Глава 27
Загледах се в горната част на дебелия учебник с такава концентрация, че главата ме заболя.
От другата страна на масичката за кафе Зилас се беше прострял на дивана, подпрял глезените си на единия край, а главата му беше подпряна с възглавничка на отсрещния подлакътник. Докато се взирах внимателно в него, той посегна над главата си към малката купа на страничната масичка, пълна с потопено в шоколад грозде, оваляно в натрошени бадеми, люспест карамел и чипс от ириси.
Той откъсна едно грозде и го вдигна над устата си. Едното му око се отвори и тъмната му зеница, почти невидима в сияйния пурпур, се обърна към мен.
Свих очи до цепнатини, напрягайки мозъка си колкото се може повече.
– Така не се чува в главата ми, Драйдах.
По дяволите.
Хрипливият му смях се разнесе из стаята – както обикновено, той нямаше проблем да чуе мислите ми – и пусна гроздето в устата си. Челюстта му се раздвижи, докато дъвчеше шоколадовия слой, преди да преглътне.
Въздъхнах и върнах вниманието си към учебника. Масичката за кафе беше отрупана със стари кожени томове, учебници и разпръснати документи. В центъра беше гримоарът, отворен на шестнайсета страница. Дотам бях стигнала през последната седмица.
В спретната купчина до гримоара имаше половин дузина страници от преводите на майка ми, хартията беше смачкана, а мастилото – размазано. Заедно със Зилас бяхме претърсвали склона на планината в продължение на половин час, за да ги намерим, но без да знам с кои страници от гримоара са свързани, все още нямах особен смисъл от тях.
Отново се загледах в учебника – изтощителна, унищожаваща мозъка разбивка на архаичния жаргон, използван в старогръцкия език – и се отказах. Докато подреждах справочниците си, вниманието ми се върна към демона, който обитаваше дивана ми. Или, всъщност, демонът и котето.
Сега, след като се беше възстановила от нараняванията си и шока от новия дом, Чорапче беше достатъчно дружелюбно към мен и Амалия, но не благоволи да се гушне в нас, вероятно защото бяхме непоносимо по-ниски от любимото ѝ място за спане.
Това място беше навсякъде на или до Зилас.
В момента тя се беше свила на пухкава поничка точно в средата на стомаха му и блажено сънуваше котешки сънища. Когато магията му беше напълно заредена, той се нагряваше с няколко градуса повече от човек, така че не ме изненада, че тя искаше да спи върху него. Това, което ме изненада, беше търпимостта на Зилас към нея.
Скрих усмивката си и продължих да опаковам работата си. Като си спомнях сега, не бях сигурна, че Зилас някога е имал намерение да измъчва раненото коте, дори когато се беше качил върху сандъка му. Жесток демон, който я ужасява заради собственото си извратено удовлетворение?
Или любопитен демон, който нямаше представа как да взаимодейства с малко, лесно плашещо се същество от друг вид?
В някои отношения това се отнасяше както за мен, така и за Чорапче. Малка, лесно уплашима… и тя нямаше представа как да се справи с някого от нас. Тя се ориентираше в процеса на работа, както и аз се ориентирах как да взаимодействам с него.
Когато вдигнах една купчина книги, а гримоарът лежеше отгоре, той отново отвори очи.
– Къде ще сложиш гримоара ми? – Попита той с лукав блясък в погледа си.
– На обичайното му място. – Извъртях очи. – Не е нужно да ме питаш всеки път, когато го преместя.
Забавен проблясък на остри кучешки зъби. Отново извърнах очи, за да се уверя, че е забелязал, и се запътих към стаята си. При всеки възможен случай той изтъкваше, че гримоарната книга е негова. Бях му я дала и той решаваше кога, къде и как да я използвам. Дори се опита да ме убеди, че трябва да поискам разрешението му, за да я извадя от кутията, но аз се отказах. Той се задоволи с постоянни напомняния.
Досаден демон.
„Drādah mailēshta“ – обади се той от хола.
