Глава 25
Когато се събудих, лежах тихо един час, слаб и с остра болка. Всъщност болката беше толкова силна, че сънят ми се стори по-предпочитан от бодърстването, и сънувах отдавнашни времена, когато с Пандора бяхме заедно и когато не изглеждаше възможно някога да се разделим. Това, което най-накрая ме изтръгна от неспокойния ми сън, беше звукът на Бианка, която крещеше. Тя крещеше отново и отново от ужас.
Надигнах се, малко по-силен от предишната нощ, и след като се уверих, че ръкавиците и маската ми са на мястото си, приседнах до ковчега ѝ и я извиках. Отначало не ме чуваше, толкова силни бяха неистовите ѝ писъци. Но накрая тя притихна в отчаянието си.
– Имаш сили да отвориш ковчега, – казах аз. – Разкрих ти го снощи. Постави ръцете си срещу капака и го раздвижи.
– Пусни ме да изляза от него, Мариус, – молеше тя, ридаейки.
– Не, трябва да го направиш сама.
От нея дойдоха по-меки хлипове, но тя изпълни указанията ми. От мрамора се чу скърцане и капакът се отмести на една страна, а после тя се изправи, избута капака от пътя си и се освободи напълно от кутията.
– Ела тук при мен, – казах аз.
Тя ми се подчини, трепереща от ридания, и с облечените си в ръкавици ръце погалих разрошената ѝ коса.
– Ти знаеше, че имаш сили, – казах аз – показах ти, че дори с ума си можеш да я преместиш.
– Моля те, запали свещта, – помоли тя. – Имам нужда от светлина.
Направих това, което тя помоли да направя.
– Трябва да се опиташ да успокоиш душата си – казах аз. Поех си дълго и дълбоко дъх.
– Сега си силна, а след като ловуваме тази вечер, ще бъдеш още по-силна. И тъй като ставам все по-силен, ще ти дам още от кръвта си.
– Прости ми за страха, – прошепна тя.
Самият аз нямах много сили да я утеша, но знаех, че тя се нуждае от малкото сила, която имах. Отново ме връхлетя като толкова много силни удари това, че светът ми беше разбит, че къщата ми беше разрушена, че Амадео ми беше откраднат.
И тогава в полусъзнание видях отдавнашната Пандора, която ми се усмихваше, не ме упрекваше и не ме измъчваше, а само говореше с мен, сякаш бяхме заедно в градината, на каменната маса, и разговаряхме, както някога, за много неща.
Но това вече го нямаше. Всичко беше изчезнало. Амадео си беше отишъл. Картините ми бяха изчезнали. И отново се появиха отчаянието, горчивината, унижението. Не бях мислил, че могат да ми се случат такива неща. Не съм мислил, че мога да бъда толкова нещастен. Вярвах, че съм толкова могъщ, толкова умен, толкова отвъд тази унизителна скръб.
– Хайде сега, Бианка, – казах аз. – Трябва да излезем, да потърсим кръв. Ела. – Утешавах я, както утешавах и себе си. – Ето, къде е твоето огледало? Къде е гребенът ти? Позволи ми да разчеша хубавата ти коса вместо теб. Погледни се в огледалото. Ботичели рисувал ли е някога по-красива жена? – Тя избърса червените си сълзи.
– Отново ли си щастлива? – Попитах я. – Докосни се до дълбините на душата си. Кажи си, че си безсмъртна. Кажи си, че смъртта няма власт над теб. Тук, в тъмнината, те е сполетяло славно нещо, Бианка. Ти си станала вечно млада, вечно красива. – Толкова ми се искаше да я целуна, но не можех да го направя и затова се помъчих да направя думите си толкова много целувки. Тя кимна и като ме погледна, по лицето ѝ се разля прекрасна усмивка и за миг изпадна в мечтателност, която ми върна всички спомени за гения на Ботичели и дори за самия човек, който така безопасно, далеч от всички тези ужаси, изживяваше живота си във Флоренция отвъд това, което аз някога бих могъл да направя.
