Глава 26
Силата на Зилас угасна. Когато луминисцентното му заклинание се разтвори, демонът вдигна ръката си от гърдите на чичо Джак. Набръчкал нос, той избърса окървавената си длан в панталона на мъжа.
Чичо Джак си пое треперещ дъх и го освободи. Амалия стисна ръката на баща си, но невярващият ѝ поглед беше насочен към Зилас.
– Ти го излекува – прошепна тя хрипливо.
Зилас се изправи в цял ръст, опашката му щръкна раздразнено и скочи върху масата. Хвана ме за лакътя и ме вдигна от краката ми. Изкрещях от изненада, когато се блъснах в гърба му, като автоматично притиснах ръцете и краката си около него.
– Какво… – Започнах.
Той прескочи цялата дневна, като почти ме изхвърли от гърба си, и изскочи през счупения прозорец. Сгромолясвайки се на верандата, той спря, завъртайки глава, докато усещаше полъха на вятъра.
– Зилас – опитах отново, – какво…
– Това не е приключило. Чакай.
Докато стисках краката си по-плътно около кръста му, той се стрелна към края на верандата и се изстреля от нея. Удари се в земята и се втурна в гората. Високите смърчове профучаха покрай него, снегът се завихри и леденият вятър проряза пуловера ми.
Той тичаше с пълна демонична скорост – достатъчно бърза, за да изпревари и най-добрия човешки спринтьор. За да пази равновесие, той препускаше покрай дърветата, а клоните се удряха в страните ни. Земята се спускаше надолу, а планинският склон се простираше на километри до града под нас. Нямах представа къде отива и какво преследва.
После видях проблясъка на пурпурна светлина през дърветата.
Зилас забави ход, а стъпките му бяха безшумни по заснежената листна маса. Гората се отвори в широка ивица от пръст и камъни – стара скална пързалка. На ръба на дърветата той спря.
Василий стоеше в центъра на поляната, държейки гримоара небрежно в едната си ръка.
Демонът на Клод стоеше на десет крачки от феята, а червеникавокафявата му кожа контрастираше с праха на снега. Крилата му се свиваха на гърба, опашката се виеше по земята, а тъмната коса беше вързана назад от острото му лице. Магмено-червените му очи светеха със сила.
Василий бавно наклони глава надясно – към мен и Зилас. Той върна вниманието си към демона на Клод.
– Способността ми да проследявам плячката си надминава дори тази на моите братя феи – каза той с бавния си, сух глас. – Не очаквах, че и ти притежаваш подобни умения, Називер. Как пристигна тук толкова скоро след мен?
Демонът на Клод се усмихна студено.
– Още от самото начало ни подценявахте.
Изтръпнах от дълбокият му, ръмжащ глас. Английският му не беше с толкова силен акцент като този на Зилас, но гърленият напев беше същият.
– Дали? – Прошепна Василий. – Приписах на господаря ти само интелигентността, която е проявил. Той ме смяташе за обикновен вампир. Мислеше, че като продава кръвта ти на моето гнездо, може да спечели лоялността им. Смяташе ме за твърде просто същество, за да открия онова, което той търсеше, или да го потърся сам.
Демонът размаха опашката си по земята – гневен тик, който притежаваше и Зилас.
– Такива велики благодеяния ме споходиха, Називер. Знаеш ли, че дойдох тук да търся друид? Вместо това намерих територията му изоставена.
Стиснах раменете на Зилас. Друид? Никога не бях чувала за друид във Ванкувър.
– Незащитено ловно поле – продължи Василий – което сега си присвоих. Едва привлякох вампирите от града под свой контрол, ти и твоят господар така безрезервно ми предадохте още по-голяма власт. – Василий погали кожената корица на гримоара. – А сега си присвоих и това.
– Мислиш, че не сме видели предателството ти много преди да действаш? – Изръмжа Називер, а задоволството разкъса тъмните му устни. – Това, което направи, е да ни спестиш много време.
