Гремт Страйкър Нолис
Това беше старо колониално имение, червено с бели кантове, обширна сграда с дълбоки веранди и стреховидни покриви, покрита с меки трептящи зелени лиани и невидима от криволичещия път заради масивните бамбукови и мангови дървета, които я заобикаляха. Прекрасно място с палми, които се поклащат все така грациозно от вятъра. Изглеждаше изоставено, но никога не е било такова. През деня го поддържаха смъртни служители.
А този вампир Арджун беше спал под нея в продължение на векове.
Сега той плачеше. Той седеше на масата с лице в ръцете си.
– По мое време бях принц – каза той. Той не се хвалеше. Той просто размишляваше. – И сред Неживите бях принц толкова дълго. Не знам как стигнах дотук.
– Знам, че всичко това е истина – каза Гремт.
Кръвопиецът беше безспорно красив, със светла златистокафява кожа, толкова безупречна, че сега изглеждаше нереална, и големи свирепи черни очи. Той имаше богата черна коса, достойна за лъв. Създаден от странстващата кръвопийка Пандора по времето на династията Чола в Южна Индия, той наистина беше принц, с много по-тъмна кожа от сегашната и също толкова красив. Кръвта беше изсветлила кожата му, но не и косата му, което понякога се случваше, но никой не знаеше защо.
– Винаги съм знаел кой си – каза Гремт. – Познавах те, когато пътуваше из Европа с Пандора. Умолявам те, и за двама ни, да ми разкажеш просто със свои думи какво се е случило.
Той извади от джоба си малка бяла визитна картичка, на която със златен шрифт беше написано пълното му име: ГРЕМТ СТРАЙКЪР НОЛИС. Под нея имаше електронен адрес и номера на мобилния му телефон.
Но този кръвопиец дори не призна този човешки жест. Не можеше. И Гремт дискретно премести картата в центъра на тиковата маса и я постави наполовина под месинговата основа на малката свещ, която трептеше там и даваше малко светлина на лицата им. Мека златиста светлина идваше и от отворените врати по тази дълбока веранда.
Това беше красиво място.
Гремт се трогна от това, че тази изтерзана душа, това изпаднало в такава беда същество, бе отделило толкова време, за да измие мръсотията от блестящата си коса, и че сега бе облечено в дълго добре прилепнало и богато украсено с бижута шервани и черни копринени панталони, и че ръцете му бяха чисти и ухаеха на истинско сандалово дърво.
– Но как можа да ме познаеш тогава? – Попита кръвопиецът с прост глас. – Какъв си ти? Ти не си човек, знам това. Ти не си човек. И ти не си това, което съм аз. Какво си ти?
– Сега съм твой приятел – каза Гремт. – Винаги съм бил твой приятел. Наблюдавам те от векове, не само теб, но и всички вас.
Арджун, разбира се, беше подозрителен, но повече от всичко беше ужасен от това, което беше направил, и жално му се стопли убедителният тон на Гремт, топлината на ръката му върху неговата.
– Исках само да спя – каза Арджун. Говореше със същия акцент, който беше познат в Гоа и Индия и до днес, макар че владееше английски перфектно. – Знаех, че ще се върна. Моята любима, Пандора, тя знае, че съм тук. Тя винаги е знаела. Бях в безопасност тук, когато кралицата Акаша избухна. Тя не ме намери под тази къща.
– Разбирам – каза Гремт. – Пандора идва при теб.
– Откъде знаеш това? – Попита Арджун. – О, наистина искам да го повярвам. Толкова много се нуждая от нея. Но откъде знаеш?
Гремт се поколеба. Той направи жест, за да може Арджун да говори.
– Разкажи ми всичко.
– Преди десет години седях на тази веранда с Пандора и разговаряхме – каза Арджун. – Бях все още уморен. Не бях готов да се присъединя към нея и любимите ѝ приятели. Казах ѝ, че имам нужда от убежището на Земята и от това, което научаваме в Земята, защото ние наистина се учим, когато спим, сякаш пъпна връв ни свързва с живия свят горе.
– Това е вярно – каза Гремт.
– Никога не съм имал намерение да се събуждам сега.
– Да.
– Но този Глас. Той ми говореше. Искам да кажа, че отначало беше в съзнанието ми и ми се струваше, че това са мои собствени мисли, но в съня си не съм възприемал тези мисли.
– Да.
– И тогава той имаше свой собствен тон и речник, този Глас, говореше ми рязко на английски, казваше ми, че искам да се издигна, аз, Арджун, искам да се издигна, да отида в Мумбай и да ги изтребя, младите. Струваше ми се толкова вярно, вярно! Защо го слушах? Аз, който никога не съм искал неприятности със себеподобните си, който преди векове търпеливо отстоявах позицията си пред Мариус, казвайки му от душа, че ще му предам създателката си, ако той иска това, ако тя иска това. Разбираш ли? Последните си битки водих, когато бях смъртен принц. Какво е това за мен, да убивам, да избивам, да изгарям млади? – Той побърза да отговори на собствения си въпрос. – Има ли нещо в най-нежните от нас, което копнее да унищожава? Нещо, което мечтае да унищожи други разумни същества?
– Може би има – каза Гремт. – Кога осъзна, че не това искаш?
– Когато това се случваше! – Призна Арджун. – Сградите бяха в пламъци. Те крещяха, молеха ме, падаха на колене. И това не бяха всички бегълци, разбираш ли. Някои от тях бяха в Кръвта от стотици години. „Оцеляхме от Кралицата, за да загинем така?“ Това крещяха, докато протягаха ръце към мен. „Какво сме ти направили?“ Но само бавно ми ставаше ясно какво съм започнал. Това се превърна в битка, те се бореха с мен с Огнената дарба, а аз надделявах над по-слабата им сила. Това беше… това беше…
– Приятно.
