Дерек
ДЕМОНИ, за тях нямаше друго име. Демони, всички те, неговите похитители, които го увиха в задушаващи вълнени одеяла и го изнесоха от онази мрачна ужасна стая в Будапеща, само за да го отведат на езда в облаците на мразовития вятър и сега надолу в тази, още една тъмница, по-дълбока, по-просторна, по-отдалечена от целия свят.
– На този остров няма кой да те чуе да крещиш – каза стоящият над него Рошамандес, монах от Ада в дългия си сив халат. – Ти си във Външните Хебриди в Северно море и в замъка, построен за мен преди хиляда години, за да бъда завинаги в безопасност! И ти си в моята власт. – Той се удряше в гърдите, докато произнасяше тези думи: „моята власт“.
Колко гордо и надменно изглеждаше съществото, което крачеше напред-назад, кожените му сандали удряха по каменния под, бялото му лице се гримираше с усещане като на кошмарно привидение в един момент и любопитно безизразно и студено в следващия, сякаш беше направено от алабастър.
Дори Арион и Роланд, облечени в пешеходните си улични дрехи, които стояха доста зад него, гледаха Рошамандес с нещо подобно на страх. А дълбокогласната жена, Алесандра, в дългата червена рокля, фигура също толкова неземна, колкото и Рошамандес, се опитваше отново и отново да успокои яростта му.
Дерек седеше в най-отдалечения ъгъл на огромното помещение, прибрал колене до гърдите си и притиснал ръце към краката си. Опитваше се да задържи горчивата си радост в сърцето си. Гарекин е жив! Гарекин е оцелял! Гарекин е жив и ще дойде за мен! Гарекин ще ме намери.
Демоните му бяха разкрили това още щом бяха дошли да го доведат в този нов затвор. Гарекин беше жив.
Той трепереше силно, о, толкова студено от ледения вятър, който блъскаше през високия гол прозорец. Огънят, който пламтеше в почернялата куха пещера на камината, беше твърде далеч от него, за да му осигури нещо друго освен светлина. Неравномерна светлина. Лигава светлина. Светлина, която играеше по дългите тъмносиви дрехи на този крачещ гигант, докато той отправяше заплахите си.
Самотна свещ гореше на грубата полица на камината, която не беше нищо повече от дълъг хоризонтален процеп в измазаната стена. Рано или късно влажният вятър от високия малък отворен прозорец щеше да я угаси.
– Ако откажеш да говориш, можеш да изгниеш в тази килия завинаги – каза Рошамандес. – Нямам никакви угризения да те държа гладен, докато не изсъхнеш като люспа, както беше изсъхнало това същество, този Гарекин Цвек Бровоткин, когато го намериха в сибирския лед.
Дерек затвори здраво очи. И ако Гарекин беше оцелял в леда, то Уелф и Капетрия със сигурност бяха оцелели в леда. Но зарови мисълта дълбоко в себе си, в онази камера, до която те не могат да достигнат с коварните си, крадливи сили.
Рошамандес удари с обратната страна на ръката си отпечатаната от компютъра картинка, след което остави хартията да се свлече на пода.
– Знаеш ли какво е това, ти, упоритият малък пакостник! Ти си открил предаванията на Бенджи Махмуд! Това е разпечатка от неговия уебсайт. Знаеш какво е и това.
Дерек се опитваше да не го гледа, опитваше се да не гледа смелото и красиво лице на любимия си брат Гарекин, който гледаше от компютърно генерирания портрет със същото изражение, което Дерек беше виждал на лицето му безброй пъти. Търпение, любопитство, любов. Един усмихнат мъж с кожа, тъмна като тази на Дерек и както бе гръмнал Рошамандес:
– Същата черна коса със същата забележима златна ивица! Отричаш ли? Погледнете я. Това е още един от вас! Колко от вас има там и какви сте вие!
По-рано същата вечер, когато за пръв път бяха дошли за него, Роланд беше открил iPod-а на зарядното устройство зад хладилника и го беше смлял на парченца и прах в ръката си. Но не и преди да почука по екрана му за всевъзможни сведения за това какво е слушал Дерек и да се скара на унизения Арион като предател под покрива му.
– Стари програми – бе пледирал Арион в своя защита. – Само стари архивирани програми. Дадох му ги за отвличане на вниманието, това е всичко.