– Смееш да ми отнемеш това? – Засмя се Василий. – Разбирам. Тогава го вземи, демоне. Само с една ръка ще те убия.
Тъмната фея притисна гримоара до гърдите си и вдигна другата си ръка, като небрежно сви пръсти. Тънките ципи потъмняха до черно и се превърнаха в твърди нокти.
На свой ред Називер вдигна ръце, аленото засия по китките и нагоре по ръцете му. Преди ноктите на демона да успеят да се оформят върху пръстите му, Василий изчезна.
Кръвта бликна и Називер се отдръпна назад, а гърдите му бяха осеяни с рани. Василий отново посегна и демонът се стрелна встрани, едва избягвайки. Когато Називер замахна с нажежените си нокти, Василий се появи отново зад демона. Кръвта опръска земята.
Василий беше толкова бърз, че не можех да го проследя. Толкова бърз, че сякаш изчезваше, докато се движеше.
Зилас докосна краката ми и аз паднах от гърба му. Задълбочи стойката си, хвърли ми мълчалив, заповеден поглед – стой там – и се измъкни от поляната. Движенията се размиваха, демонът на Клод и вампирската тъмна фея обикаляха и нанасяха удари. Само Називер кървеше.
Предпазливо Зилас се приближи и когато Василий се разми отвъд полезрението ми, Зилас се хвърли напред. Светещите му нокти удариха долната част на гърба на Василий, разкъсаха тъмната му риза и се врязаха дълбоко в плътта на феята.
Зилас отскочи встрани, избягвайки контраудара на Василий, а Називер удари юмрука си в стомаха на Василий. Тъмната фея отлетя назад, приземи се на крака в грациозно приплъзване и се изправи.
Той погледна безчувствено към двамата демони, застанали един до друг, сякаш през цялото време са планирали да се съюзят срещу него. Той примигна с въгленчетата на очите си и повдигна скъсания край на ризата си.
Ноктите на Зилас бяха разкъсали дълбоко, разкривайки тъмна, нечовешка плът под човекоподобната му кожа – но безкръвните рани се свиваха. Кожата се събираше обратно, а нараняването се стопяваше. С изчезването на резените кожата на феята изчезна. Плътта му ставаше все по-тъмна и по-тъмна – и докато почерняваше, тялото му се променяше.
Крайниците се издължиха, сякаш се протягаха, тънки и жилави. Гръбнакът му се изпъна нагоре, разкъсаната риза се издигна над кръста му, за да разкрие черната кожа, прилепнала към изпъкналите кости и жилавите мускули. Лицето му потъна, черничките очи се уголемиха, докато не завладяха лицето му. Обемистата му челюст се разтвори, по-широко, отколкото трябваше, за да разкрие дълги като два сантиметъра зъби.
С тази ужасяваща усмивка огромната тъмна фея се изстреля към демоните.
Зилас и Називер се разделиха, завъртяха се и се втурнаха към Василий от противоположни страни. Тримата противници препускаха светкавично по поляната, твърде много скорост и ловкост, за да могат човешките ми очи и бавният ми човешки мозък да ги разберат. Малиновата магия проблясваше на кратки изблици, но дори бързата демонична магия на Зилас изискваше няколко непрекъснати секунди, за да се задейства.
Василий беше толкова бърз, че нито един от демоните не успя да сътвори мощно заклинание. Нито една от атаките им, дори и тези, които се свързваха, не забавяше феята – докато кървящи рани бележеха и двата демона. Дългите крайници на феята, въпреки крехкия си вид, нанасяха удари със съкрушителна сила и през всичко това той държеше гримоара на гърдите си като майка, люлееща бебе.
Зилас се освободи от смъртоносния танц, като се плъзна встрани на пъргави крака.
– Адинаатхе изх – излая той. – Ittā rēsh!
Називер се хвърли към него. Опашката му хвана краката на Василий, прекъсвайки движенията му за миг, и юмрукът му удари главата на феята.