Взех гребена от снопчето ѝ. Прокарах го през косата ѝ. Гледах я как се взира в маската, която представляваше лицето ми.
– Какво е? – Попитах я нежно. – Искам да видя колко силно…
– Не, не искаш, – казах аз.
Тя отново започна да плаче.
– Но как някога ще бъдеш излекувана? Колко нощи ще са необходими? – Цялото ѝ щастие от снощи беше разбито.
– Ела, – казах аз. – Отиваме да ловуваме. А сега облечи пелерината си и ме последвай по стълбите. Ще направим това, което сме правили и преди. И нито за миг не се съмнявай в силата си и винаги прави това, което ти казвам. – Тя не искаше да направи това, което я помолих. Надвесена беше до ковчега, с лакът върху капака, а лицето ѝ беше поразено.
Накрая се настаних близо до нея и започнах да изричам думи, които никога не съм мислила, че ще чуя да изрека.
– Ти трябва да си силната, Бианка – казах, – ти трябва да ни водиш. Аз нямам сили за двама точно сега, а ти изискваш от мен точно това. Аз съм съсипан отвътре. Аз съм съсипан. Не, почакай, не прекъсвай това, което искам да кажа. И не рони сълзи. Слушай ме. Трябва да ми дадеш малкия си запас от сили, защото аз се нуждая от него. Имам сили, които не можеш и да си представиш. Но тези сили не мога да достигна точно сега. И докато не мога да ги достигна, ти трябва да ни водиш напред. Води ни с жаждата си и с удивлението си, защото със сигурност в това състояние виждаш нещата както никога досега и си изпълнена с това удивление.
Тя кимна с глава. Очите ѝ станаха по-студени и по-красиво спокойни.
– Не виждаш ли? – Попитах я. – Ако можеш да дойдеш с мен само през тези няколко нощи, ти наистина имаш безсмъртие?
Тя затвори очи и изстена.
– О, обичам самия звук на гласа ти – каза тя, – но се страхувам. В ковчега, в тъмното, когато се събудих, всичко ми се стори отровен сън и се страхувам какво могат да направят с нас, ако открият какви сме, ако попаднем в ръцете им и ако… ако…
– Да, ако?
– Ако не можеш да ме защитиш.
– А, да, ако не мога да те защитя. – Изпаднах в мълчание, седейки там.
Отново не ми се струваше възможно това да ми се е случило. Душата ми беше изгоряла. Духът ми беше изгорял. Волята ми беше белязана, а щастието ми съсипано.
Спомних си за първия бал, за бала, който Бианка беше организирала в нашата къща, и си спомних за танците и масите с техните златните плата с плодове и подправки, миризмата на вино и звуците на музиката, многото стаи, изпълнени с доволни души, и картините, които се извисяваха над всички, и не изглеждаше възможно някой да ме свали оттам, когато бях толкова здраво поставен в царството на нищо неподозиращите смъртни.
О, Сантино, помислих си, как те мразя. Как те презирам.
Представих си го отново такъв, какъвто беше дошъл при мен в Рим. Представях си го в черните му дрехи, миришещи на земя, с черната му коса, доста суетно чиста и дълга, и с лицето му, толкова изразително, с големите му тъмни очи, и го намразих.
Дали някога, мислех си, ще имам възможност да го унищожа? О, сигурно щеше да дойде време, когато той нямаше да е заобиколен от толкова многобройни хора, когато щях да мога да го държа здраво в ръцете си и с Огнената дарба да го накарам да си плати за това, което ми беше направил.
А Амадео, къде беше моят Амадео и къде бяха моите момчета, които бяха отвлечени толкова брутално, но внимателно? Отново видях бедния Винченцо, убит на пода.
– Мариус, моят Мариус – каза изведнъж Бианка. – Моля те, недей да седиш в такава тишина с мен. – Тя се протегна, ръката ѝ беше бледа и трепереща, без да смее да ме докосне. – Съжалявам, че съм толкова слаба. Повярвай ми, съжалявам. Какво те кара да мълчиш толкова?