И изглежда, че всичко беше простено, преди да откарат Дерек и да го отведат на това ужасно място на ръба на европейския свят.
– Рош, моля те, бъди нежен с момчето – каза жената Алесандра. Каква властност имаше тя за човек, който е толкова послушен на това чудовище. Беше висока колкото Рошамандес, а лицето ѝ представляваше портрет на състрадание, изсечен от камък. Дългата ѝ гъста коса изглеждаше идеална за цвят на прах, а кожата ѝ беше с цвета на восъчни лилии. Демони, всички вие.
Гарекин, Капетрия, помогнете ми. Дайте ми сили да издържа до вашето идване. Дайте ми сили да не предам нищо.
– Той не е момче! – Изръмжа Рошамандес. – И ще ми каже какво знае, и ще ми даде нещо, което да им занеса, за да трябва да ме познаят и да разберат какво са ми направили! Той ще проговори или аз ще го накълцам на парчета!
Съществото спря на място. Сякаш собствените му думи му бяха подсказали някаква идея. О, гениално! Дерек затаи дъх. Дали чудовището беше взело тези думи от мислите на Дерек? Да го нареже го на парчета, това беше точно онова, което Дерек мечтаеше да направи с тези чудовища. Рошамандес се обърна и излезе от залата на подземието, оставяйки останалите в недоумение.
Алесандра се възползва от момента, за да помоли Дерек.
– Дерек, бедният Дерек, дай му разузнаването, което иска – каза тя искрено. Поведението ѝ беше почти царствено. – Защо се държиш? С каква цел? Той иска само твоите знания, за да може да ги занесе на Принца, да се пазари с него за място на трапезата! – Тя застана над Дерек и го смъмри като дете. – Този Гарекин. Ти го познаваш. Всички видяхме реакцията ти на тази новина. Познаваш мъжа на снимката. Сега той е на свобода и представлява заплаха за нашия вид. И ти можеш да ни обясниш какъв е той и какъв си ти. Какво ще спечелите, като го държите настрана?
Рошамандес се беше върнал и в ръцете си държеше голяма брадва с дълга дебела дървена дръжка.
Дерек беше ужасен. Това беше брадва, каквато Дерек беше виждал в хотели и други обществени сгради, обикновено в стъклена витрина до стената, брадва, която се използваше в случай на пожар, брадва, която можеше да разсече мазилка и дърво с мощната си глава и хитрото си остро острие.
– Да бе, богове, не можеш да говориш сериозно! – Каза Арион. – Рош, прибери това нещо, умолявам те. – Той беше най-малкият от племето на злото и изглеждаше толкова напълно човешки, докато стоеше там, в обикновеното си кожено палто и дънки. – Рош, не мога да участвам в такава жестокост!
– И кой си ти, че да разпитваш Рошамандес? – Попита студеният неподвижен Роланд. – И да си помислиш, че съм те приютил, че съм ти дал утеха.
– Не се карайте един на друг – каза Алесандра. Тя отново се обърна към Дерек.
– Дерек, дай ни простите отговори на очевидните въпроси. Ако си слушал предаванията на Бенджамин, знаеш, че сме много и знаеш каква сила притежаваме. А сега ни се довери и ни дай всичко, което знаеш, за да можем да го представим на Принца.
– Не се намесвайте в това – каза кралят на демоните на всички тях, докато държеше в ръцете си скъпоценната си брадва.
Дерек извърна глава настрани.
– Няма да ви кажа нищо – извика той внезапно. – Вие ме държите тук в разрез с всички закони на този свят. – Думите му излязоха в ридания. – Държа ме като свой затворник година наред и пиеше кръвта ми, сякаш ти принадлежи! Отвращавам се от теб и те ненавиждам. А ти, жестокият, цялото племе те презира и чудно ли е това? И ти си мислиш, че можеш да ме направиш съюзник? – Опита се да се спре, но не можа. – Някоя нощ ще ти отмъстя за всичко това, някоя нощ ще те имам за пленник и ще бъдеш на моята милост! Някоя нощ ще си платиш за всичко, което ми направи! Някоя нощ ще стигна до твоя Принц и ще му разкажа всичко, което си ми направил! Някоя нощ ще разкажа на целия ти свят!
Рошамандес се засмя.
– Не си правиш нищо добро, Дерек – каза Роланд с обичайното си ледено снизхождение. – Просто ни кажи какво знаеш за този Гарекин.
