охрана.
– Какво? – Той се наведе, за да погледне по-добре. – Не виждам достатъчно добре, за да разбера.
Светлите прозорци не бяха заградени от човешки форми. Или пазачите дремеха на пода, или никой не беше вкъщи.
– Кабината е празна.
Той се поколеба.
– Нека се приближим.
Промъкна се на открито, спря, после спринтира през улицата. Изрязахме се покрай линията на оградата в бърз, полупристъпващ бяг. Езра спря отново, навел глава, сякаш се ослушваше, после се провря под прозореца на будката и надникна вътре.
Покле под носа си. Без никаква предпазливост се изправи на крака.
– Какво? – Попитах със съскане. – Какво има?
Той махна с ръка към кабината. Изправих се и погледнах през прозореца.
Отчасти бях права. Униформените охранители бяха на пода – но не дремеха. Блестяща сребърна отвара разпръскана по лицата им – в безсъзнание. Поне не бяха мъртви. Или… вероятно не бяха мъртви? Не бях сигурна.
– Зак наистина ни победи тук – каза Езра. – И реши да не чака.
Въздъхнах. Егоистичен, прекалено независим пич на друид. Сигурно си е мислил, че може да се справи сам с големите. Защо да чака партньора си/подкрепата/детегледачката?
Езра натисна слушалката си.
– Андрю, чуваш ли? Аз съм на мястото на срещата. Зак е бил тук, но изглежда, че е тръгнал напред. Тори и аз ще се опитаме да го настигнем, преди да е стигнал до големите.
Той се заслуша за момент.
– Прието. – Спускайки ръка, той ми каза: – Андрю не иска да бързаме. Зак може да обезвреди големите и без нас. Просто трябва да стигнем до него, преди да е приключил.
Стиснах челюстта си. Зак искаше да приключи с големите бързо – за да е свободен да тръгне след Варвара. Мърморейки под носа си, се изправих пред охранителната ограда, но гневната ми решителност отслабна при вида на бодливата тел отгоре.
– Първо гледай мен – предложи Езра, като се хвана за дебелия метален стълб, където се съединяваха два участъка от оградата. Издърпа се нагоре и използва горната част на стълба като опора за ръцете и краката. Внимателно преметна единия си крак, после другия, през бодливата тел и се спусна от другата страна.
Преглъщайки, аз се хванах за оградата и започнах да се катеря. Отне ми три пъти повече време, но се справих с бодливата тел, без да разкъсам кожа или дрехи. Езра ме настигна, след което отново започнахме да се движим, този път с бърз бяг.
Бягайки покрай влаковите релси, пресякохме съоръжението. Преодоляването на оградата в другия край стана много по-бързо и прескочихме още една линия от релси. Пред нас се простираше стоманен двор. Езра ме поведе покрай купчини И-образни греди и тръби, някои блестящи и нови, други ръждясващи от соления вятър. Пробягахме покрай две складови сгради с крехки на вид покриви и открити фасади.
На петдесет метра от нас се намираше най-големият досега склад – поне три етажа с една-единствена огромна горна врата, разположена в средата на лицето му. Отзад минаваха влакови релси, за да може лесно да се товарят товари директно на вагоните.
Това беше всичко. Складовете, в които Варвара съхраняваше колекцията си от големи.
Вратата с размерите на човек, закътана в края на сградата и миниатюрна в сравнение с горната врата, представляваше тъмен правоъгълник – но докато я наблюдавахме, пламна малка оранжева светлина. Цигара, а слабият ѝ блясък осветяваше формата на мъж, облегнат в отворената врата. Беше нисък, тежък и определено не беше Зак.
Ужасът премина през сърцето ми.
– Това един от хората на Варвара ли е?
– Къде е Зак? – Промълви Езра. – Няма начин да не ни е изпреварил тук. Няма начин.
Но ако беше тук, нямаше да остави онзи пазач да стои на вратата на склада.
– Дали се е натъкнал на неприятности? – Ръцете ми се стиснаха. – Заловен ли е или…
– Ако го бяха забелязали, не мисля, че този мошеник щеше да пуши небрежно с отворена врата. – Езра прокара пръсти през косата си, след което докосна слушалката си. – Андрю, чуваш ли? Андрю? … Някой?
Той измъкна телефона от джоба си и почука по екрана, след което поклати глава.
– Няма сигнал. Намираме се в мъртва точка, а Брайс е твърде далеч.
