Фаред
Беше проработило и в продължение на девет нощи Фаред пишеше, пишеше безкрайно как и защо беше проработило и как беше повлияло на племето по целия свят. Първите паникьосани обаждания се оказаха фалшива тревога. Никой от хората, които сега бяха откъснати от Ядрото, не беше остарял или се беше разпаднал, никой от старейшините не беше загубил Дарбата на облака, Дарбата на огъня, Дарбата на ума или която и да е друга дарба. А огромното мнозинство от Неживите все още можеха да четат мислите на другите и съзнанието на смъртните. И най-накрая рано сутринта, точно тази нощ, един нов беглец бе направен сигурно от вампир в Оксфорд, Англия – стар майстор на завета, готов да опита стъпката с тази, която бе обичал дълго време – и това бе проработило. Дали младежът е бил свързан по някакъв начин с майстора, както някога цялото племе е било свързано с Амел? Не.
Но това беше само началото. Фаред щеше да събира данни за безкрайно много аспекти на всеки индивид, чийто нощен напредък следеше – в продължение на години. Фланъри Гилман, която работеше до него с часове, без да говори, щеше да продължи да подава данните към компютрите. А вампирите от всички възрасти щеше да им е трудно да не продължат да си въобразяват неща след Голямото прекъсване и можеше да минат години, преди да се направи нещо като пълна картина на свойствата, вероятностите и очакванията.
В крайна сметка? Нищо не се е променило. Нищо, тоест освен това, че всеки един от тях сега беше отделна единица. Или, както го описваше Луи, всеки от тях имаше свое собствено етерно тяло с етерен мозък – етерният мозък, събран, формиран и развит в биологичния мозък на младежа, когато вампирската кръв на майстора за първи път е влязла в него, и етерното тяло, което се беше развило от този етерен мозък през цялото биологично тяло на младежа, докато вампирската кръв циркулираше през биологичното тяло, задвижвана от биологичното сърце.
Простото обяснение на Луи се превърна в обяснението, което повечето хора можеха да разберат.
И Фаред неведнъж бе признавал, че простото разбиране на Луи за старомодната теософска реторика ги е насочило по правилния път.
Но Луи не изпитваше никакво удоволствие от триумфа си. Той приемаше признанията с тъжни очи и горчиви усмивки. Фаред разбираше това твърде добре.
Що се отнася до Принца, Фаред не можеше да си представи какъв всъщност е животът му сега, а принцът очевидно не желаеше да сподели.
Всички знаеха, че Амел вече не може да пътува в умовете на другите, че вече не може да се чува в чуждите мозъци като отделна и различна същност, но всички бяха очаквали точно това. Дали Амел беше недоволен от това развитие? Дали жаждата на Амел се бе превърнала в мъчение, защото той бе ограничен в едно вампирско тяло? Лестат така и не каза.
Докато наблюдаваше как Лестат се движи през неизбежните тълпи в замъка, Фаред започна да се чуди дали Лестат притежаваше изключителна смелост, или просто не знаеше какво е страх. Той изглеждаше забравил за Дамоклевия меч, който висеше над главата му.
Танцуваше с младите и старите, правеше дълги разходки нагоре-надолу по планината с Луи, играеше шах или карти, когато пожелаеше, и прекарваше часове в гледане на филми в киносалона на замъка, точно както правеше и преди.
Може би Лестат знаеше нещо, което те не знаеха.
Но Фаред се съмняваше в това, а Сет казваше, че не е така. Мариус каза, че не е така. Лестат просто живееше от миг на миг, със същата дързост и смелост, които винаги са го характеризирали. Може би просто не му пукаше.
Четвъртата вечер Лестат бе отишъл при Рошамандес, без да предупреди никого за това, което смята да прави. Торн и Кирил го последваха толкова вярно, колкото и в миналото.
– Ти си нашият Принц – бе заявил Кирил. – Нищо не е променило това. Мислиш ли, че ще позволим на някого да те повали? Порасни!
Срещата с Рошамандес се бе състояла във Външните Хебриди, на неговия остров Сейнт Рейн, във внушителния и известен замък, който Рошамандес бе построил за себе си преди хиляда години.