– Тази брадва е остра – каза Рошамандес. Дерек изведнъж се уплаши твърде много, за да издаде звук. Той отново прехвърли в ума си обещанието на Родителите, че ако болката е твърде голяма, за да я понесе, ще загуби съзнание. И какво тогава? Да се събуди в свят, в който е само разфасован фрагмент от предишното си аз? И щеше ли да живее, ако този демон го разкъсаше крайник по крайник, дори да откъсне главата му от туловището? Той се задъха и трескаво избърса очите си.
– Неотдавна някой ми отряза лявата ръка – каза Рошамандес, – а ефектът от този удар беше невероятен. Няма нищо по-хубаво от това да видиш собствения си крайник отрязан.
– Да, това те е подлудило! – Каза Алесандра. – Лиши те от всякаква надежда и оптимизъм! Сега остави този инструмент настрана. Няма да навредиш на това момче. Какво ще спечелиш от това? Постъпил си по грешен начин.
– Не му вреди повече – каза Арион. – Не можеш ли да се договориш с Принца, като му предложиш сам да доведе момчето?
– Не, трябва ми нещо повече! Щом разберат за момчето, ще дойдат в такъв брой, че няма да можем да ги победим, и ще вземат момчето!
– Защо не опиташ, Рош? – Попита Роланд. – Дадох ти го за каквото пожелаеш. Кажи им какво имаш тук – жив екземпляр от същия вид като онзи, който избяга. И че ще им донесем това създание в замъка, ако те гарантират пълното ти оправдание, ако те приемат в Двора при условията на пълно равенство.
– Принцът ще удържи на думата си, ако я даде – каза Алесандра, – както и преди.
– Имам нужда от нещо повече, много повече – каза Рошамандес. Но той очевидно размишляваше.
Дерек седеше възможно най-тихо и неподвижно, не смееше да се надява, не смееше да каже: Да, заведи ме при тях, при Принца, и ще разкажа всичко, защото със сигурност не биха могли да се отнесат с него толкова ужасно, колкото с този дявол. В продължение на часове той слушаше старите предавания на Бенджи и осъзнаваше голямото другарство, което съществуваше в племето. Не всички бяха беззаконни дяволи. Принцът не беше беззаконен дявол. Но от друга страна, откъде Дерек знаеше какво ще направят с него? Дали можеше да очаква милост, каквато бяха проявили към Рошамандес, когато той бе попаднал в ръцете им? В края на краищата Рошамандес беше един от тях.
Алесандра издаде тих раздразнен звук. Тя застана между Дерек и Рошамандес и отново насочи цялото си внимание към Дерек. Отново заговори за „бюлетина“, който бе излязъл по „живото“ предаване на Бенджи тази вечер, за Гарекин в Ню Йорк, за Гарекин, който убива един от техния вид и поглъща мозъка, за Гарекин, който ранява заветния кръвопиец на име Елени и избягва мощния кръвопиец Арманд. Тя отново заговори за онова, което Арманд бе видял в кръвта на съществото. Градът. Амел. Дерек вдигна ръце над главата си и зарови лице в лявата си ръка като птица, която заравя глава под крилото си.
Радвам се, че е убил един от вас, радвам се, че е избягал, радвам се, че е свободен! И взривете разузнаването на целия свят в радиопрограмите си! Направете го! Взривете го на онези от вас, които не са зли, не са злобни и не са пълни със зло! Изстреляйте го към онези, които все още имат сърца в гърдите си.
Рошамандес премести Алесандра настрани, така че отново се извиси над пленника си.
– Видях един град в кръвта ти – каза Рошамандес, – и сега другите наричат този град с име, наричат го Атлантида. Това ли е името на този град? Вие ли сте оцелелите от Атлантида? Това е Атлантида, нали, Атлантида на Платон?
– О, не му давай никакви идеи – каза Роланд. – И със сигурност не нещо толкова грандиозно като изгубеното царство Атлантида! Малкият глупак. Нима не осъзнаваш, че това същество вероятно не е нищо друго освен някаква форма на мутант, който не знае за себе си повече, отколкото хората знаят за себе си?
Арион го прекъсна.
– Излъчват повече за това – каза той. – В момента се води разследване срещу една жена.
– Жена?
Дерек държеше очите си напрегнати, слушайки.
