Глава 8
Притиснах ръце към страните на Зилас, сякаш държането му щеше да овладее вихрушката от объркване и страх в главата ми. Какво правеха още вампири в разрушената къща на Клод?
По-високият вампир поклати глава.
– Разпознаваш ли момичето?
Другарят му кимна.
– Племенницата, нали?
– Изглежда така. Трябва да я вземем жива. Може да е полезна.
– Нямам нищо против. – По-малкият вампир прокара език по зъбите си, като розовият му връх опираше в един извит зъб. – Не искам този демон да изчезне, преди да сме го опитали.
Зилас се окопити.
Ниският вампир свали чука от рамото си, сякаш не тежеше нищо.
– Това ще е добре.
Зилас пристъпи встрани, като ме повлече със себе си, след което ме избута към коридора с една ръка. Разбрах. Той искаше да се изпаря.
Ниският вампир замахна още веднъж с чука, след което се стрелна през кухнята. Зилас скочи, за да посрещне удара, като се плъзна покрай тежката метална глава на чука. Ноктите му попаднаха в гърдите на вампира и разкъсаха дрехите и плътта. Мъжът се извърна трескаво настрани.
Зилас се завъртя на плочките и се вряза в препъващия се вампир. По средата на движението демонът се огъна и подобни на нокти пръсти на другия вампир едва не улучиха главата му.
Тримата бойци се завъртяха из малката кухня в объркващо петно от крайници. Зора беше предупредила, че вампирите са по-бързи от хората, но тези двамата бяха почти толкова бързи, колкото и Зилас.
Той се отклони от поредния замах с чук. Приземявайки се на ръце, той ритна назад, като хвана вампира в челюстта и едва не му счупи врата. Зилас се завъртя в стойка на ръце и въртящият му се ритник се заби във втория вампир. С едно салто той отново се изправи на крака и с нокти разкъса ръката на високия вампир.
Но телесните рани нямаха ефект върху вампирите.
Зилас скочи встрани, за да избегне чука – и се удари в кухненската маса. Изпъна ръката си нагоре, улови зъбите на вампира върху металната си защита, после заби юмрук в ребрата на вампира и костите се счупиха.
Чукът замахна отново. Зилас се стрелна и чукът разцепи масата наполовина.
Другият вампир повали Зилас на пода. Разпънат върху гърдите на демона, вампирът хвана китките на Зилас и го избута. Мускулите на демона се сгърчиха от сила, докато той отблъскваше – и нито едно от съществата не помръдна. Очите на Зилас се разшириха от шока, че вампирът може да се мери със силата му.
Усмихвайки се, по-ниският вампир измъкна чука си от пода и се приготви да го стовари върху Зилас, докато той беше притиснат.
Изтичах от коридора. Когато вампирът вдигна чука над главата си, аз хванах края му с две ръце. Внезапното добавяне на тежестта ми изтръгна инструмента от ръцете на вампира. Паднах на пода, а чукът разби плочките между краката ми.
Вампирът се завъртя срещу мен. Препънах се назад. Петата ми се закачи за лайсната, където плочките преминаваха в килима в коридора, и паднах по задник. Вампирът стоеше над мен и се усмихваше гладно.
„Зилас“!
Той беше в другия край на стаята, притиснат под вампира. Никога нямаше да стигне до мен навреме – не и без да се телепортира при мен. Вампирът посегна надолу, сграбчи челюстта ми и ме изви между краката си.
„Деймън, хейсихаз“! – Изкрещях в главата си.
Тялото на Зилас се превърна в пурпурна светлина и се изстреля изпод другия вампир. Пламъкът профуча през кухнята, удари инфернуса на гърдите ми и отскочи.
Зилас се преобрази от светлината, а ноктите му проблясваха, докато се хвърляше. От пръстите му израснаха светещи нокти и той ги заби дълбоко в гърдите на вампира. Когато вампирът падна назад, Зилас откъсна ноктите си. Другият вампир все още се изправяше на крака, когато Зилас пресече ръката му настрани. По ръката му пламнаха пурпурни руни и от нея избликна острие на сила. То прелетя през кухнята и се удари в шкафовете, като проряза дървото.
Отрязаната глава на втория вампир се откъсна от тялото му и двамата паднаха на пода с отвратителни трясъци.