– Нищо, скъпа моя, само мислите на моя враг, този, който доведе онези, които размахват огъня, тези, които ме унищожиха.
– Но ти не си унищожен – каза тя, – и аз някак си ще събера сили.
– Не, засега остани тук, – казах аз. – Ти си направила достатъчно. И бедният ти гондолиер, той даде живота си за мен миналата нощ. Остани сега тук, докато се върна.
Тя потръпна и протегна ръка, сякаш искаше да ме хване. Принудих я да остане на разстояние.
– Все още не можеш да прегърнеш това, което съм. Но аз ще изляза и ще ловувам, докато не стана достатъчно силен, за да те отведа от това място на такова, което е безопасно и където ще бъда излекуван напълно.
Затворих очи, макар че тя, разбира се, не можеше да го види заради маската, и си помислих за Онези, които трябва да бъдат пазени.
„Кралице моя, моля ти се и идвам, а когато го направя, ти ще ми дадеш Кръвта“, помислих си, „но не можеше ли да ми дадеш едно малко видение за предупреждение“?
О, преди дори не бях помислял за това, а сега то избухна в съзнанието ми. Да, от далечния си трон тя можеше да го направи, можеше да ме предупреди, нали?
Но как бих могъл да поискам такова нещо от тази, която от хиляда години не е помръднала и не е проговорила?
Нима никога нямаше да науча?
А какво да кажем за Бианка, която трепереше и ме молеше да ѝ обърна внимание сега? Събудих се от съня си.
– Не, ще го направим, както ти искаше, ще дойда с теб – каза тя жално. – Съжалявам, че бях слаба. Обещах ти, че ще бъда силна като Амадео. Искам да бъда. Сега съм готова да тръгна с теб.
– Не, не си – отвърнах аз. – Само че се страхуваш повече да останеш сама тук, отколкото да тръгнеш. Страхуваш се, че ако останеш тук, никога няма да се върна при теб. – Тя кимна с глава, сякаш я бях принудил да го признае, а не беше така.
– Жадна съм, – каза тя тихо. Каза го с елегантност. А след това с удивление. – Жадна съм за кръв. Трябва да тръгна с теб.
– Добре тогава, – отговорих аз. – Моята прекрасна сладка спътница. Силата ще дойде при теб. Силата ще се настани в сърцето ти. Не се страхувай. Имам на какво да те науча и докато тези нощи минават, когато двамата с теб се утешим, ще ти разкажа за другите, които съм познавал, за тяхната сила и за тяхната красота.
Тя кимна отново, а очите ѝ се разшириха.
– Обичаш ли ме най-много – попита тя, – това е всичко, което искам да знам засега, и можеш да ме излъжеш. – Тя се усмихна, дори когато сълзите обагриха бузите ѝ.
– Разбира се, че обичам, – казах аз. – Обичам те повече от всеки друг. Ти си тук, нали? И намирайки ме съкрушен, ти даде силата си, за да ме спасиш.
Отговорът беше студен, лишен от ласкателство и доброта, но изглеждаше достатъчен за нея и ме порази колко различна беше тя от онези, които бях обичал преди, от Пандора в нейната мъдрост или Амадео в неговата хитрост. Изглеждаше надарена с еднаква степен на сладост и интелект. Заведох я със себе си по стълбите. Оставихме малката свещ зад себе си, сякаш тя щеше да бъде фар за завръщането ни.
Преди да отворя вратата, се ослушах внимателно за звук от някой от отрядите на Сантино. Не чух нищо.
Проправихме си път безшумно през най-тесните канали на най-опасните части на града. И там отново намерихме нашите жертви, борещи се малко, пиещи много. В мръсната вода ги пуснахме след това. Дълго след като тя беше ароматна и топла от многобройните си убийства, остър наблюдател на тъмните и блестящи стени, аз все още бях изсъхнал и горящ. О, колко ужасна беше болката. Колко успокояваща беше кръвта, когато заливаше ръцете и краката ми.