– Тъмна кожа и същата черна коса със златна ивица в нея. Е, това със сигурност е извън рамките на случайността.
– Какво, златни ивици в тъмна коса? – Попита Роланд. – Какво означава това?
– Има нещо повече.
През паяжината на пръстите си Дерек надникна, за да види как Рошамандес държи брадвата в лявата си ръка, а с дясната се взира в екрана на мобилния си телефон. Арион също държеше телефона си в дясната си ръка. Телефоните им говореха, но думите нямаха никакво значение за Дерек, нещо за голяма фармацевтична компания, лаборатории, лекар, подозрителен лекар с общо име.
– Това е един от тях – каза Рош. Той беше мощно развълнуван.
Той погледна Дерек с тесни очи. Пристъпи напред и бутна мобилния телефон към Дерек. Дерек се опита да отвърне, но друг чифт ръце държеше главата му и го караше да се обърне, за да погледне към мобилния телефон. Прекрасен парфюм се издигаше от копринените одежди, които се търкаха в него.
– Дете, просто погледни снимката на телефона – каза жената кръвопиец. – Кажи ни дали познаваш тази жена.
Уплашен, Дерек погледна през сълзите си.
И там тя беше добре, със сигурност, там беше, без съмнение, неговата великолепна Капетрия!
Той се мъчеше да се обърне, да пропълзи през самата стена, за да се отдалечи от тях, да скрие мислите и сърцето си от тях. Тя също е жива! Отново избухна в неистови ридания, ридания от облекчение, вълнение и щастие, нека разнищват риданията му както искат, не му пукаше. И двамата са живи, Гарекин и Капетрия. Трябваше само да издържи, докато го намерят, трябваше само да издържи, докато успее да се освободи по някакъв начин.
– Казвам да ги повикаме сега – каза Арион. – Тази жена също е в бягство. И те са извън себе си. Те призовават всички в замъка. Обадете се на Принца и говори с него. Разкажи му за това момче. Кажи му, че искаш мир и да те приемат отново и че ще заведеш момчето в Двора още сега.
– Мразя Принца с цялата си душа – промълви Рошамандес. – Няма да го повикам, нито ще отида в двора му.
– Това е всичко, нали? – Попита Алесандра.
– Какво означава това? – Попита Рошамандес.
Те се отдалечиха обратно по-близо до огъня и Дерек отново ги загледа тайно през пръстите си. В дълбините на душата си той изпя думата „Капетрия“ отново и отново. Капетрия. И по всяко време Капетрия ще бъде тази, която ще определя времето и мястото, и Капетрия ще бъде тази, на която ще се отдава…
– Искаш много повече, отколкото някога си признавал – каза Алесандра, а гласът ѝ се повиши от гнева. Тя се протегна към Рошамандес и го хвана за раменете. – Рош, не можеш да унищожиш Принца – каза тя с умолителен шепот. – Ти си безсилен срещу тях. Недей да мечтаеш за отмъщение сега. Възползвай се от възможността за примирие и приемане.
– Засега, да, ще го направя и го правя, но за винаги? – Рош се отдръпна от нея. – Ще дойде време, когато ще унищожа Принца и ще отнема от него този лъжлив демоничен дух Амел! А това момче е твърде ценно, за да им го предам на сребърен поднос. Няма да го направя.
– Е, аз съм с теб в противопоставянето ти – каза Роланд, гласът му беше по-студен и противен от гласовете на останалите. Той погледна подигравателно Дерек и му се усмихна с една от обичайните си злобни усмивки. – И ако искаш да задържиш този ценен заложник, разбирам го. Но не тръгвайте да го режеш на парчета.
– На парчета, не – каза Рош. – Но отстраняването на едно парче може да направи чудеса.
Той се хвърли напред. Алесандра изкрещя. Дерек нямаше къде да избяга. Рошамандес го изправи на крака, завъртя го и го хвърли към стената.
– Ти нямаш силата на приятеля си Гарекин, нали? – Рошамандес прошепна в ухото му, а ръката му беше върху гърба на Дерек. – Или пък ти липсва увереност?
Дерек се вкопчи безпомощно в камъка.
Ударът дойде без предупреждение. Болката избухна в рамото на Дерек, а Алесандра отново изкрещя и този път не спря да крещи. За един миг Дерек се помоли да умре, да загине, за да свърши всичко. Той чу собствения си писък, смесен с този на Алесандра, и светът потъмня, но само за миг.