– Махни се от главата ми! – Изкрещях в отговор. Калъфът на гримоара лежеше отворен на леглото ми – металната кутия, която можеше да отвори само магьосник Атанас. Увих книгата в кафява хартия, настаних я на мястото ѝ, като отгоре почиваха преводите на майка ми, и затворих капака. Бели руни затрептяха по него, когато магията запечата кутията.
Плъзнах я под леглото си, после седнах на матрака и въздъхнах дълго. През седмицата, откакто бяхме убили Василий и си върнахме гримоара – или по-скоро по-голямата част от него – не бяхме открили никаква следа от Клод. Не че наистина търсехме. Коледа беше във вторник, а беше трудно да се тревожиш за опасен призоваващ и неговия демон при цялото празнично веселие.
Амалия и аз бяхме решили, че тъй като никой от нас нямаше свободни членове на семейството, с които да празнува, ще пропуснем всички традиционни коледни дейности. Вместо това отидохме на двойна прожекция в киното, след което си поръчахме достатъчно китайска храна, за да ни стигне за цяла седмица.
Оттогава всеки ден прекарвах часове над гримоара въпреки разочароващата липса на разкрития. Това, което бях превела досега, дори не беше Демоника, а други Аркани, които Антеа Атанас беше записала преди хиляди години. Може би ще се наложи да прескоча напред.
Блуждаещият ми поглед падна върху книгата на нощното ми шкафче: Пълна компилация на арканските заклинания. Яркият спомен за огнения кантрип в малиновата магия на Зилас нахлу в главата ми – последван от също толкова ярък спомен за силата му, която течеше по ръката и нагоре по ръката ми.
Изправяйки се на крака, се върнах във всекидневната. При приближаването ми Чорапче се отлепи от кълбото си и застана върху корема на Зилас, чийто гръб се изпъна в луксозна протяжност. Скачайки на пода, тя се уви около глезените ми и мяукаше взискателно.
Не бях достойна за прегръдки, но когато дойдеше време за вечеря, тя очакваше от мен да ѝ ги осигуря.
С ръце на хълбоците се загледах в Зилас, като отново се опитах да разтворя главата му и да видя мислите му под нея. Исках още веднъж да надникна в ума зад тези пурпурни очи. За острия, режещ интелект, бруталната решителност да оцелее, главозамайващата шир на преживяванията, които не можех да си представя.
Той се взираше в мен, безстрастен.
– Как мога да чувам мислите ти така, както ти чуваш моите? – Попитах.
– Защо да ти казвам?
– Защото така е по-справедливо. – Посочих го обвинително. – През цялото време ти криеше, че можем да си говорим в главите. Не мислиш ли, че това можеше да е полезно преди?
– Тц – издекламира той и лениво затвори очи.
– Как комбинирахме магиите си? – Бях му задавала този въпрос половин дузина пъти и отговорът му винаги беше един и същ. В краката ми Чорапче мяукаше шумно, след което се отдалечаваше с високо вдигната опашка.
Зилас изпъна гръбнака си, после се отпусна в дивана.
– Не знам.
– Тогава познай.
– Kūathē gish.
– А?
– Отиди си. Шумна си.
Присвих едното си око, после се обърнах. Вместо да си тръгна, паднах на дивана. Той може да е супер силен и наполовина непобедим, но дори демон не би могъл да пренебрегне килограмите ми, кацнали върху диафрагмата му.
Дъхът му изхвръкна. Очите му се отвориха и той ме погледна. Отпуснах се на задната възглавница, седнах на корема му, където беше Чорапче, а краката ми висяха над пода.
– Както виждаш, няма да си тръгна – заявих аз. – Така че нека да поговорим за цялото това нещо с „споделянето на магията“.
Носът му се набрчка от досада, после намести главата си на възглавницата, грабна едно гроздово зърно с шоколад и масло и го изяде.
Изчаках една минута, а огорчението ми растеше, след което изръмжах:
– Зилас.
– Драйдах.