Близо до разсъмване се върнахме. Не срещнахме никаква опасност. Бях много излекуван, но лирбините ми все още бяха като пръчки, а когато посегнах под маската си, усетих лице, което изглеждаше непоправимо белязано.
Колко време щеше да отнеме това? Не можех да кажа на Бианка. Не можех да кажа и на себе си. Знаех, че във Венеция не можем да разчитаме на твърде много такива нощи. Щяхме да станем известни. Крадците и убийците щяха да започнат да ни следят – белоликата красавица, мъжът с черната кожена маска – трябваше да изпробвам Дара на облака. Можех ли да отнеса Бианка със себе си към светилището? Мога ли да извървя цялото пътуване за една нощ или ще сбъркам и ще ни оставя да се борим отчаяно преди зазоряване за някое скривалище?
Тя заспа спокойно, без да се страхува от ковчега. Изглеждаше, че ще ми покаже силата си, за да ме утеши, и макар че не можеше да целуне лицето ми, сложи целувка на тънките си пръсти и ми я подаде с дъха си.
След това ми оставаше час до изгрева на слънцето и като се измъкнах от златната стая, се изкачих нагоре и излязох над покрива и вдигнах ръце. За миг се озовах високо над града, движех се без усилие, сякаш Облачният дар никога не бе пострадал в мен, а после бях отвъд Венеция, далеч отвъд нея, оглеждах я с многобройните ѝ златни светлини и със сатенения отблясък на морето. Завръщането ми беше бързо и точно и аз слязох безшумно в златната стая с достатъчно време, за да отида да си почина.
Вятърът беше наранил изгорялата ми кожа, но това нямаше значение. Бях щастлив от това откритие, че мога да се издигам във въздуха така добре, както никога досега. Сега вече знаех, че скоро ще мога да се опитам да пътувам до Онези, които трябва да бъдат пазени.
На следващата нощ моята красавица не се събуди с викове, както преди. Беше много по-умна, готова за лов и пълна с въпроси.
Докато си проправяхме път през каналите, ѝ разказах старата история за друидската горичка и как съм бил отведен там. И как магията ми е била дадена в дъба. Разказах ѝ за Маел и как съм презирал все още и как веднъж беше дошъл да ме посети във Венеция и колко странно ми се беше сторило всичко това.
– Но аз видях този – каза тя с тих глас, а шепотът ѝ все пак отекна по стените. – Спомням си нощта, в която той дойде при теб тук. Беше нощта, в която се върнах от Флоренция. – Не можех да мисля ясно за тези неща. И ми беше успокояващо да я слушам да говори за тях.
– Бях ти донесла една картина на Ботичели – каза тя. – Беше малка и много красива и ти по-късно ми благодари за нея. Този висок русокос те чакаше, когато дойдох, и беше изпокъсан и мръсен.
Тези неща ми се изясниха, докато тя говореше. Спомените ме оживиха. А после дойде ловът, струята кръв, смъртта, тялото, пуснато в канала, и отново болката, издигаща се рязко над сладостта на лечението, и аз паднах обратно в гондолата, отслабнал от удоволствие.
– Още веднъж трябва да го направя – казах ѝ аз. Тя беше доволна, но продължихме нататък. И от поредната къща извлякох в обятията си още една жертва, счупвайки шията ѝ в несръчността си. Взех още една и още една жертва и накрая само изтощението ме спря, защото болката в мен нямаше край на кръвта.
Най-сетне, когато гондолата беше вързана, аз я взех в ръцете си и като я притиснах до гърдите си, както толкова често бях правил с Амадео, се издигнах с нея над града и летях навън и нависоко, докато дори не виждах Венеция.
Чух малките ѝ отчаяни викове срещу мен, но ѝ казах с тих шепот да бъде спокойна и да ми се довери, а после я върнах обратно и я поставих на каменните стълби над кьошето.
– Бяхме с облаците, моя малка принцесо, – казах ѝ аз. – Бяхме с ветровете и с най-чистите неща на небето. – Тя трепереше от студ. Спуснах я със себе си в златната стая.