Събуди се и установи, че се е свлякъл на пода, а болката в рамото му пулсира непоносимо и с пълен ужас видя собствената си лява ръка да лежи на пода, пръстите на лявата му ръка бяха свити навътре, парче безжизнено месо, увито в мръсния бял ръкав на ризата.
Очите му се завъртяха в главата. Гласовете им бяха толкова много бълнуване и той се плъзна в мрака.
Далеч от себе си чуваше как една жена моли.
– Сега Бенедикт никога няма да се върне при теб, не виждаш ли? О, кога ли си станал толкова жесток! И това не може да се върне назад и открай време това същество ще съществува осакатено и лишено от ръката си, а ти си направил това, ти, моят господар, моят създател. – Тя се разплака. Далеч от него, тя плачеше.
После всички заговориха едновременно.
– Не… не, вижте, раната е заздравяла, той не кърви.
Дерек сънуваше. Джунгли. С останалите, смееха се заедно, говореха, спираха да берат плодове от дърветата, големи жълти плодове. Толкова сочни и сладки. Не, тук, на това ужасно място, и техните гласове…
Очите на Дерек се отвориха, преди да успее да ги накара да го направят.
Светлината на огъня. Трептящата на полицата свещ. Звукът на вятъра отвъд прозореца, а може би и дъжд във вятъра, сладък дъжд, който разхлаждаше лицето му. О, чудото на дъжда след всичките тези години под земята в Будапеща. Сладкият мирис и вкус на дъжда. Лявото му рамо беше топло, но болката беше изчезнала. Той се взираше напред и чуваше смесените им гласове.
– …напълно оздравява.
Не ме докосвайте. Махнете се от мен.
– …кожата израства отново, запечатвайки я.
Топлина в рамото му, топлина в гърдите му.
– Това, което е направено, е направено…
– Никога не трябва да…
И тогава всички му пееха една и съща песен, за да говори, да разкаже какво знае, откъде идва, да каже имената на другите, да разкаже какво означават виденията на града. И Амел. Какво означаваше за него името Амел? И това беше като толкова много шум. Чувстваше се сънен навсякъде и смазан отвътре и осъзна, че ако се вслуша много внимателно, може да чуе шума на морето отвъд този затвор, шума на вълните, които се разбиват в скалите, може би в пясъка или дори в стените на тази цитадела. Сънливо започна да си представя морето. Отвори очи, загледа се в далечния прозорец и видя как дъждът се върти в мрака като малки иглички във вихъра.
– Добре, да го оставим сега. Нищо повече не може да се направи тази вечер. Нека го оставим тук, за да размисли какво му е струвала упоритостта му. И ще видим дали си прав.
Взирайки се във вихрещия се дъжд, той се почувства по-студен. Слушането на морето го караше да се чувства още по-студен. Топлината в раменете и гърдите му беше приятна.
Обърна се така, че лежеше с лявото си рамо до стената, топлината се засилваше и отново се превръщаше в горещина, гледаше тъпо към далечния прозорец и се чудеше дали някога там ще се видят звезди, когато може би дъждът спре и тежките бременни облаци изчезнат. Едва бавно осъзна, че когато нощта угасне, през този прозорец ще види синьо небе! Щеше да види истинска светлина! Сега това беше нещо, на което да се надява, за което да се вкопчи, дори ако огънят угаснеше и стаята станеше студена като морето.
И дали тази отрязана ръка сега щеше да живее вечно, както той, Дерек, живееше вечно, през всичките тези дълги години, откакто Атлантида падна в морето, в студеното море?
– Не. – Жената отново изкрещя.
– Нека изгори! – Каза Рош.
– Няма да го направя! – Изкрещя жената.
Дерек извърна глава. Арион посегна към огъня, грабна отрязаната ръка и я хвърли върху камъните, сякаш му беше ужасно, тази отрязана част от Дерек. И тя пушеше, разкъсаният ръкав пушеше! Обхванат от ужас, Дерек усети, че отново губи съзнание.
Роланд се приближи.