– Не можеш просто да не обръщаш внимание на това, че съм седнала върху теб.
Той отново затвори очи.
– Разкажи ми за магията. Трябва да имаш някаква представа.
– Не знам. – Той посегна сляпо към още едно грозде. – Не съм мислил. Просто го направих.
По време на борбата аз също не бях спирала да мисля за това. Беше ми се сторило… естествено. Инстинктивно. Толкова просто и лесно, колкото да вдигна ръката си и да разперя пръстите си.
Погледнах ръката си, която се намираше пред лицето ми с широко разтворени пръсти. Спомних си присъствието му в главата ми, тъмно и свирепо.
Седнах напред и се изправих с лице към него. Стягайки челюстта си от съсредоточеност, притиснах длани към бузите му, а пръстите ми почиваха върху острите му уши и заплетената коса.
Взирах се внимателно в очите му и се опитвах да чуя мислите му. За да открия извънземното му присъствие. Да възстановя тази странна, спираща дъха връзка. Исках да го чуя отново. Щях да го направя. Хванах долната си устна със зъби и приближих лицата ни – умовете ни.
„Къде си, Зилас?“
Той се вгледа в мен, после взе лицето ми в ръцете си, а пръстите му се заплетоха в косата ми. Багрите на очите му ме потърсиха, а устните му се разтвориха.
– На, Драйдах – прошепна той.
Дъхът ми застина в дробовете ми.
– Да?
– Това – ръцете му се стегнаха върху бузите ми и по лицето му проблясна смешна усмивка – също няма да се получи.
Изръмжах яростно.
– Ти…
Вратата на апартамента се отвори с трясък. Влезе Амалия с мобилния си телефон до ухото и чанта от любимия си магазин за платове, която висеше на ръката ѝ.
– Да, почакай, татко каза тя и с поглед прекоси стаята, за да ме намери. – Ще я попитам…
Тя изкрещя и вдигна двете си ръце нагоре, сякаш я бе нападнал невидим крадец. Телефонът ѝ излетя от ръката ѝ, а лицето ѝ бе изпъстрено с ужас.
Тя посочи към мен и изкрещя:
– Какво правиш?
Примигнах. Погледнах надолу. Осъзнах какво правя.
– Ах! – Изкрещях. Освободих главата на Зилас и се хвърлих от гърдите му – които бях разпънала. Препъвайки се диво, се отскубнах от него. Амалия ме гледаше така, сякаш ми бяха поникнали собствени рога и опашка.
– Не беше… не исках… просто… – промълвих, а лицето ми пламна.
Тя се вгледа в смущението ми, след което се засмя.
– Дай ми да предположа. Беше за наука.
Изчервяването ми се задълбочи и аз погледнах към Зилас. Той безгрижно ядеше грозде и не обръщаше внимание на човешките драми на няколко метра от нас. Чорапче измъкна мустаците си изпод масичката за кафе.
Поклащайки глава, Амалия потърси по пода и намери телефона си.
– Всичко е наред – някак си. Дори не се е счупил. – Тя го вдигна до ухото си. – Съжалявам, татко. Робин отново се държеше странно. Повтори това… правилно. – Тя отново се съсредоточи върху мен.
– Татко попита дали липсващите страници от гримоара са всички отзад?
Кимнах.
Още една пауза, докато слушаше, след което ме попита:
– Има ли на гърба рисунки на масиви за магьосничество?
Намръщих се и си припомних как разглежда книгата.
– Не мисля, че е така.
– Тя не мисли така. – Амалия се заслуша за момент. – Чакай, превключвам на високоговорител. Добре, повтори това.
– Робин. – От телефона прозвуча калайдисаният глас на чичо Джак. – Ако масивите от последните страници все още бяха там, щеше да го знаеш. Заклинанията… – Той прочисти гърлото си. – Казах на Клод за тези страници. Планирах да сканирам няколко от тях, за да видя дали той ще може да ги разчете, но така и не стигнах дотам.
Притесненият ми поглед срещна този на Амалия.