Поех си равномерно дъх, борейки се с паниката. Някъде наблизо бойните екипи се промъкваха на позиция: Екипът на Кай и Макико проникна в сградата, където бяха отседнали мошениците; екипите на Аарон и Табита, както и гилдията „Окото на Один“ обградиха сградата отвън; а екипът на Дариус се разположи на половината път между нашето местоположение и пристанището, където Варвара щеше да пристигне с яхтата си.
Къде беше Зак? Той беше минал оттук. Кой друг щеше да обезвреди човешките охранители с отвара? Но защо тогава той не беше тук?
– Той знае колко е важно това – прошепнах хрипливо аз. – Знае, че трябва да обезвредим големите, преди Варвара да пристигне. Къде би могъл да се скита?
Езра ме погледна, а чертите му бяха застинали в недоверие.
– Той… по дяволите.
– Какво? – Попитах.
– Той ми каза как да обезвредя големите.
– Той го направи? Чакай – мислех, че за това се изискват неясни познания по Аркана.
– Така каза на Шейн, но в гилдията, докато чакахме да си тръгнем, той описа символите, които да търсим. Мислех, че го обяснява, за да мога да съм полезен, но… – Той преглътна проклятие. – Той ми каза, защото не планираше да се появи?
Кръвта се изцеди от главата ми и ме остави замаяна.
– Нямаше да го направи. Той… не би го направил.
Езра събуди телефона си. Часовникът тиктакаше от 6:38 до 6:39. Времето изтичаше.
– Тръгваме – изръмжа той и нехарактерната ярост потъмни чертите му. – Дали е възнамерявал да се появи, или не, няма значение. Той не е тук, така че всичко зависи от нас.
– Но… – Срещайки решителния му поглед, аз изправих гръбнака си. – Прав си. Той ти е казал как да ги обезвредиш, така че можем да го направим и сами. След това ще намерим този задник. Всъщност…
Потупах задната чанта на колана си. Хоши се развихри във вихър от светещи сребърни люспи, а ние с Езра пристъпихме рамо до рамо, за да блокираме слабата светлина, излъчвана от нея.
– Хоши – прошепнах аз, като сложих ръка върху розовия кристал в центъра на челото ѝ, – можеш ли да намериш Зак? Намери го, а после ела да ме вземеш, става ли?
Тя ме блъсна с носа си, след което изчезна от погледа ми.
– Добре – казах мрачно и разглобих пистолета си за пейнтбол. – Хайде да вървим.
Езра се промъкна до ъгъла на сградата, която използвахме като убежище.
– Скоро ще стане малко студено.
– А?
В лявото му око проблесна слабо червено сияние. Температурата рязко спадна и околните сенки се сгъстиха, сякаш поглъщаха светлината. Аеромаговете не можеха да създават мрак, но демоничните магове можеха.
Той се стрелна в откритото пространство, а аз го последвах по петите, като едва успях да различа очертанията му. Дъхът ми се издуваше в бяло. Затичахме се към чакащия склад. До него бяха притиснати още пет еднакви, на разположение за наемане от всеки клиент или престъпник.
Щом се оказахме в обсега, спрях, стъпих на краката си и вдигнах пистолета. Прицелих се и произведох два изстрела.
Единият попадна в главата на пушещия мошеник, а другият се взриви в рамото му. Той изхриптя от болка, след което се наклони настрани, падайки от вътрешната страна на прага.
На прага Езра остави ледената тъмнина около себе си да избледнее. Присъединих се към него и надникнахме в склада. Не можех да видя нищо – само непроницаемо черно. Той се заслуша внимателно, после пристъпи над поваления разбойник. Примъкнах се след него, като затворих вратата докрай. Тя се удари в крака на спящия мъж.
– Не усещам никакво движение – прошепна Езра.
Той активира светлината на жилетката си, като я остави на най-ниската степен, за да запазим нощното си зрение. Бледото сияние обходи празния под, таванът бе забулен в сенки. Стоманен подиум минаваше по периметъра на ехото, единственият аксесоар по празните стени.
– Какво… – прошепна той с приглушен ужас.
Крайниците ми изтръпнаха, а мозъкът ми забуча от объркване.
Бетонният под, който се простираше на повече от сто и петдесет метра до далечната стена, беше маркиран с десетки от най-сложните масиви от заклинания, които някога бях виждала – не че бях виждала много такива. Всяка мрежа от взаимосвързани геометрични линии пробиваше голям шестоъгълник, като три триъгълника сочеха навътре към малък централен кръг. Стотици руни изпълваха масивите, а във вътрешните кръгове имаше малки купички със заклинателни съставки.
Но масивите… те бяха празни.
Големите бяха изчезнали.
Хванах китката на Езра, пръстите ми се вкопчиха в нея. Големите са били тук. Какво друго можеше да са тези заклинания? Но къде бяха стоманените зверове? Защо ги нямаше тук? Как щяхме да ги обезвредим, ако не бяха тук!