– Не, не кърви, всичко е запечатано. Ах, какво невероятно създание си ти. Но аз не съм изненадан. Бил съм те и преди, нали, и ти винаги си оздравявал. Веднъж ти счупих ръката, нали? Лявата ръка ли беше? И тя заздравя, нали? Чудя се колко ли от теб може да се раздели, преди да загубиш способността си да разсъждаваш. Всяка дарба може да се използва като своя противоположност. Безсмъртието може да бъде ужасно нещо.
Лицето му беше тъмно, защото огънят беше зад гърба му. Но Дерек можеше да различи само блясъка на очите му и да види блестящите му бели зъби, когато се усмихна.
– Предполагам, че ако гърдите ти се разделят от главата, ще умреш, но може би не.
– Роланд – каза Арион, – умолявам те. Не го измъчвай. Всичко това е толкова погрешно.
Алесандра се разплака.
– Помисли сега – каза Роланд на Дерек, – и когато се върнем, имай нещо, което да ни предложиш в замяна на дясната си ръка, или може би на дясното си око, или на десния си крак.
Дерек затвори очи. Искам да умра – помисли си той. Свършил съм. Всичко свърши. Капетрия е жива, но никога няма да ме намери. Твърде късно е за мен. Той се просълзи, но риданията му не издаваха звук, а сълзите се плъзгаха по лицето му и това нямаше значение. Опита се да усети липсващите си лява ръка и длан, сякаш бяха невидимо все още свързани с него, но те не бяха там, а тъпата топлина пулсираше в лявото му рамо по-силно от преди.
– Стига толкова, не мога да търпя повече! – Извика Алесандра. – Казвам да го оставим сега на мира. Имаме работа за вършене. Рош, ти имаш адвокати, хора, които могат да използват информацията за това гарекинско същество…
– …Съдът също! – Каза Рош. – Нали не мислиш, че те използват батарея от човешки кохорти, за да издирят тези изчезнали същества!
– И това би трябвало да ни спре да го търсим и ние?
– Да вървим сега, Рош – помоли Арион. – Трябва да ловувам. Искам да ловувам. Достатъчно ми е от това. Този Гарекин има адрес в Лондон. Рош, адвокатите ти са в Лондон. Можеш да разбереш много повече за това същество Гарекин, отколкото някога ще получиш от това бедно пребито момче.
И те тръгнаха. Той ги чуваше. Лежеше, с колене на една страна, с ранено рамо до стената все още, с дясна ръка на крака, и чакаше звука от затварянето и заключването на вратата. Но никакъв звук от вратата не се чу.
Той извърна глава и погледна нагоре. Само Рошамандес остана на вратата. А съществото никога не беше изглеждало по-изчислително и заплашително – могъщ ангел на Ада със спокойното си лице и мека къдрава коса. Той пристъпи напред с бърз скрит поглед зад себе си, а после грабна ръката и отново я хвърли в огъня.
След това изчезна, вратата се затръшна и бравата се хвърли, а Дерек седеше замръзнал от ужас.
Риданията се изливаха от него като кръв.
Трябваше да стигне до камината, да извади ръката от нея, трябваше, но не можеше да понесе мисълта да я докосне сам. И чуваше пращене, шум като от разместване на дървени трупи. Движи се, Дерек. Върви, това е ръката ти, която гори в огъня!
Демоните бяха изчезнали. Целият звук от тях изчезна.
Движи се, Дерек, преди да е изгоряла собствената ти плът и кръв! Но какво значение има това? Отчаянието го парализира. Каква полза от това?
Отвори очи и се опита да пълзи на четири крака, докато ужасът от липсващата му ръка не го удари с пълна сила, а след това седна на петите си, загледан напред.
Но ръката му се беше изтърколила от огъня. Беше се изтърколила от огъня и отново се беше изтърколила на каменния под. Тя лежеше на пода, а разкъсаният ръкав на ризата беше почернял и пушеше както преди.
Нямаше лява ръка, с която да закрие очите си, а само дясна. Нямаше лява ръка, с която да обгърне средата си, а само дясна.
Демони, някоя нощ ще си отмъстя. Капетрия е жива. Гарекин е жив. И те ще ме намерят. Опитайте се да запазите тайните си от вашето предпазливо племе, от вашето талантливо племе на кръвопийци, които могат да четат мислите ви, просто опитайте! И те ще дойдат да ме намерят тук, точно както Гарекин те намери в Ню Йорк.