– Мисля, че Клод може би вече има представа какво представляват тези масиви – казах аз. – В противен случай нямаше да накара своя демон да ги открадне.
– И аз така мисля – мрачно се съгласи чичо Джак. – И мисля, че трябва да знаем какви са тези масиви и каква магия притежава Клод сега. Започни да превеждаш този гримоар, Робин.
– Вече работя по него. Всички ли се настанихте?
– Да. Това скривалище е много по-удобно от предишното. Не мисля, че Клод ще има повече нужда от мен, но за всеки случай… – Още една неловка кашлица. – Момичета, останете на сигурно място.
Амалия погледна телефона си с раздразнение.
– Ще се справим, татко. Ти си този, който едва не умря.
– Да, ама… – Трета кашлица. – Кажи ми, ако имаш нужда от нещо.
– Да. Ще поговорим по-късно. – Тя прекъсна разговора, а вниманието ѝ се насочи към Зилас, облегнат на дивана. Видях въпроса в очите ѝ – въпрос, с който и аз се занимавах.
Чичо Джак почти беше умрял… и беше жив само защото Зилас беше излекувал смъртните му рани. След това демонът едва бе погледнал човека. Изглежда не му пукаше. Оттогава не бе признал по никакъв начин своя призоваващ.
Защо беше излекувал чичо Джак?
Двете с Амалия се вгледахме в демона, после се погледнахме една друга. Нейната малка, изпълнена с надежда усмивка отрази моята. Може би надеждата ни беше глупава. Може би бяхме смешни, наивни хора, но и двете подозирахме едно и също нещо: Зилас беше действал не защото му пукаше за живота или смъртта на чичо Джак, а защото на нас с Амалия ни пукаше.
Тя пусна чантата си с покупки на плота.
– Промени ли мнението си за плановете ни за вечерта?
Пренебрегнах нервния прилив в стомаха си.
– Не.
– Тогава по-добре да се преоблека. – Тя смъкна палтото си. – Не съм облечена както трябва за Grand Theft Library.
– Брегът е чист – прошепна Амалия.
Оставих я да стои на стража и се промъкнах по късия коридор до вратата с надпис „Само за членове на гилдията“. Преди две седмици Зилас беше проникнал през нея, докато проследяваше миризмата на стара демонична кръв, но библиотекарят ни беше хванал, преди да успее да открие източника.
Бяхме тук, за да поправим това.
Библиотеката на „Аркана История“ затваряше за митичната „публика“ след двайсет минути, така че не разполагахме с много време. Добре, Зилас.
Разцъфна пурпурна светлина и демонът се оформи до мен. Той погледна нагоре и надолу по коридора, след което използва заклинанието си за взлом, за да прекъсне заключващия механизъм – далеч по-тих вариант от разбиването на вратата. Последвах го в стаята.
Както и преди, работната маса беше отрупана с до болка познатите инструменти за реставрация на книги, а прашният въздух се носеше от аромати на кожа, хартия и сурово лепило. Същите шкафове бяха подредени до стената, а един от тях беше застопорен с катинар, гравиран с руни.
Зилас ме погледна, а в очите му имаше само проблеми.
– Този път ми е позволено да го счупя, нали?
– Да. – Подканих го с махване. – Побързай и го направи.
Багряна магия се завъртя над ръката му, малки руни се смесиха в сиянието. Той хвана катинара и защитното му заклинание светна, но той стисна ръката си. Силата пламна и катинарът се деформира, сякаш стискаше замазка вместо стомана.
Той го свали от вратите на шкафа и го пусна. Изплаках от трясъка.
Притиснах се до него и отворих вратите. По рафтовете вътре бяха подредени обикновени картонени кутии, всяка от които беше грижливо надписана… на латински. Латинският ми не беше достатъчно добър, за да разчета повече от няколко.
Зилас вдиша през носа си. Наведе се, подсмръкна отново и посочи една кутия на най-долния рафт. Приклекнах и се загледах в етикета. Magia Illicita. Дори аз можех да разбера какво означава това.