Вятърът беше направил дива плетеница от косата ѝ. Бузите ѝ бяха зачервени, а устните ѝ – кръвни.
– Но какво направи? – Попита тя. – Разпери ли крила като птица, за да ме отнесеш?
– Не ми трябваха – казах аз, докато запалвах свещите една по една, докато не се събраха много и стаята не изглеждаше топла.
Протегнах ръка под маската си. А после я свалих и се обърнах да я погледна. Тя беше шокирана, но само за миг, а после се приближи до мен, вгледа се в очите ми и целуна устните ми.
– Мариус, отново те виждам – каза тя. – Ти си там. – Усмихнах се. Минах покрай нея и вдигнах огледалото.
Не можех да се видя в това чудовище. Но устните ми най-сетне покриваха зъбите, носът ми беше придобил някаква форма, а очите ми отново имаха клепачи. Косата ми беше гъста, бяла и гъста, както преди, и висеше до раменете ми. Това правеше лицето ми още по-черно. Оставих огледалото настрана.
– Къде ще отидем, когато си тръгнем оттук? – Попита ме тя. Колко стабилна изглеждаше, колко не се страхуваше.
– На едно вълшебно място, място, за което няма да повярваш, ако ти разкажа за него, – отговорих аз. – Принцесата на небето.
– Мога ли да го направя? – Попита тя. – Да се изкача на небето?
– Не, скъпа – казах аз, – нужни са векове. Нужни са време и кръв, за да се създаде такава сила. Някоя нощ обаче тя ще дойде при теб и ти ще усетиш странността, самотата на това.
– Позволи ми да те прегърна, – каза тя.
Поклатих глава.
– Говори ми, разказвай ми истории, – каза тя. – Разкажи ми за Маел. – Направихме си място да седнем до стената и ни беше топло заедно. Започнах да разказвам, бавно, струва ми се, изсипвайки стари приказки.
Отново ѝ разказах за друидската горичка и за това как съм бил бог там и съм бягал от онези, които са искали да ме уловят, и видях как очите ѝ се разшириха. Разказах ѝ за Авикус и Зенобия, за лова ни в Константинопол. Разказах ѝ как подстригах красивата черна коса на Зенобия. И разказвайки тези истории, се почувствах по-спокоен, по-малко тъжен и съкрушен и способен да направя това, което трябва да направя. Никога през цялото си време с Амадео не бях разказвал такива истории. Никога с Пандора не е било толкова просто. Но с това същество ми се струваше съвсем естествено да разказвам и да намирам утеха в това. И си спомних, че когато за пръв път съзрях Бианка, бях мечтал точно за това – че тя ще бъде с мен в Кръвта и че ще говорим заедно толкова лесно.
– Но нека ти разкажа по-хубави истории, – казах аз и заговорих за времето, когато живеех в стария Рим и рисувах по стените, а гостите ми се смееха, пиеха вино и се търкаляха по тревата в градината ми.
Разсмях я и тогава сякаш болката ми изчезна за миг, изчезна в звука на гласа ѝ.
– Имаше един, когото много обичах – казах аз.
– Разкажи ми за него, – каза тя.
– Не, беше една жена, – отвърнах аз. Учудих се на себе си, че говоря за такова нещо. И все пак продължих да говоря. – Познавах я, когато бяхме заедно смъртни. Аз бях млад мъж, а тя беше дете. В онези времена, както и сега, браковете се сключваха, когато жените бяха само деца, но баща ѝ ми отказа. Никога не я забравих.
– А по-късно, след като Кръвта беше в мен, се събрахме тя и….
– Продължавай, трябва да ми разкажеш. Къде се събрахте?
– И Кръвта влезе в нея – казах аз, – и двамата бяхме заедно. Бяхме заедно в продължение на двеста години.
– О, толкова дълго време, – каза тя.
– Да, беше много време, макар че тогава не изглеждаше така. Всяка нощ беше нова и аз я обичах, а тя мен, разбира се, и се карахме толкова често…
– Но хубаво ли беше да се карате? – Попита тя.