– Просто му разказах какво се е случило – обясни Лестат след това. – Направих му малка демонстрация. Нищо толкова сложно, колкото да запаля дясната си ръка, но той разбра. Помислих, че трябва да знае, че това е истина, защото знаех, че няма да повярва на всички слухове и екстравагантни твърдения. И не исках да повярва на всички прогнози за бързо влошаване на състоянието. В края на краищата той е един от нас.
В края на краищата той е един от нас.
Кирил и Торн потвърдиха факта, че Рошамандес е приел Принца сърдечно, поканил го е и го е развел на малка обиколка из замъка. Двамата бяха излезли заедно на кораба „Бенедикта“. Рошамандес е бил откровен, че се страхува от реплимоидите. Но Лестат бе уверил Рош, че Реплимоидите са заети с много по-важни неща от уреждането на стари сметки. И реплимоидите бяха дали думата си.
Дали двамата са обсъждали какво ще направят реплимоидите след това?
– Не – каза Лестат. – Това вече не е ничия грижа, освен моята.
Рошамандес беше дал на Лестат копие от „Размишления“ на Марк Аврелий. И Лестат е бил виждан да я чете неведнъж.
– Виждам промяна в него – каза Мариус. – Това не е примирение. Не е смелост. Това е практичност. Той винаги е бил практичен. Знае, че скоро ще се стигне до развръзка.
– Нямаме надежда, че ще успеем безопасно да откъснем духа от него – каза Фаред. – Но трябва да има начин да го направим. Трябва да има.
– Остави го на Капетрия – каза Сет. – Каквото и да направим, вероятно ще е грешка в сравнение с това, което тя може да направи.
Не че тя беше вложила някакви превъзходни умения в експеримента за спиране на сърцето на Лестат. Не беше. Просто беше дошла да помага, да наблюдава, да се опита да пресметне кога експериментът ще трябва да бъде прекратен. Но когато ставаше дума за възможната съдба на Амел, за прехвърлянето на Амел в друго тяло, Капетрия беше единствената, която знаеше нещо.
Преди да си тръгне в нощта на спиращия сърцето експеримент, Фаред ѝ беше дал голям флакон с вампирска кръв – от собствените си вени. Тя беше поискала това. И след като тя му беше подарила флакон със собствената си кръв, как можеше да откаже?
Всъщност беше изненадан, че е чакала толкова дълго, за да го помоли. Но пък не можеше да ѝ измисли път, защото просто твърде много неща не знаеше. Но Фаред и Сет говореха за това през цялото време.
– Гарекин виждаше етерния мозък в биологичния мозък – изтъкваше Сет всеки път, когато го обсъждаха. – Той го описваше като нещо сипкаво, искрящо, което можеше да види. Е, ние не можем да го видим. И просто е възможно Капетрия да вижда точно онова нещо, което ще се опита да премахне от главата на Лестат, без да го убие. Тъкмо възможно е тя да е разработила инструменти, които биха могли да го видят, защото самата тя го вижда.
Дали това е било възможно, Капетрия така и не каза. След експеримента тя напусна замъка със същото лъскаво тъмносиньо ферари, което я бе докарало там. А Принцът беше поставил закон, че никой не бива да се опитва да я следи, да проследява регистрационния ѝ номер или да хаква софтуерните системи за разпознаване на лица в Европа за някакви улики относно това къде са базирани репликимите.
– Взехме решение да я оставим на мира и я оставяме на мира – каза Лестат. – Тя знае какво ще направи. – Оттогава той повтаряше това със същата обосновка, която даде тази нощ. – Аз знам какво ще направи, защото знам какво бих направил на нейно място.
Всеки път, когато с него се събираха трима или повече древни, те в крайна сметка засипваха Фаред с въпроси по целия въпрос, независимо дали Принцът присъстваше или не. Но Фаред никога не бе стигал до нови отговори.
Самият Принц никога не задаваше въпроси. Но със сигурност е слушал. Със сигурност е чул всички теории, които са били изказани, всички разговори между Фаред, Сет и Фланъри Гилман. Сега Виктор работеше с Фланъри; Виктор беше започнал да „чете медицина“ с майка си, както го наричаха навремето. Виктор се чувстваше принуден да намери някакво решение. И Виктор се тревожеше за много неща.