Той грабна светлината на жилетката си и натисна бутона, като я включи на пълна яркост. Белият отблясък обля вътрешността на склада.
Стомахът ми падна за втори път. Ръката ме болеше от това, че държах здраво китката му.
Не всички големи бяха изчезнали. Имаше още един.
В задната част на склада, в центъра на най-големия масив, имаше стоманено чудовище. Подобно на суперголема, който беше нападнал гилдията „Окото на Один“, този имаше ръце като на горила и дебело двукрако тяло – но беше по-близо до двайсет фута височина, отколкото до дванайсет, а вместо дебели пръсти масивните му юмруци представляваха солидни блокове, украсени с три мечовидни нокътя, всеки от които дълъг доста повече от метър.
– Езра – изпъшках аз. – Трябва да обезвредим това нещо. То ще убие всички.
– Да. Веднага щом приключим с това, трябва да се върнем в обхвата на сигнала и да предупредим екипите.
Кимнах треперещо, прибрах оръжието си в кобура и заедно се втурнахме напред – но на три крачки от вратата Езра издърпа китката си от хватката ми.
Докато се препъвах, извадена от равновесие, той се завъртя със смъртоносна грация и извади двата си къси меча от ножниците. Пресече ги във въздуха, като остриетата се кръстосаха. Вятърът премина през склада и се удари в подиума с такава сила, че стоманата издрънча.
В отговор над подиума затанцува вихър от розова магия, който освети силуетите на трима души.
Докато Езра прибираше мечовете си за нов удар, а аз посягах към пистолета си за пейнтбол, магията изтръпна над краката ми. Погледнах надолу и видях това, което не бях забелязал преди, вниманието ми беше насочено към новия мегаголем.
Масив от заклинания на пода под нас, нарисуван в сиво, почти невидим на фона на мрачния бетон.
Линиите му пламтяха с кехлибарена светлина. Сияйният лъч се стрелна нагоре и тялото ми се повдигна от земята. Гравитацията беше изчезнала и аз висях, в сиянието, а краката ми ритаха безпомощно. Въздухът ми се струваше по-гъст от кал и почти не можех да се движа.
Заедно с мен попаднал в плен на заклинанието, Езра се бореше да вдигне ръцете си, остриетата на мечовете му блестяха в светлината на заклинанието.
Нов цвят се промъкна през кехлибарения масив. Светнаха грозни сини линии – втори масив, изписан вътре в първия. Тъмната магия се изви от пода като гъст дим, после се изстреля нагоре. Две ленти се навиха около китките на Езра, като ставаха все по-тъмни и по-плътни, а още магия се уви около долната част на лицето му. Ръцете му се огънаха, сякаш бяха привлечени от магнити, и мечовете му изпаднаха от ръцете му. Те паднаха на пода, неповлияни от кехлибарената светлина.
Тъмната сила проблесна и когато сиянието угасна, черни окови свързаха китките му. Тъмна муцуна покриваше долната част на лицето му, а от нея до оковите се простираше сипкав кабел от енергия.
В бледото му ляво око проблесна червено – после и двете очи се завъртяха в главата му.
– Езра! – Изкрещях. Гласът ми звучеше неправилно в ушите ми, приглушен и заглушен. Не бях сигурна дали изобщо издавам някакъв звук. – Езра!
Тихи стъпки потропваха по металните стълби. Три фигури слязоха от подиума и се приближиха към нас. Ужасът и омразата се бореха за надмощие, докато гледах в дълбоките очи на Варвара.
Тя се усмихна, устните ѝ бяха боядисани в яркочервено. Точно както последния път, когато се сблъсках с нея, тя изглеждаше готова за ексклузивна вечеря с най-богатите и влиятелни хора в света. Сребристата ѝ коса беше прибрана в елегантен кок, алена блуза и тъмен панталон обличаха стройната ѝ фигура, шикозното ѝ палто висеше до коленете.
Разхождайки се до ръба на кехлибареното заклинание, тя протегна ръка към лъча светлина и погали бузата на Езра. Клепачите му трепнаха и фокусът за кратко се върна в погледа му, лявото око все още светеше, но той не реагира по друг начин.
– По-талантлив, отколкото очаквах – въздъхна тя с плътен руски акцент. – Той усети промяната на въздуха веднага щом започнах заклинанието. И изглежда, че все още е в съзнание? Доста съм впечатлена. – Тя направи жест към спътниците си – още прислужници, тези високи и мускулести. – Изтеглете го.