– Да, беше, колко е правилно от твоя страна да зададеш този въпрос, – казах аз. – Беше хубава кавга до последно.
– Какво беше последното? – Попита тя нежно.
– Направих ѝ една жестока и погрешна постъпка. Направих нещо погрешно. Оставих я без предупреждение и без право на жалба, а сега не мога да я намеря.
– Искаш да кажеш, че я търсиш и сега?
– Не я търся, защото не знам къде да я търся, – казах, лъжейки съвсем малко, – но винаги търся…
– Защо си го направил? – Попита тя. – Защо я остави така, както го описа?
– От любов и гняв, – казах аз. – И това беше първият път, когато поклонниците на Сатаната дойдоха, разбираш ли. Тези от същия сорт, които изгориха къщата ми и отвлякоха Амадео. Само че това е било преди векове, разбираш ли? Те дойдоха. О, не с моя враг, Сантино. Тогава Сантино не съществуваше. Сантино не е древен. Но това беше същото племе, същите, които вярват, че са поставени тук на Земята като кръвопийци, за да служат на християнския Бог.
Усетих шока ѝ, макар че за миг тя не каза нищо, а после заговори.
– Значи затова са викали за богохулство – каза тя.
– Да, и много отдавна, когато дойдоха при нас, те казваха подобни неща. Заплашваха ни и искаха, искаха онова, което знаехме.
– Но как това раздели теб и жената?
– Ние ги унищожихме. Трябваше да го направим. И тя знаеше, че трябва да го направим, и после, когато аз изпаднах в мрачен и апатичен вид и не исках да кажа нищо, тя ми се разсърди, а аз ѝ се разсърдих в отговор.
– Разбирам, – отговори тя.
– Не трябваше да се стига до тази кавга. Аз я оставих. Оставих я, защото беше решителна и силна и знаеше, че поклонниците на Сатаната трябва да бъдат унищожени. А аз не бях знаел и дори сега, през всичките тези много векове по-късно, съм изпаднал в същата грешка.
– В Рим знаех, че те съществуват, тези същества; в Рим този Сантино дойде при мен. В Рим трябваше да унищожа него и последователите му. Но аз не исках да участвам в това, виждаш ли, и така той дойде след мен и изгори къщата ми и всичко, което обичах.
Тя беше потресена и дълго време не каза нищо.
– Ти все още я обичаш, тази жена, – каза тя.
– Да, но виждаш ли, аз никога не спирам да обичам някого. Никога няма да спра да те обичам.
– Сигурен ли си в това?
– Напълно, – отговорих аз. – Обикнах те, когато те видях за първи път. Нали ти казах?
– През всичките тези години никога не си преставал да мислиш за нея?
– Не, никога не съм спирал да я обичам. Невъзможно е да спреш да мислиш за нея или да я обичаш. Дори подробностите за нея остават у мен. Самотата и уединението са я отпечатали най-силно в съзнанието ми. Виждам я. Чувам гласа ѝ. Тя имаше прекрасен и ясен глас. – Замислих се. Продължих.
– Беше висока; имаше кафяви очи с гъсти кафяви мигли. Косата ѝ беше дълга, вълнообразна и тъмнокафява. Носеше я разпусната, когато се скиташе. Разбира се, аз я помня в меко драпираните дрехи от онези древни времена и не мога да си я представя такава, каквато може да е в тези години. И затова ми се струва някаква богиня или светица, не съм сигурен коя… – Тя не каза нищо. После най-сетне проговори.
– Би ли ме оставил заради нея, ако можеше?
– Не, ако я намеря, всички ще бъдем заедно.
– О, това е твърде прекрасно, – каза тя.
– Знам, че може да бъде така, знам, че може и ще бъде, всички ние заедно, ти, тя и аз. Тя живее, процъфтява, скита и ще дойде време, когато ти и аз ще бъдем с нея.
– Откъде знаеш, че тя живее? Ами ако… но не искам думите ти да я наранят.