Той се просна на пода в цял ръст и като опря лице на дясната си ръка, заплака, сякаш наистина беше дете. А изглеждаше, че никога не е бил нещо друго. Защо Родителите му бяха дали тази невинност, тази способност за страдание, защо Родителите го бяха оформили като толкова нежно същество? И сега, както много пъти от онова отдавнашно време насам, той се питаше дали той, Капетрия, Гарекин и Уелф не са сгрешили, като не са се подчинили на Родителите – да загърбят целта?
…да се унищожи целият разумен живот, да се унищожат всички форми на живот… докато не се възстанови първичната химическа невинност и този свят не започне възхода си отначало, както щеше да стане, ако обстоятелствата не бяха благоприятствали възхода на вида бозайници…
От никъде в замъка не се чува глас или звук.
Може би те отново се бяха издигнали във въздуха, разперили невидимите си криле и полетели високо към звездите. Ако само Божията ръка ги беше откъснала от небето и ги беше разтрила на прах между палеца и показалеца си.
Отвлече го шум от драскане. Нисък звук от драскане. Нещо живо и движещо се в тази килия. Не, не плъх, това не можеше да понесе, не плъх, дошъл да злорадства и да му се подиграва и някак си да се измъкне под вратата, която правеше собственото му бягство абсолютно невъзможно, плъх, който можеше да се опита да го ухапе, както бяха правили в миналото.
Но ако беше дошъл плъх, той щеше да го прогони от това място, това щеше да направи за себе си.
Той отвори очи, молейки се за сили да го направи, и погледна напред.
В светлината на огъня видя дълга черна фигура, която се гърчеше и движеше по каменния под, задвижвана, както изглеждаше, от сбор от свити крака в единия край, гърчеше се и се клатушкаше и идваше право към него!
Умът му беше изтрит от думите. Това, което виждаше, не можеше да бъде. И все пак той знаеше какво вижда.
Ръката, неговата собствена отрязана лява ръка, пълзеше от огъня право към него с помощта на пръстите, които се протягаха, за да спечелят сантиметър и да издърпат ръката зад себе си отново и отново. Това беше невъзможно. Беше халюцинирал. Смъртните халюцинират. Защо той не можеше?
От дни и нощи не беше ял почти нищо. Бяха му сторили неописуеми неща.
Той се преобърна по гръб и се загледа в тавана. Как сенките танцуваха от облизващите пламъци на огъня. А шумът от драскане продължаваше.
Рязко, предизвикателно, той извърна глава. Напредващата ръка вече беше само на метър от него. Пръстите се протегнаха, свиха се, повдигнаха ръката, палецът се прибра под нея и повлече ръката напред. След това пръстите отново се протегнаха, свиха се и се повдигнаха, а ръката отново падна върху камъните и отново се протегна.
Губя ума си, губя душата си, луд съм. Луд, преди да ме намерят или да ме освободят. Той не можеше да откъсне поглед от нея. Не можеше да не гледа как си проправя път към него. Ще се свърже ли отново? Ще се прикрепи към рамото ми!
Ужасът му бавно се превърна в надежда. Но докато се приближаваше, той забеляза нещо на дланта, нещо блестящо, наистина чифт малки блестящи частици и нещо, което приличаше на уста.
Той изтръпна. Не можеше да помръдне. Това беше лице, което се беше оформило върху дланта на ръката, и малките блестящи очички бяха втренчени в него, а малката уста издаваше меки смучещи звуци, прозяваше се, мляскаше с устни, с малки тънки устнички, и очите срещнаха очите му.
Съзнанието му потъна под всичко, което знаеше. И все пак някаква молитва се изричаше, някаква молитва към Родителите да помогнат и да го насочат, Родителите, които не му бяха дали и най-малката дума за това какво може да означава такъв ужас, докато той се приближаваше все повече и повече.
Ръката почти го докосваше. Ръката лежеше на камъните по цялата дължина зад него, а пръстите бяха вдигнати и разтворени настрани и се размахваха във въздуха, а след това с трясък пръстите сграбчиха ризата на Дерек, хванаха я и я разкъсаха, разкъсвайки копчетата от дългата платка.
Дерек се мъчеше да разсъждава, мъчеше се да мисли, трябва да му помогна, ако това означава да се свърже отново, трябва да му помогна, но не можеше да се накара да помръдне.
Топлината не бе напускала раненото му рамо, а сега се разпространяваше по цялата му лява страна, дори до туптящото му сърце. Сякаш сърцето му биеше през цялата лява страна на тялото му.