Задъхах се, все още просната на задника си, а мъртвият вампир лежеше точно зад пръстите ми.
Малиновите очи на Зилас ме проследиха.
– Толкова си безпомощна, Drādah.
Чудесно. Нова обида. Чудех се какво означава тази.
– Помогнах – казах твърдо. – Или не си забелязал, докато онзи вампир те държеше на земята?
Опашката му се размърда настрани.
– Жената hh’ainun каза, че вампирите не са силни.
– Тя го каза. – Изтръпнах, докато се изтласквах на крака, борейки се със свития си стомах, докато кръвта се стичаше по счупените плочки. – Тези вампири изглеждаха доста силни.
Стълбите изскърцаха и аз се завъртях, като рязко се отдръпнах назад и се блъснах в Зилас. Амалия надникна зад ъгъла, лицето ѝ беше бяло.
– Свърши ли? – Попита тя.
– Да. Благодаря ти за помощта.
– Сякаш щях да съм ти от полза. – Изстена тя, слизайки по последните няколко стъпала. – Робин, чу ли какво казаха? Разпознаха те като „племенницата“.
– Чакай, като племенницата на чичо Джак? Откъде познават чичо Джак? Освен ако…
– Освен ако не търсят и баща ми. В нашата къща също е имало вампир. Те го търсят. Избиха ни тук и…
Погледнах към чука.
– Те претърсиха тази къща за улики за местоположението на чичо Джак, точно както искахме и ние. Но какво биха искали вампирите от един призоваващ?
– Не знам – каза тя тихо. – Но има голяма вероятност да намерят баща ми преди нас.
Седнала на столче в бара на „Врана и чук“, отпих от чашата си с вода. Защо ми се струваше, че сме по-далеч от намирането на чичо Джак и гримоара на Атанас, отколкото когато бяхме започнали?
Изчезването на чичо Джак. Писмото на майка ми и неизвестната опасност, от която се страхуваше. Клод, който също беше изчезнал, и неговият незаконен демон. А сега и вампирите.
Вампири. Нямаше никакъв смисъл.
По мое пристрастно мнение Зилас беше почти неудържим. Със скоростта си единствените противници, които представляваха истинска заплаха, бяха необвързаните демони като него, а дори и врагът да можеше да неутрализира това предимство, Зилас притежаваше демонична сила, която далеч надхвърляше човешката.
Но какво ставаше, ако противниците на Зилас бяха почти толкова бързи и почти толкова силни, колкото него?
Това беше голям проблем, особено ако го превъзхождаха числено. Както беше показал в градската къща, магията му можеше да наклони везните, но трябваше да бъде много внимателен при използването ѝ. Ако някой станеше свидетел на магията му, това щеше да означава смъртна присъда и за двамата.
Свалих очилата си и разтрих лицето си.
– Искаш ли да поговорим за това?
Спуснах ръце и погледнах към бармана. Бях го виждала и преди – висок, слаб мъж в края на двайсетте години с боядисана в черно коса, която висеше от едната страна на лицето му, скривайки едното му око с тъмни линии. Той се усмихна приятелски, докато поставяше купа с лайм до мястото си.
– Аз съм Рамзи – добави той.
Изчервих се, докато нахлузвах очилата си обратно.
– Съжалявам. Не можах да се сетя.
– Разбрах – отвърна той добродушно. Взе нож и разряза един лайм наполовина. – Не се притеснявай за това. Имаш да учиш много нови имена.
– Ти ли си барманът? – Попитах колебливо. – Или Тори е…?
– Тори е всемогъщият владетел на бара. Аз съм просто готвач.
– Свръхвладетелка – поправих със срамежлива усмивка.
– Това също. – Той наряза още няколко лайма. – Тя заминава за Коледа. Замина за остров Ванкувър с момчетата, така че Купър, Клара и аз се редуваме да покриваме бара през следващите две седмици.
Тори беше заминала? Е, това беше едно нещо по-малко, за което да се притеснявам, макар че не можех да не усетя и едно разочарование. Тя може и да беше тревожно подозрителна към мен, но също така ме беше защитавала от други членове на гилдията.
Умът ми се насочи към сгънатата в джоба ми хартия. Исках да попитам за Езра Роу, магьосника от разпечатката на Клод, но трябваше да бъда внимателна.