– Какво ще попречи на всеки кръвопиец да създаде множество други кръвопийци? – попита Виктор. – Преди всички се бяха съгласили; никакво повече правене на кръвопийци, докато Съдът не установи някакви правила. Но сега? Без проблема с Амел, какво ще спре редиците ни да се увеличават отново, докато не се стигне до войни по улиците?
Също така Виктор изобщо не беше убеден, че съвременният свят ще игнорира вампирите завинаги като измислени. Вярно е, че предразсъдъците срещу вампирските вярвания в съвременната медицина бяха толкова широко разпространени и твърди, че всеки отклоняващ се учен можеше да бъде погубен за цял живот. Собствената му майка, Фланъри, бе маргинализирана и унищожена, защото бе заявила, че вярва във вампирите. Това все още се случваше с лекари и учени в някои части на света. Но Виктор казваше, че това не може да продължава вечно. Правителствата трябва да провеждат разследвания. Някой щеше да събере доказателства за неоспоримата истина.
Сетне каза не. Принцът каза не.
– Никога няма да повярват в нас, както не вярват в извънземни от други планети, в близки до смъртта преживявания или в съществуването на духове. А и няма безспорна истина. Безспорната истина на един лекар е фантастична лъжа на друг.
Главата на Фаред го заболя. Твърде много неща трябваше да изучава; твърде много посоки, в които да поеме; твърде много въпроси; сега му липсваше дисциплината, която винаги го поддържаше в миналото.
И Амел. Какво ставаше с Амел?
Все още беше възможно да чуе гласа на Амел, както го чуваше Лестат – телепатичните способности на Фаред винаги бяха значителни. Винаги, когато беше близо до Лестат, можеше да подслушва. Освен ако двамата не искаха да се затворят в самота. Тогава никой не можеше да проникне телепатично в размяната им повече, отколкото преди. Когато Амел искаше да бъде подслушван, той го правеше очевидно. Смееше се, буйстваше, крещеше, пееше на древния език. Когато не искаше, той говореше само с Лестат.
Дали между двамата цареше мир и хармония?
Мариус каза не. Амел придобиваше все по-голямо надмощие над тялото на Лестат. Лестат се опитваше да прикрие това. Но Фаред знаеше, че това е истина. Фаред можеше да различи онези кратки периоди, в които принцът позволяваше на Амел да поеме властта – да вдигне перото и да надраска безброй пиктограми по страници и страници хартия или да вземе мобилния телефон и да набере с палец номер, който само Амел знаеше.
Когато това се случваше, Фаред знаеше, че Лестат наблюдава всичко това със същата съсредоточеност, с която го наблюдаваха Фаред и Сет. Но какво да кажем за моментите, в които Лестат не искаше да се поддаде на този вътрешен команден център? Наистина ли му харесваше да се събуди една нощ миналата седмица по залез слънце и да открие, че белите мраморни стени на хранилището му са покрити с назъбени и странни азбучни надписи на древния език – всичко това направено очевидно през деня с флумастер, който Амел беше откраднала без знанието на Лестат, но очевидно използвайки лявата му ръка?
– Така го е направил – беше казал Лестат, когато разказа за инцидента. – Бях стиснал дясната си ръка толкова силно, че той не можеше да я използва, и докато ме е разсейвал така, е използвал лявата ми ръка, за да вкара химикалката в джоба ми, или поне така се похвали. Предполагам, че е амбидекст. Вероятно всички те са амбидекстриални. Трябваше да знам.
– Мисля, че е бесен – каза Мариус, когато двамата с Фаред и Сет заговориха насаме за това. – Той иска свобода. Иска собствено биологично тяло. Но той обича Лестат. Той няма реална представа какво ще бъде да бъде отново сам в тяло. Но това е война на любов и омраза, която те водят. И Лестат знае, че финалните маневри няма да са негови.