Издърпах кутията навън. Вътре имаше пакети във формата на книги, увити в кафява хартия и завързани с канап. Зилас приклекна до мен и вдигна първия. Подуши хартията, после ми я подаде. Вдигна следващия и го провери за мирис на кръв.
Нервите ми се опънаха още повече, докато той миришеше всеки пакет. Това отнемаше твърде много време.
Зилас вдигна шестия пакет и го помириса.
– Този.
Върнах останалите обратно в кутията. С притеснен поглед към вратата разгънах хартията и разкрих един мръсен гримоар, може би на петдесет години, с евтина кожена корица и отвратително кафяво петно, което потъмняваше страниците. Вътре в корицата беше прибрано парче бяла хартия и аз го измъкнах.
Нечий спретнат почерк на английски език излагаше основните данни за книгата – че е принадлежала на призоваващият на Демоника на име Дейвид Уитмор, който е починал през 1989 г., както и къде е намерена книгата и в какво състояние. Последният абзац описваше съдържанието ѝ и докато четях, вдигнах очилата си на носа.
Дейвид Уитмор се занимавал с методични експерименти, включващи демонична кръв. Първоначално той изпробвал различни теории, които съчетавали демоничната кръв с магьоснически масиви и алхимични трансмутации. По-късно започнал да провежда опасни и неетични експерименти върху неволни субекти, в и извън митичната общност. Въпреки непрекъснатото разболяване и/или смъртта на участниците, Уитмор продължавал с тези опити. Уитмор оказва съпротива при арест и е убит от служители на полицията.
Анализаторът отбелязва, че този гримоар е сред най-тревожните, които някога е оценявал.
Анализаторът отбелязва още, че според собственото му твърдение експериментите на Уитмор са били до голяма степен неуспешни. Въпреки това той се позовава на работата на магьосници, за които не разполагаме с никакви данни, чиито данни вече са регистрирани в базата данни на ППД.
Препоръка: Гримоар да бъде прехвърлен в склад за незаконна магия на МПД.
Отново погледнах кутията на Magia Illicita. Цялото ѝ съдържание трябва да е предназначено за интерниране в строго охраняваните складове на Магиполицията за опасни или незаконни магии и магически знания.
– Тази книга мирише на кръв и смърт – промърмори Зилас.
Дори аз я усетих – плесенясал, мухлясал привкус, който покри носа ми като масло. Искаше ми се да си измия ръцете. Исках да хвърля този гримоар в огъня и да гледам как изгаря.
Сбърчих нос, опаковах книгата и я поставих в кутията. Зилас ме гледаше как връщам кутията на рафта.
– Няма да я вземеш?
– Не. – Изправих се и затворих шкафа. – Нямаме нужда от нея и е по-добре да бъде изпратена в полицията за съхранение.
– Хнн. – Той наклони глава. – Чувам стъпки.
Отдръпнах се от шкафа и отворих уста, за да заповядам на Зилас да се върне в инфернуса, но той вече се разтваряше в пурпурна светлина. Избухнах в коридора, докато Амалия се втурна да ме посрещне. Затворих вратата, след което и двете се втурнахме в тоалетната в края на коридора и се заключихме.
– Библиотекарят се движеше – прошепна Амалия. – Не съм сигурна обаче дали ще дойде тук.
– Да се надяваме, че няма да дойде – промълвих аз, като се облегнах на мивката.
Амалия ме прегледа.
– Да не си откраднала книга?
Описах какво бях намерила и как бях решила, че не искам да я взема.
– Не е нужно да знаем подробности за обърканите експерименти на онзи човек.
– Не… – съгласи се Амалия, а погледът ѝ се отдалечи.
Помислих си, че си мисли същото като мен.
– Клод трябва да е получил идеята да храни вампири с демонична кръв отнякъде, нали?
– Да, от болни като онзи шарлатанин Уитмор и неговите идоли. Кой знае до какви други идеи е стигнал Клод от техните експерименти?