– Имам надежда, че тя живее, – казах аз.
– Маел, справедливият, той ти каза.
– Не. Маел не знае нищо за нея. Нищо. Не вярвам някога да съм изрекъл и една свястна дума за нея пред Маел. Аз не изпитвам никаква любов към Маел. Не съм го призовавал в тези ужасни нощи на страдание да ни помогне. Не бих искала той да ме вижда такъв, какъвто съм сега.
– Не се ядосвай – каза тя успокоително. – Не чувствай болката от това. Аз разбирам. Ти говореше тихо за жената…
– Да, – казах аз. – Може би знам, че е жива, защото знам, че тя никога не би се самоунищожила, без първо да ме намери и да се увери, че се е разделила с мен, а като не ме е намерила и няма доказателства, че съм се изгубил, не може да го направи. Разбираш ли ме?
– Да, разбирам, – каза тя. Припълзя по-близо до мен, но разбра, когато с облечената си в ръкавица ръка я докоснах нежно и я отдалечих.
– Как се казваше тази жена? – Попита тя.
– Пандора, – казах аз.
– Никога няма да ѝ завиждам – каза тя тихо.
– Не, никога не трябва, но как можеш да кажеш такова нещо толкова бързо? Откъде знаеш? – Тя отговори спокойно, сладкодумно.
– Говориш твърде благоговейно за нея, за да ревнувам, – каза тя, – и знам, че можеш да обичаш и двете ни, защото си обичал и Амадео, и мен. Видях това със собствените си очи.
– О, да, толкова си права, – казах аз. Почти се разплаках. В тайното си сърце си мислех за Ботичели, за самия човек, който стоеше в ателието си и ме гледаше, чудейки се безпомощно какъв странен покровител съм, и никога не ми е хрумвало, че гладът и обожанието ми се смесват, никога не ми е хрумвало за опасността, която се е приближила толкова много.
– Почти се разсъмва, – каза тя. – Вече ми е студено. И нищо няма значение. Чувстваш ли се по същия начин?
– Скоро ще си тръгнем оттук – казах в отговор, – и около нас ще има златни лампи. И стотина прекрасни свещи. Да, сто бели свещи. И ще ни е топло там, където има сняг.
– Ах, любов моя, – каза тя тихо. – Вярвам в теб с цялата си душа.
На следващата нощ отново ловувахме и този път сякаш щеше да е последната ни във Венеция.
Кръвта, която можех да погълна, сякаш нямаше край.
И без да го доверявам на Бианка, вечно се ослушвах за разбойниците на Сантино, напълно сигурен, че всеки момент могат да се върнат.
Дълго време след като я върнах на съхранение в златната стая и я видях сгушена там сред вързопите с дрехи и меките горящи свещи, излязох отново на лов, движейки се бързо по покривите и залавяйки най-лошите и силни убийци на града. Чудех се, че моят глад не е донесъл малко мир във Венеция, толкова див бях, че изчиствах онези, които се стремяха към злото. А когато приключих с кръвта, отидох на тайните места в изгорелия си палацо и събрах златото, което другите не бяха успели да намерят. Накрая се качих на най-високия покрив, който успях да открия, погледнах Венеция и се сбогувах с нея. Сърцето ми беше разбито и не знаех какво ще го възстанови. Моето Съвършено време беше приключило за мен в агония. За Амадео то беше завършило с катастрофа. А може би беше приключило и за моята прекрасна Бианка.
Най-накрая разбрах, че от моите измършавели и почернели крайници – толкова малко излекувани от толкова много убийства, трябва да продължа към Онези, които трябва да бъдат пазени, и че трябва да споделя тайната с Бианка, защото колкото и млада да беше тя, нямах истински избор.
В смазващото ми страдание слабо ме вълнуваше фактът, че най-сетне мога да споделя тайната. О, колко ужасно беше да стоваря такава тежест върху толкова нежни рамене, но бях уморен от болката и самотата. Бях победил. И исках само да стигна до светилището с Бианка в ръце.
Назад към част 25 Напред към част 27