– От колко време Тори е член тук?
– Шест месеца – чакай, не, седем. Тя е следващият най-нов член освен теб и Амалия.
– Ами тримата магове? Откога са членове?
– Аарон и Кай, мисля, че вече почти седем години. Езра, не толкова дълго. Той…
Звънецът иззвъня, когато вратата на кръчмата се отвори и затвори. Навън дъждът валеше на пресекулки, брулен от вятъра.
– Хей! – Поздрави Рамзи новодошлия. – Как върви?
Зора се качи на стола до мен и разкопча мокрото си яке.
– Времето днес е кошмарно.
– Декември е, така че това не е нещо ново.
Тя изчетка късата си коса, като накара влажните кичури да се изправят.
– Здравей, Робин.
– Здравей, Зора – промърморих аз, а нервността се облекчи в стомаха ми.
– Искаш ли нещо, Зора? – Когато тя поклати глава, Рамзи загреба половинките си лайм в купата. – Трябва да изцедя сока от тях. Обади се, ако промениш решението си.
Той се вмъкна през вратите на салона зад бара и остави Зора и мен сами. Заведението беше празно, твърде късно за обяд и твърде рано за вечеря. Завъртях сламката си през леда в чашата, като ми се искаше Амалия да е тук, за да говори.
– И така. – Зора постави лакът на бара и се изправи срещу мен, а кафявите ѝ очи светеха от любопитство. – С какво мога да ти помогна?
Принудих се да се усмихна, като се опитвах да не изглеждам ужасена. След срещата ми с вампира тази сутрин бях потърсил номера ѝ в указателя на гилдията и я бях помолила да се срещне с мен. Сега, когато тя беше тук, не знаех как да започна темата.
– Аз… ами… имам въпроси за… вампирите.
Тя примигна, после се засмя.
– Очаквах нещо по-спешно.
Свих се.
– Съжалявам, но… искам да кажа… да, донякъде е така. Мисля, че вампирите са замесени в слуховете за Демоника, които… разследвам.
Чувствах се странно да описвам безредното си търсене като разследване.
– О, хм. Това е интересно. Какво те кара да подозираш вампири?
– Ами, хм… – Събрах се, като се отърсих от нервността си. С Амалия бяхме обсъдили какво ще разкрием. Знаех какво да кажа. – Къщата, която претърсвах в неделя, е мястото, където е бил призован необвързаният демон на Хелоуин. В съседния имот сте открили вампир.
Тя кимна бавно.
– Следата, която Амалия и аз намерихме там, ни отведе на друг адрес, където ни нападнаха още трима вампири.
– Трима? Справихте се с тях с твоя демон, нали?
– Да, но те бяха много по-бързи и по-силни, отколкото очаквахме. И по-… човешки.
– Умствената им компетентност зависи от това на какъв етап от трансформацията са. С течение на времето човешката им същност ерозира, докато се получат зверове като този, който маркирахме. Дотогава те могат да минат за хора, макар че мирисът или гледката на кръв може да ги накара да изпаднат в бяс.
Описах как вампирите са претърсили къщата и са откраднали компютъра и документите на Клод.
– Знаеш ли защо вампирите се интересуват от един призоваващ-демони?
– Хм. – Тя кръстоса краката си в коляното. – Доколко си запозната с процеса на вампиризиране?
– Еми… знам само, че вампирите се създават от паразитни духове на феи, които заразяват хората.
Никога не бях виждала фея, но бях чела за тях. Всяка история за неуловимите същества, които съществуваха някъде между нашия свят и собственото си демес, беше автоматично любима за мен; те бяха толкова очарователни и загадъчни, както и митовете на Спириталите, които се занимаваха с тях.
Феите, за които ставаше дума в момента, обаче бяха неприятна подгрупа. Те бяха духове, които предпочитаха човешки носители – което не беше добре за човека.
– Новозаразеният човек – обясни Зора, – когото наричаме нов вампир, обикновено няма представа какво се е случило с него. Духът ги подтиква да започнат да хапят жертви, но те могат да контролират жаждата за кръв и да продължат живота си за известно време – месеци, а понякога и години, в зависимост от човека.