Зилас се наклони към поляната, отваряйки пространство между себе си и врага си. Багряна сила се втурна по ръцете му. По крайниците му се образуваха руни, а заклинателните кръгове го заобиколиха като сателити в орбита около планета.
Василий се откъсна от Називер и се насочи към Зилас, като ги разделяше цялата дължина на поляната. Називер го хвана за ръката, спирайки го – и Василий заби ноктите си в червата на демона, потъвайки на шест сантиметра дълбочина.
Малинова светлина пламна.
Василий се откъсна от ранения демон и светкавично се насочи към Зилас, невъобразимо бърз.
Руническите кръгове се завъртяха около Зилас, като всичките шест се подредиха един върху друг, обърнати към идващата фея. Преди Василий да успее да промени посоката, огнен лъч избухна от заклинанието, удари феята и го отхвърли назад. Василий прелетя трийсетина метра и се блъсна в ствола на едно дърво, разклащайки петдесетметровия ствол. Борови иглички заваляха като дъжд, докато Василий се свличаше на земята, а лявата му ръка беше празна – гримоарът беше изчезнал от ръцете му.
Настъпи тишина, нарушавана единствено от поривите на вятъра, които се носеха през дърветата, и от пулса, който се чуваше в ушите ми.
Називер, притиснал едната си ръка към прободеното си черво, пристъпи напред. Той спря в центъра на поляната. От снега той вдигна гримоара.
Тихо стържене. Василий вдигна глава, после се оттласна от земята, дрехите му бяха разкъсани и димяха. Раните в черната му плът се свиха до нула. За времето, което му отне да се изправи, раните му бяха заздравели.
Той изви глава на една страна, после на друга, като сви тесните си рамене, сякаш отработваше лек спазъм. Абаносовите му очи намериха Називер.
Демонът разпери криле и скочи в небето. Докато летеше, той разкъса колана, който държеше гримоара затворен. Свободните страници с преводите на майка ми се разхвърчаха надолу.
На мига Василий скочи след летящия демон. Феята сграбчи краката на Називер и заби ноктите си в коляното на демона.
Називер хвърли гримоара надалеч.
Той се преобърна, преминавайки през въздуха, и Зилас го улови. Василий пусна крилатия демон и падна на земята. Напомпвайки криле, Називер се издигна над върховете на дърветата и изчезна от погледа, бягайки от неразрушимата фея – което остави Зилас да се бори сам с Василий.
Зилас погледна с широко отворени очи гримоара, който държеше, и го хвърли високо в клоните на най-близкото дърво. Едва завърши движението, преди Василий да се блъсне в него.
Освобождавайки се от него с пръски кръв, Зилас заслиза встрани с бързи крачки. Василий спря, взирайки се в дървото, където гримоарът се беше закачил на един клон, после се завъртя с лице към Зилас. Той отвори другата си ръка, тази, с която държеше книгата, и пръстите му се превърнаха в дълги, твърди нокти. Сега и двете му ръце бяха смъртоносни оръжия, а не само едната.
Зилас направи бавна, предпазлива крачка назад – и аз разбрах, че се страхува. Беше ме учил да не правя крачка назад, а той самият го правеше само ако не мислеше ясно.
Тъмната фея изчезна – и се появи отново в размазано състояние, като вече нанасяше удари. Зилас се завъртя, но кръвта замъгли въздуха, когато тези нокти разкъсаха ръката му. Двамата с Називер не можеха да спрат феята. Сам Зилас нямаше никакъв шанс.
Но той не беше сам. Аз все още бях тук, но какво можех да направя?
Василий отново се вряза, дългият му обхват беше далеч по-голям от този на демона. Ноктите му разкъсаха бедрото на Зилас. Демонът се зашемети и улови следващия удар на феята в бронираната си лява предмишница. Светещите му нокти удариха дясното бедро на феята, разкъсвайки го дълбоко, но раните заздравяха веднага.