Над нас се възцари тишина, нарушавана от бавното капене на вода от чешмата.
– Има нещо наистина странно в Клод – промълви Амалия, думите ѝ бяха бавни и замислени. – Нещо наистина…
– Коварно? – Предложих.
– Да. Той…
Силното звънене на телефона ми я прекъсна. Изрових мобилния си телефон от джоба и докоснах екрана. При вида на новото съобщение лицето ми изстина.
Когато се взирах в телефона си, без да кажа нищо, Амалия изсумтя.
– Какво има?
– Това е… от Зора.
Беше минала повече от седмица, откакто Зора беше открила, че съм нелегален изпълнител. Бях се опитала да ѝ обясня, но тя беше отговорила само веднъж на съобщенията ми. Отговорът ѝ:
Постъпи правилно и се предай.
Това беше преди шест дни и оттогава не бях чувала нищо. Без други възможности избягвах гилдията на всяка цена и се надявах, че Зора ще си измие ръцете – може би дори ще се престори, че не е видяла нищо и не знае тайната ми.
Но сега номерът ѝ светеше на екрана ми с ново съобщение:
Ще се срещнем в атриума на Аркана в гилдията. Точно сега.
Изгубила търпение, Амалия приближи телефона ми, за да го прочете.
– О, по дяволите.
– Тя иска да ме види – прошепнах аз. – Мислиш ли, че иска да говорим?
– Или те примамва заради агентите на МагиПол. – Амалия подръпна нервно ръкавите си. – Не знам, Робин.
Издишайки, пъхнах телефона обратно в джоба си.
– Предполагам, че трябва да тръгваме.
– Но…
– Ако не ме е докладвала, тогава това, че не се появявам, може да е последната капка за нея. А ако ме е докладвала… – Преглътнах прилива на паника. – Тогава вече е твърде късно. Не мога да оцелея като издирван мошеник, Амалия.
Тя потърка челото си.
– Да, права си. Няма да издържиш и ден. Изглежда странно, че е чакала толкова дълго, за да те докладва. Сигурно е чакала нещо друго. Предполагам, че трябва да разберем какво.
Успях да се усмихна на нейното „ние“, радвайки се, че не се впускам в това сама.
Улиците в центъра на града бяха тъмни и ледено студени, а синият вятър развяваше в лицата ни ситен дъжд. Облякохме се здраво и смело поехме по пътя пеша. По тротоарите беше оживено, гражданите на Ванкувър бяха свикнали със зимния дъжд, за да го оставят да попречи на плановете им за съботната вечер.
Прозорците на „Врана и чук“ светеха примамливо, докато ние изминавахме последната пресечка с наведени глави и ръце, прибрани в палтата. Зилас ме беше предупредил, че температурите в неговия свят падат под всичко, което той беше преживял тук – всяка нощ – и аз бях изключително доволна, че не живея в неговото царство.
Когато Амалия блъсна вратата на гилдията, болезненото напрежение в гръбначния ми стълб спадна. В кръчмата беше оживено, половината маси бяха пълни, а гласовете се носеха от весели разговори. Нямаше агенти на полицията. Няма засада на ловци на глави.
Двете с Амалия си разменихме нервни погледи, след което тя се насочи към една празна маса в ъгъла, за да изчака. Отложих момента, в който трябваше да се изправя пред Зора, и тръгнах към бара, като по пътя си подминах три различни дискусии за плановете за новогодишната нощ. Атмосферата не можеше да бъде по-различна от вътрешните ми опасения.
Въпреки шумотевицата на бара стоеше само един клиент: жена със сребриста коса, прибрана в дълъг до раменете боб, а погледът ѝ беше достатъчно зъл, за да разтопи стоманени греди.
– Не съм ти сипала по-малко уиски, Силвия – изръмжа познатият глас – и ако още веднъж хленчиш за това, ще ти забъркам следващия манхатън с най-гадната ни бира. А сега се махай!