Ръката беше срещу него. Усещаше тежестта ѝ, живата ѝ тежест, и с вдигната глава се взираше в нея, гледаше как пръстите докосват голата му плът, плътта на гърдите му, и бавно се придвижват нагоре. Искаше да бъде върху голата му плът.
Очите му отново се върнаха в главата му. Очакваше да падне под водата. Той посегна към чернотата, към празнотата.
Усети как пръстите докосват лявото зърно на гърдите му, усети как дърпат зърното, дърпат и дърпат, а топлината се събира в жар под зърното.
Мека влажна уста, малка уста, се затвори над зърното.
И тогава настъпи чернотата. И той се плъзна в забравата.
Беше сън за Атлантида, но той не се разхождаше по полираните ѝ улици и не усещаше мекия ѝ топъл бриз. Не, той беше далеч от нея, а Атлантида беше в пламъци и целият ѝ народ викаше към небесата. От топящия се купол се издигаше дим, а морето се надигаше, за да удави Дерек. Капетрия и Уелф се бяха вкопчили един в друг, плачеха за Дерек, докато вълните го отнасяха, Капетрия крещеше за Дерек, а Гарекин беше изчезнал в дълбините.
Той отвори очи.
Той разтри лицето си с ръце. О, това, подземието на Рошамандес. И огънят все още гореше, но сега беше малко повече от малки пламъчета върху едно дебело черно дърво и купчини блещукащи въглени. Нощта бе пребледняла зад високия прозорец. И от околния замък не долиташе до него никакъв звук от чудовища, които замислят да го измъчват.
Той отново разтърка силно очите си с двете си ръце. Лицето му беше лепкаво от сълзите.
Ръцете му!
Той имаше и двете си ръце. Той седна с едно бързо движение, загледан в ръцете си, и надолу към лявата си ръка, напълно възстановена! Беше вярно, ръката и ръката, но как, не можеше да разбере. И какво ли щеше да направи това чудовище Рошамандес, когато го видеше възстановен? Дали това щеше да му даде основание да измъчва Дерек с брадвата завинаги? Но, о, беше великолепно да му се възстанови ръката! Той свиваше пръсти, отваряше и затваряше юмрук, едва вярваше, че отново е цял.
Седеше неподвижно и тихо, толкова облекчен от възстановяването на ръката си, че в момента не можеше да мисли за нищо друго и дори ужасът на Рошамандес беше нищо за него. Това беше неговата ръка, всичко беше наред, силна и нормална за него, каквато беше винаги, откакто Родителите го бяха създали, а лявата му ръка не носеше в себе си мъничко лице.
– Татко.
Той вдигна очи. Това, което видя, така го шокира, че той нададе силен хриптящ вик.
Но голата тъмнокожа фигура, застанала до стената, протегна ръце.
– Татко, млъкни! – Каза фигурата.
Тя се приближила на боси крака и застанала да го гледа отвисоко. Самият дубликат на самия Дерек, на тъмната му кожа и на собствената му коса, с изключение на това, че дългите черни вълни, които се спускаха около раменете му, бяха простреляни през и през златисто-русите ивици, така че масивната глава на косата беше по-скоро руса, отколкото черна. Иначе си беше Дерек. И гласът на Дерек беше този, който говореше.
Истината бавно го озари! Знаеше я изцяло и без думи. Това същество, този негов дубликат, се беше образувало от отрязаната ръка и той гледаше собственото си потомство! Той погледна надолу към възстановената си лява ръка и отново нагоре към съществото, което беше неговият син.
Синът падна на колене пред Дерек. Наистина беше гол и съвършен отвсякъде, тъмна кожа без недостатък, остри очи, вперени в Дерек.
– Татко – каза той, сякаш беше родител, който се обръща към детето. – Сега трябва да ме вдигнеш до онзи прозорец, за да мога да сляза долу, а после, когато чудовищата си починат, ще намеря пътя обратно към замъка, към тази стая и ще те измъкна оттук.
Дерек се протегна и стисна лицето на сина си с две ръце. Той седна и целуна сина си по устните, след което отново избухна, както винаги, винаги, в сълзи.
И новият, новият Дерек, синът на Дерек, се разплака заедно с него.
Назад към част 12 Напред към част 14