– Разбира се, че Амел е бесен – промърмори Фаред. Трябваше ли Фаред да си прави труда да изтъкне пред останалите, че след Голямото прекъсване етерното тяло на Амел сега е по-голямо и по-силно от всякога? Всички тези стотици прекъснати пипала се бяха сраснали в сложното етерно тяло, което представляваше Амел. Дали те бяха увеличили измеримата маса на Амел? Нещо преди шест хиляди години бе накарало този дух да иска да създаде още вампири; дали това бе самият размер на етерното тяло на духа, тъй като то бе безкрайно по-сложно от етерното тяло на обикновения човек?
– Всички страдат – каза Роуз. – Никой не може да понесе това чакане. Трябва да има нещо, което можем да направим!
Но никой не можеше да направи нищо.
И на Фаред му се стори, че тези, които страдаха най-много, бяха Габриел и Мариус – и, разбира се, Луи, който никога не се отделяше от Принца. Габриел беше в балната зала всяка вечер, често не казваше нищо, не правеше нищо – просто слушаше музиката и наблюдаваше сина си. Габриел носеше косата си свободно пусната и красиво прибрана назад от лицето. Носеше дамски рокли с проста и вечна кройка, а около врата си – двойни редици от перли.
Луи беше сериозно наранен от това, че Лестат беше отишъл сам на среща с Рошамандес. Затова Лестат беше обещал никога повече да не прави такова нещо.
Що се отнася до Торн и Кирил, те се заклеха, че ще умрат в борбата с Капетрия и реплимоидите, преди да се откажат от него. Но Лестат им даваше една и съща заповед всяка нощ: Когато настъпи моментът, отстъпете.
– Не искам никой да бъде изгорен – каза Лестат, докато повтаряше желанието си. – Не искам никой да бъде хвърлен през стената. Не искам да има кръвопролития, независимо от това какъв вид е кръвта. Не искам нито едно същество да умира заради това, освен мен.
Що се отнася до постоянно променящите се тълпи, които изпълваха замъка, всички до известна степен знаеха за това, но така и не се стигна до консенсус какво да се прави по въпроса. Всеки отделен човек се радваше, че е откъснат от жизненоважното Ядро. И много кръвопийци, млади или стари, се кълняха, че ще умрат, за да защитят Принца, но повечето усещаха, че никога няма да бъдат призовани да го докажат.
Затова, когато музиката се разнасяше, танцьорите танцуваха, а публиката се тълпеше в театъра, за да гледа вампирски пиеси, да слуша вампирска поезия или да гледа филми от всички възрасти, достъпни чрез видеопотока на света на смъртните, те сякаш един по един забравяха за заплахата, а може би някои в сърцата си се питаха кой ще бъде новият монарх, когато Принцът изчезне.
Дали това щеше да бъде Мариус? Някои твърдяха, че това е трябвало да бъде Мариус през цялото време.
Фаред не можеше да бъде безучастен, безразличен или прагматичен по тези въпроси. Той обичаше Принца твърде много и го обичаше от самото начало. А Мариус изпитваше твърде силна болка, за да може някой да му направи и най-малката забележка в този смисъл.
Мариус работеше върху конституцията и върху правилата. Мариус създаваше кодекса. Мариус измисляше начин за прилагане на правилата срещу онези, които нарушават мира, като се опитват да навлязат в чужда територия или безразборно убиват невинни смъртни или невинни кръвопийци. Мариус имаше точно толкова власт и отговорност, колкото някога е искал. А понякога, мислеше си Фаред, Мариус изобщо не искаше повече.
Мариус беше уморен. Мариус беше измъчен. Мариус беше сам.
В края на краищата той беше загубил дългогодишния си спътник Даниел Моллой отново заради Арманд и тези двамата оставаха в Двора само заради заплахата за Принца и се надяваха някоя вечер да бъдат свободни, за да отидат в Тринити Гейт в Ню Йорк. Междувременно Пандора, древната любов на Мариус, отново бе здраво свързана с Арджун, нейния легендарен беглец и любовник от миналите векове. Бианка се беше върнала в Двора след дълго време в комплекса на Севрейн в Кападокия. Бианка обичаше Мариус. Фаред го виждаше. Всяка вечер Бианка влизаше в личния кабинет на Мариус и го наблюдаваше отдалеч, вперила очи в него, сякаш беше завладяващ спектакъл, докато той седеше на бюрото си и пишеше. Винаги беше облечена в семпла модерна рокля или мъжки костюм, косата ѝ беше украсена по изкусен начин и сладко парфюмирана. Но Мариус сякаш не забелязваше и не се интересуваше.