Двамата мъже, чиито брутални лица бяха безстрастни, се приближиха. Варвара се отдръпна встрани за тях – и се обърна към мен.
– Не те очаквах – помисли си тя. – Колко интригуващо. Предполагах, че те харесва.
– Какво си направила на Езра, ти, кучко! – Изкрещях, борейки се срещу заклинанието, сякаш можех да плувам през сгъстения въздух и да я удуша с голи ръце.
– Губиш си дъха, скъпа. Не те чувам – макар че разпознавам една от тези думи.
Двамата зверове измъкнаха Езра от нажежения лъч. Коленете му се удариха в пода, главата му се залюля напред, после назад, докато се мъчеше да се изправи. Мъжете го хванаха за ръцете и го вдигнаха, а окованите му китки се разтеглиха. Несъсредоточеният му поглед ме намери все още в капана на светлината – и видях ужас в очите му.
Ужас за мен.
– Пуснете ме! – Повлякох ръката си към колана с артефакти, но колкото повече се отдалечаваше крайникът ми, толкова по-гъста ставаше магията. Беше като да се опитваш да се провреш през втвърдяващ се цимент.
Варвара се усмихна, без съмнение четейки думите по устните ми, тъй като не можеше да ги чуе. Тя вдигна ръце. Деликатни метални нокти и множество пръстени украсяваха всеки пръст. Фина мрежа от верижки свързваше ноктите и пръстените с диск на гърба на ръката ѝ. Според Зак всяко парче беше артефакт от тъмна магия.
Очаквах да изрече някакво заклинание. Очаквах магията да прониже тялото ми, докато съм хваната безпомощен в нейното заклинание.
Ноктестите ѝ пръсти се сключиха около ръцете ми и тя ме обърна с лице в противоположната посока, толкова лесно, сякаш бях окачена на невидими вериги. Взирах се в склада към гаргантюанския голем, без да мога да погледна другаде – без да мога да видя Езра или мъжете, които го държаха.
Варвара мина покрай заклинанието към голема-чудовище. Спирайки на ръба на масива, тя погледна през рамо.
– Другите ми стоманени чудовища вече са оживени и дебнат приятелите от гилдията ти. Този обаче е твърде голям, за да се скрие – но ми се струва срамно да го оставя тук да ръждясва.
Тя вдигна ръце и започна да пее. Не можех да направя нищо друго, освен да вися в нейното заклинание, докато тя рецитираше заклинанието, като всяка дума на латински преливаше в следващата с перфектен ритъм. Масивът на пода се озари от бледа червеникава светлина.
Песнопението ѝ продължаваше и продължаваше. Аз не правех нищо. Не можех да се обърна, за да видя Езра. Не можех да посегна към оръжието. Не можех дори да извикам за помощ. Никой нямаше да ме чуе.
По двайсетметровото тяло на голема светнаха руни. С последната изкрещяна фраза Варвара спусна ръцете си. Големът изскърца, докато преместваше чудовищната си тежест. Обръщайки се, тя се плъзна обратно към кехлибареното заклинание и спря пред мен за втори път.
Фините бръчки около очите ѝ се набръчкаха от жестоката ѝ усмивка.
– Мислех друида за мекушав глупак, но той е толкова прагматичен, колкото предполага репутацията му. Разбира се, да размени един демоничен маг за връщането на гримоара му, но да пожертва и теб? Не това очаквах.
Тя се отдръпна и добави:
– Но той все още смята, че може да ме убие, след като си върне гримоара. Ще се радвам да му разкажа за твоята смърт.
Исках да ѝ изкрещя, да я нарека с всички ужасни обиди, които знаех, но не можех да намеря гласа си. Дори не можех да дишам през сковаващата ме паника, докато тя се отдалечаваше, изчезвайки от полезрението ми.
Тя промърмори команда към слугите си. Те вдигнаха тежест и изръмжаха от усилие. Стъпките съпровождаха потропването на крайниците, които се влачеха по пода, докато те изтегляха Езра.
Размяна на демоничен маг за връщането на гримоара му.
Варвара знаеше плана ни. Тя вече беше анимирала големите си. Беше чакала тук Езра, а сега щеше да избяга с него на яхтата си, докато армията ѝ от големци устройваше засади на всичките ми приятели и съмишленици от гилдията.
А аз…
Подът се разтресе, когато двадесетметровият мегаголем направи дълга крачка на дебели стоманени крака, а празното му лице беше насочено към мен.
И аз щях да умра точно тук, смазана от голема, преди да се присъедини към отчаяната битка, която щеше да започне навън – и да избие всички, за които ме е грижа.
Назад към част 24 Напред към част 26