Наистина ли Василий беше неубиваем? Имаше ли слабост? Той трябва да има слабост! Опитах се да помисля. Вампири. Феи. Трябва да знам нещо. Мозъкът ми беше пълен с безполезни факти, истории и древни легенди.
Василий заби ноктите си в горната част на ръката на Зилас. Демонът се изтръгна на свобода с още едно пръскане на кръв, а пурпурната магия се стрелна по другата му ръка.
Вампири. Василий не беше истински вампир, но може би имаше същите слабости. Какво бях прочела? Слънчева светлина – кол през сърцето – обезглавяване – чесън? Не, това беше глупав мит. Какво друго?
Зилас падна, хвърлянето му бе прекъснато. Претърколи се и отново се изправи на крака, а опашката му се разпери. Василий се усмихна.
Свещена вода? Не. Сребро? Може би. Имаше ли нещо друго? В историята за прочутите ловци на вампири, които бяха изтребили стотици вампири, как го бяха направили? Един магьосник и…
Василий сграбчи Зилас и придърпа демона в гърдите си като страстен любовник.
… и хелиомаг.
Притиснал Зилас към себе си, Василий отвори деформираната си челюст, а зъбите му заблестяха. По лицето на Зилас премина страх. Едно докосване на тези зъби и той щеше да бъде парализиран.
Излезнах от дърветата и спринтирах към феята и демона.
– Срамно е – прошепна Василий – да пропилееш такъв деликатес.
Той спусна устата си надолу, а зъбите му се протегнаха гладно към рамото на Зилас.
Скочих върху тях, а ръката ми се изпъна, докато крещях:
– „Индура“.
Зъбите на Василий срещнаха ръката ми със синкава болка – но не и с пронизваща агония. Дългите му зъби се забиха в пуловера ми, тъканта беше изрисувана с внимателните шевици на Амалия.
Издърпах ръката си, стиснах Зилас и изкрещях:
– „Ori eruptum impello!“
От малкия артефакт избухна сребрист купол. Той удари Василий и го отхвърли назад, но заклинанието не беше имало време да се презареди напълно и приливът на сила не беше толкова силен, колкото преди. Тя все пак беше достатъчна, за да изпрати Василий по гръб.
Държейки ме здраво, Зилас се отдръпна, отваряйки по-широка пролука. Василий се изправи с невероятна грация, невредим. Нищо от това, което направихме, не можеше да му навреди.
Освен, може би, огън.
Нуждаехме се от ад и то точно в този момент – но как? Нямаше газови бутилки, които да мога да запаля с иначе безобидното пламъчно заклинание.
„Зилас, можеш ли да го запалиш?“
Докато умът ми се обръщаше навътре, отново усетих демона – онова опасно, сенчесто присъствие в главата ми. Усещах неговата неотложност, неговия страх. Той не знаеше как да спре това същество. Можеше да нагорещи нещата, но нямаше заклинание, с което да изгори Василий. Това беше човешка магия. Това беше…
Моята магия.
Нямаше време да извади достатъчно голямо заклинание, за да нанесе някаква вреда. Магията ми не беше достатъчно бърза. Бързите заклинания бяха…
„Моята магия“ – прошепна Зилас в главата ми.
Той вдигна ръка – и аз вдигнах своята. Дланта му се притисна към гърба на ръката ми, пръстите ни се изравниха. Багряна сила се разнесе по ръката му – и гореща алена магия пламна по китката ми в извиващи се вени. В съзнанието ми се появи огненото заклинание, гладките линии на руната бяха смели и ясни. Просто. Толкова просто в сравнение със сложните плетеници на заклинанията на Зилас.
Пред очите ми се разгоря пурпурна светлина. Арканният кантрип се появи на земята в светещи линии от демонична магия, простиращи се на три дълги метра – с Василий в центъра му.
Миг, в който черните очи на феята се свиха. Миг, в който съществото се хвърли към нас.
– Игнярис!