– Тя е безспорно красива – беше казал веднъж Фаред на Мариус за Бианка.
– Не сме ли всички? – Беше мрачният му отговор. – Избрани сме заради красотата си.
Но случаят с Бианка не беше такъв. Мариус ѝ бе дал Тъмния дар, защото се бе нуждаел от нея в момент на голяма слабост и страдание. Може би Мариус трябваше да отрече спомена за тази слабост. Може би затова той изглеждаше забравил за присъствието ѝ.
Ако Мариус търсеше нов посветен спътник в някой друг, никой не знаеше.
– Решен съм, че този Двор ще се задържи заедно, независимо какво ще се случи – казваше Мариус винаги, когато темата изплуваше на повърхността. – Решен съм, че това ще издържи!
Принцът изразяваше същата абсолютна загриженост.
– Дръжте го заедно, всичко това. Подредил съм всички юридически документи, които да го водят през вековете. Направил съм всичко, което е по силите ми. Мариус ще бъде защитник на тази собственост. Мариус ще бъде защитник на Двора. Мариус ще бъде законът за племето, ако или когато мен ме няма.
Дворът беше изпълнен с живот. Дворът беше периодично славен. Дворът беше изпълнен с изненади, тъй като нови хора продължаваха да се появяват, макар и все по-рядко, а някои бяха доста древни и имаха да разказват удивителни истории.
Всяка сутрин Фаред се връщаше от Париж доста преди изгрев слънце, защото искаше да прекара последните два часа в Двора. Трябваше да се разходи из балната зала, преди музикантите да са си тръгнали за вечерта; трябваше да послуша за малко музиката, дори ако само Сибел свиреше на клавесин или Антоан на цигулка, или певците на Ноткер образуваха голям или малък хор.
Трябваше да види как Мариус работи в апартамента си, сред всички книги и документи. Трябваше да види усмихнатото лице на самия Принц, който седеше някъде в меко осветен ъгъл в бърз разговор с Луи или Виктор. Трябваше да повярва, че предсказанието на Амел е вярно: Капетрия ще намери начин да го освободи, без да навреди на Лестат.
Тази вечер, докато часовете се изнизваха към зората – а Лестат нямаше нужда да отива рано в хранилището си, за да предпазва някого от всичко – Фаред стоеше и гледаше как Лестат и Луи играят шах с чудесен средновековен комплект от изящни фигури. Те се намираха в най-големия от салоните встрани от балната зала, седнали на една от многото кръгли маси, разпръснати из целия замък. Лестат изглеждаше спокоен, дори весел, усмихна се и кимна, когато видя Фаред наблизо.
Фаред беше обзет от жалка тревога. Ако той умре, няма да мога да го понеса – помисли си Фаред. Ако умре, това ще ме унищожи.
Но вместо да разкрие това ирационално отчаяние, Фаред се обърна и мълчаливо се оттегли в криптата си.
Докато лягаше да спи на широкото си египетско легло – копие на леглото му в Париж – той се замисли за единственото предположение, което неотдавна му беше дало надежда.
Лестат беше третият гостоприемник на Амел; Лестат беше развил напълно вампирски етерен мозък и тяло, преди да приеме Амел в тялото си. И какво, ако Амел не беше мутирал Лестат в същата степен, в която Амел беше мутирал Акаша, първия гостоприемник? Ами ако Амел само е обладал Лестат, движейки се като паразит в него? В този случай може да е възможно измъкване, което никога не би било възможно с Акаша.
А и духът имаше огромно желание за освобождаване. Духът щеше да сътрудничи, когато скалпелът на Капетрия срещнеше крехката биологична мозъчна тъкан, и само може би, може би щеше да се получи.
– Трябва да се получи – прошепна Фаред в тъмнината. Всякаква научна предпазливост го напусна. Той плачеше, плачеше като дете. – Трябва да проработи – каза той на глас, – защото не мога да живея с умиращия Лестат! Не мога да видя бъдещето си без него. Това е по-болезнено, отколкото мога да понеса.
Назад към част 37 Напред към част 39