Среброкосата жена грабна питието си и се изниза от бара, като почти ме покоси, докато се втурваше към масата си. Зад щанда червенокосият барман удари с парцал по плота на бара.
– Какво искаш? – Развика ми се Тори.
Изтръпнах, очите ми се разшириха, а устата ми пресъхна, за да отговоря.
Тя се изправи от агресивната си поза и изпусна дълъг дъх, няколко дълги къдрици се развяха около лицето ѝ. Между ваканционното ѝ пътуване и моето избягване на гилдията не я бях виждала от месечната среща.
– Съжалявам. – Смъкна бутилка вермут от плота и я върна в кладенеца си. – Имам лош ден.
– Дали… дали всичко е наред? – Попитах колебливо, страхувайки се да не предизвикам отново нейния темперамент. – Как мина пътуването ти?
Лешниковите ѝ очи се замъглиха.
– Беше… добре. Просто съм стресирана, това е всичко. Ще се оправя. Просто… освен ако не можеш…
– Освен ако не мога какво? – Попитах, а веждите ми се набръчкаха.
Тя ме погледна странно, после разтърси рязко главата си.
– Няма значение. Искаш ли нещо за пиене?
– Хм, всъщност, просто се чудя… знаеш ли дали Зора е горе?
Тори се огледа наоколо.
– Мисля, че я видях, но не съм сигурна къде е.
– О. Добре. Аз… аз просто…
Когато прекъснах, тя повдигна вежда.
– Ти си по-бледа от мен, а това говори нещо. Какво става?
– Н-нищо.
– Нищо, а? В такъв случай, какво ще кажете за… – Тя посегна под плота, извади две чаши за шотове и ги удари. Следващото нещо, което разбрах, беше, че тя държи сребърна бутилка и сипва прозрачен ликьор в чашите.
Отстъпих назад.
– О, не. Не искам…
– Това е хубав ликьор и е безплатен – каза тя с усмивка, която не стигна до притеснените ѝ очи. – Мисля, че и двете можем да се възползваме от доза „успокой се по дяволите“. – Вдигна една чаша. – С мен ли си?
С мислено вдигане на рамене я вдигнах. Докоснахме чашите си заедно в тост без думи, след което изпихме шотовете. Ликьорът изгаряше в гърлото ми.
– Беше… хубаво – изхриптях.
– По дяволите. – Махна приятелски с ръка, за да ме изпрати. – Сега иди да намериш Зора. Аз трябва да се върна на работа.
Като стисках долната си устна между зъбите, прекосих стълбите и тръгнах нагоре. Зора не ме беше докладвала. Скандирах успокоителните думи с всяка стъпка. Тя не ме беше докладвала и искаше да поговорим. Това беше нещо добро. Точно това исках през цялото време – шанс да се обясня. Шанс да я накарам да разбере, че съм нелегален изпълнител по необходимост, а не по желание.
Въпреки вътрешната ми ободряваща реч и дозата течен кураж на Тори, нервите трепнаха в стомаха ми, когато стигнах третия етаж. Завих по страничния коридор и спрях пред вратата на атриума, чийто надпис беше обърнат на празния ѝ гръб. Зора ми беше дала шанс. Щях да намеря начин да я убедя.
Докато чуках внимателно на вратата, изрових спомена за отключващата руна, но вратата се отвори безшумно. Вътрешността на атриума беше черна и от коридора не проникваше почти никаква светлина. Направих крачка навътре и се поколебах. Рано ли бях? Или закъснях? Къде беше…
Светлината разцъфна. Светлина от огън.
Оранжевото сияние обхвана Зора, която стоеше в средата на белия кръг на пода. Беше облечена в пълно бойно снаряжение, а ръцете ѝ се опираха на огромния ѝ меч, чието острие се намираше между краката ѝ.
Тя не беше сама.
От лявата ѝ страна имаше мъж с тъмна коса, тъмни очи и две катани, прибрани на хълбока му, като пръстите му бяха закачени за дръжката на по-дългата. Отдясно стоеше мъж с медночервена коса, яркосини очи и още по-голям от нейния плосък меч, който вече беше разкопчан. Дланта му беше вдигната, а над нея танцуваха пламъци.