Ръмженето на Зилас и моят вик се разнесоха заедно, звуците се сляха в едно – и гигантският кантрип избухна в ревящи пламъци. Кипящият огън се издигна в небето, издигайки се на тридесет стъпки. Изпепеляваща топлина облъчи лицето ми, а после ме обгърна вихрен студ, докато Зилас вкарваше енергията на огъня в тялото си. Пръстите му се свиха надолу, стискайки ръката ми, когато сиянието на магията му изчезна от ръцете ни.
Адът пращеше и пулсираше в продължение на двадесет дълги секунди, след което пламъците се свиваха и свиваха, докато не останаха само горящи въглени, които тлееха върху почернялата трева. Снегът изчезна от поляната, изпари се за секунди.
В центъра на овъгления кръг лежеше неподвижна обгоряла обвивка. От склона на планината задуха слаб вятър и трупът се сгромоляса, а пепелта се разнесе по земята. Нещо сребристо проблясваше в отломките – моят леко почернял инфернус.
Всички сили напуснаха крайниците ми и аз се свлякох в ръцете на Зилас.
– Получи се. Не мога да повярвам, че се получи.
– Коя част? – Попита Зилас. – Огънят или виша?
– И двете?
Ръцете му се отпуснаха – единственото ми предупреждение. Подпрях се на краката си точно преди той да ме пусне, но се поколебах нестабилно. Реших, че така е по-безопасно, и потънах на влажната земя.
Огън. Не бях сигурна, че ще се получи, но един от двамата легендарни ловци на вампири от учебника ми по история беше хелиомаг. Една от най-разрушителните комбинации на елементарията: въздух и огън.
Загледах се в разпадащия се труп на феята. Бяхме победили Василий. Не с демонична магия или Аркана, а с обединението на двете. Точно както по някакъв начин бяхме направили демонично заклинание заедно, докато той беше твърде слаб, за да се движи, така и ние бяхме направили заклинание Аркана заедно – обединявайки неговата способност да създава мигновено руни с бързата, проста сила на моето заклинание.
По-късно щях да полудея и от двете събития, но не и сега. Мозъкът ми вече заплашваше да се взриви.
С шумолене на клони Зилас се спусна от близкото дърво. Без да обръща внимание на кървящите си рани, той приседна до мен и протегна гримоара. Борейки се със сълзите си, аз го взех в двете си ръце.
Той… добре, беше оцелял. Закопчалката беше разкъсана, но корицата беше непокътната. Няколко страници бяха на ръба да изпаднат, а някои бяха частично разкъсани, но като цяло нямаше големи щети. Изпитвах страхопочитание, докато внимателно прелиствах страница след страница с древногръцки почерк с избледняло мастило. Толкова много архаични знания, толкова много забравена история.
Обърнах последната страница и сърцето ми се сви болезнено.
На гърба на книгата имаше разкъсани остатъци от десетина страници. Разкъсаните краища бяха бели – наскоро скъсани.
Спомних си, че Називер счупи ограждащия колан на книгата. Спомних си отворената книга в ръцете му, когато скочи в небето.
– Той открадна страници – прошепнах аз, а ужасът заглуши гласа ми. – Той изтръгна страници.
И беше избягал с тях, оставяйки останалата част от гримоара, знаейки, че Василий ще потърси книгата. Називер беше взел това, което най-много искаше, и беше избягал, оставяйки Василий да си вземе поругания гримоар и да убие Зилас. Яростни сълзи заляха очите ми.
– Ще си върнем страниците – каза Зилас – когато ги убием.
– Ще го направим ли? – Промълвих отчаяно.
Бавна усмивка изкриви устните му.
– Не мога да им позволя да откраднат от гримоара ми.
Примигнах объркано – и той изтръгна книгата от ръцете ми. След това се изправи на крака и се отдалечи с весело щракване на опашката си. Отново примижах, после се изправих на крака и се втурнах след него, несигурна дали да се смея, да крещя, да плача или да ударя този хитър демон право в самодоволното му лице.
Назад към част 26 Напред към част 28