– В крайна сметка новият вампир не може повече да играе и трябва да се откаже от обичайния си живот. Обикновено се присъединяват към някое гнездо. Безопасността е в броя, нали? Вампирите от гнездата ловуват през нощта и се крият през деня. Могат да се слеят с масите, обикновено за да улеснят лова, и живеят така дълго време. Старите вампири са лесни за откриване и изтребване, защото са загубили всякаква способност за разсъждение, но вампирите в гнездата са проблемни. Трудни за идентифициране, трудни за улавяне.
– Мислиш ли, че тези, с които се борих тази сутрин, бяха вампири от гнездо?
– Гарантирам за това. Въпросът е… че поведението им е странно. Като начало, излизат през деня. На дневна светлина са по-слаби. Защо да поемат този риск? Но това, което наистина ме притеснява, е методичното им претърсване на къщата. Загнездилите се вампири се интересуват от три неща: оцеляване, комфорт и следващата си доза кръв. Те не мислят дългосрочно.
Преместих се на стола си.
– Значи не знаеш защо са замесени в „Демоника“?
Тя се подпря с лакти на бара, а ръцете си сви под брадичката.
– Това е най-странната случка досега в поредицата от странни вампирски случки през последните четири-пет седмици. Никога не съм била толкова заета с изтребвания, колкото през последния месец. Засилена вампирска активност в целия център на града и много повече нови вампири, отколкото съм виждала някога преди. – Изражението ѝ се затвори. – Наистина мразя да изтребвам нови вампири.
– Вампирите интересуват ли се от… пари?
– Пари?
– Като например да придобият нещо много ценно, което да продадат.
Тя ме погледна странно.
– Загнездените вампири все още са достатъчно хора, за да видят изгодна възможност и да се възползват от нея, но както казах, никога не съм ги познавала да планират повече от няколко дни предварително.
Търсенето на чичо Джак, за да поиска гримоара на Атанас и да го продаде, беше много стъпки, които трябваше да се предприемат за същества, които не планират предварително.
– Очевидно е, че се случва нещо интересно. – Очите на Зора заблестяха от вълнение. – Мисля, че може би е време да отидем на разузнаване.
Интересно не беше думата, която бих избрала.
– Какво имаш предвид, под разузнаване?
– Има не толкова много места, където едно голямо вампирско гнездо може да се установи за по-дълъг престой. Гилдиите тук редовно ги прогонват, но мисля, че може би сме закъснели за следващия кръг. Влизаш ли?
– Да? За какво?
– За лов на вампири! – Тя се усмихна, сякаш току-що ми беше предложила кошница с вкусни лакомства. – Ти и твоят демон сте повече от достойни за няколко кръвопийци.
– Е…
Тя се засмя.
– Не се притеснявай, ще събера добър отбор. Имаш ли шампион?
Бях казала на Големия гримоар, че Амалия е моят шампион, но бяхме изоставили този фарс, когато се присъединихме към „Врана и чук“.
– Не…
– Никога досега не съм била шампион на изпълнител. Можем да си партнираме.
– Но… – Раменете ми се свиха при нетърпеливото ѝ изражение. – Разбира се. Би било чудесно.
– Страхотно. Ще насроча екип и ще ти изпратя съобщение с подробностите. – Тя скочи на крака. – Изпълнител на лов за вампири! Нямам търпение да те видя в действие.
Хванах я за китката, докато се отдалечаваше.
– Зора, аз не съм…
Със светкавица на огорчение се прекъснах. Как можех да ѝ кажа, че нямам боен опит? Тя никога нямаше да повярва, особено след като със Зилас вече бяхме полуизвестни, че убихме необвързания демон на Хелоуин.
Ръката ми се изплъзна от ръката ѝ и аз се усмихнах слабо.
– Дръж ме в течение.
– Непременно. – Тя прекоси бара, като на излизане извика шумно на Рамзи за довиждане.
Свих се в отчаяние. Вампири като онзи първия? Разбира се, няма проблем. Или дори като втория. Можем да се справим и с това.
Но какво ще стане, ако открием цяло гнездо от суперсилни и супербързи вампири като последните двама?
Поех си дъх. Наистина ли имах избор? Ако не отидех, нямаше да имам никакъв шанс да разбера защо вампирите търсят чичо Джак – и никакъв шанс да ги спра да стигнат до чичо ми и до гримоара ми преди мен.
Назад към част 8 Напред към част 10