Аарон и Кай. Пиромаг и електромаг. Бяха в парка на Хелоуин, когато Зилас бе убил Тахеш, и след това бяха избягали с Тори и Езра.
Те представляваха и две трети от триото Елементария, което Зора беше нарекла най-силния боен екип на гилдията извън ръководството.
– Затвори вратата – каза Зора тихо.
Не знаех какво друго да направя. Страхът, който изпищя в кръвта ми, бутна вратата.
– Тази стая е подсилена с най-добрите възможни магически защити. – Гласът ѝ, както и лицето ѝ, беше мрачно. – Никаква сила или магия не може да разбие стените. Нищо, което се случва в тази стая, не може да навреди на никого извън нея.
Един по-дълбок студ смрази крайниците ми.
– Аарон и Кай – продължи тя – доброволно се съгласиха да ме подкрепят. Смятам, че това прави шансовете приблизително равни, така че ако планираш да ни убиеш, можеш да продължиш и да извикаш своя демон.
Главата ми се завъртя. Плъзнах единия си крак настрани, разширявайки стойката си, за да не се клатя там, където стоя. Двамата магове, извисяващи се с глава и рамене над дребната магьосница, ме гледаха безизразно. Е, сега вече знаех защо Зора се забави с конфронтацията с мен; беше изчакала Кай и Аарон да се върнат от пътуването си.
Бавно думите ѝ потънаха в съзнанието ми. Ако съм планирала да …
– Да те убия? – Прошепнах. Недоверието ми се пропука, в гърдите ми пламна искра на гняв. – Няма да те убия! Не мислиш ли, че това е съвсем очевидно?
Зора повдигна вежди.
– Вярно. Имаше много по-добра възможност в онзи апартамент. Можеше да обвиниш вампирите за смъртта ми.
Стиснах челюстта си, очаквайки да видя какво ще каже по-нататък.
– Не съм казала на никого какво се случи онзи следобед. Дори на тези двамата. – Тя посочи маговете. – Те са тук единствено с вяра.
Те не реагираха, а мълчанието им граничеше със заплаха. Никаква следа от чаровната усмивка на Кай или бурния смях на Аарон, които бях виждала и чувала често по време на последната среща на гилдията, не докосна непроницаемите им лица.
– Ето каква е сделката, Робин – каза категорично Зора. – Отсега нататък няма да правиш нищо и да ходиш никъде, без да ми кажеш. Аз ще бъда твоята сянка. Ако се промъкнеш зад гърба ми или нарушиш още един закон на полицията… – Зловеща пауза. – Знаеш какво ще се случи.
Напрегнах се.
– Ако ме сполети някакъв „инцидент“ – продължи тя – ще отговаряш пред тези двамата. Можеш да си представиш как ще стане това.
През мен премина ледено безпокойство.
– Ако си човекът, за когото те мисля, това не би трябвало да е проблем. Ако не си, добре… – Зора се вгледа силно в лицето ми. – И така, имаш три възможности: можеш да приемеш условията ми, можеш да се предадеш или можем да се бием още сега.
Погледът ми се премести от безпощадния поглед на магьосницата, през ледените очи на Кай до каменното изражение на Аарон, чието лице бе осветено от трептящия огън в ръката му. Нямах намерение да нарушавам никакви закони освен тези, които незаконният ми договор вече беше потъпкал. Бях добър човек. Исках да бъда добър човек.
Но не моралът ми беше това, което караше стомаха ми да се свива на възли.
Това беше моят не толкова добър, не толкова спазващ законите и твърде непокорен демон, който ме караше да мисля, че това вероятно ще свърши много, много зле.
Историята на Робин продължава в
ЛОВ НА ДЕМОНИ ЗА НЕДОБРЕ ПОДГОТВЕНИ
Кодексът на гилдията: Демонизирани / Три