В очите на Арджун се появиха срамни сълзи. Той кимна.
– А, убиваш човешко същество – каза Арджун, – и крадеш живот, да, а това е неописуемо. Убиваш кръвопиец и крадеш вечност! Крадеш безсмъртие!
Той положи глава на ръката си.
– Какво се случи в Калкута?
– Това не бях аз – каза той веднага. Седна на стария ратанов стол с паве, широката плетена облегалка заскърца под тежестта му. – Не съм го направил аз.
– Вярвам ти – каза Гремт.
– Но защо убих тези деца в Мумбай?
– Гласът те събуди за тази цел. Той е правил това и на други места. Правил го е и в Ориента. Прави го и в Южна Америка. От самото начало подозирах, че няма един кръвопиец, който да е осъществил Изгарянето.
– Но кой е Гласът? – Попита Арджун.
Гремт замълча.
– Пандора идва – каза той.
Арджун се изправи на крака, като едва не разстрои големия стол зад себе си. Огледа се отдясно наляво, опитвайки се да види през тъмнината.
Когато тя се появи от дългия гъст бамбуков плет, той се хвърли в прегръдките ѝ и за дълъг миг се държаха един друг, поклащайки се напред-назад, а после той разчупи хватката и покри лицето ѝ с целувки. Тя стоеше съвсем неподвижна, позволявайки това, стройна жена с вълнообразна кафява коса, облечена в дълго просто наметало с качулка и роба, бледо белите ѝ ръце галеха косата на Арджун, очите ѝ бяха затворени, докато се наслаждаваше на момента.
Развълнуван, той я поведе към верандата и към светлината, идваща от стаите на бунгалото.
– Седни тук, моля те, седни тук! – Каза той и я заведе до масата от тиково дърво и столовете с пауни. После, без да може да се спре, я прегърна отново и тихо заплака на рамото ѝ.
Тя му прошепна на езика, който са споделяли, когато го е ухажвала и венчала. Тя го утешаваше с целувките си.
Гремт се изправи на крака, както би направил всеки джентълмен в присъствието на жена. И тази жена, Пандора, внимателно му взе мярка, дори когато изтърпя още целувки и прегръдки от Арджун. Сега очите ѝ бяха вперени в него и тя очевидно се вслушваше в ударите на сърцето на Гремт, в звука на дишането му, докато изучаваше кожата, очите, косата му.
Какво видя? Висок синеок мъж с къса черна вълнообразна коса, кавказка кожа и лице, изваяно по модел на гръцка статуя, мъж с широки способни рамене и стройни ръце, облечен в обикновена дълга черна копринена талпа, която го покриваше до глезените, дреха, която в друга страна би могла да мине за свещеническа мантия. Това беше тялото, което Гремт бе усъвършенствал за себе си в продължение на около хиляда и четиристотин години. То можеше да заблуди всеки човек на планетата. То можеше да издържи на проверката на рентгеновите апарати на съвременните летища. Но не можеше да заблуди Пандора. Не беше биологично човек.
Беше шокирана до дъното на душата си, но Гремт знаеше много добре, че и преди е виждала същества като него. Много пъти. Могъщи същества, които се разхождаха в измислени тела, така да се каже. Наистина беше виждала Гремт много пъти, макар че невинаги знаеше, че това е Гремт по някакъв начин. И още първия път, когато я бе видял, той бе без тяло.
– Аз съм твой приятел – веднага каза Гремт. И ѝ протегна ръка, макар че тя не я вдигна в отговор.
Сега Арджун избърсваше сълзите си със стара ленена кърпа. Внимателно я прибра обратно в джоба си.
– Не исках да го направя! – Каза той трескаво. Умоляваше я да го разбере.
А Пандора, сякаш събудена от заклинание, отвърна очи от Гремт и се върна към него.
– Знаех, че не си го направил – каза тя. – Аз разбрах това напълно.
– Какво трябва да си мислиш за мен! – настояваше той, а лицето му бе поразено от срам.
– Ах, но това изобщо не беше ти, нали? – Каза тя веднага, хвана ръката му, после го целуна отново и се отдръпна още веднъж, за да погледне Гремт. – Беше Гласът, нали?
– Да, Гласът – каза той. – Разказвах на Гремт. Гремт разбира. Гремт е приятел.
Много неохотно тя седна, тъй като Арджун я подкани да го направи, а той се настани на стола си вляво от нея.
Едва тогава Гремт отново зае мястото си.
– Но ти сигурно си вярвала, че съм виновен – каза Арджун на Пандора, – иначе защо щеше да идваш тук при мен?
Пандора отново се взираше в Гремт. Беше ѝ твърде неприятно от очевидната загадъчност на Гремт, за да чуе това, което Арджун искаше да чуе.
Гремт се обърна към Арджун и заговори тихо.
– Пандора знаеше заради снимките, Арджун. Когато това се случи, имаше свидетели, които снимаха, и тези снимки станаха вирусни, както се казва в интернет. Тези снимки бяха безкрайно по-подробни и ясни от телепатичните проблясъци. Тези снимки не избледняват, както избледнява паметта; те ще циркулират за всички времена. И в Ню Йорк един млад кръвопиец на име Бенджамин Махмуд, направен от Мариус, публикува снимките на един уебсайт. И Пандора видя тези снимки.
– Аааа! Неописуем позор – каза Арджун и закри лицето си с дългите си пръсти. – И така Мариус и децата му смятат, че аз съм виновен за това. А колко други хора вярват в това?
– Не, не е така – каза Пандора. – Всички ние започваме да разбираме. Всички започват да разбират.
– Трябва да разбереш. Трябва да знаеш, че това е бил Гласът. – Той погледна безпомощно към Гремт за потвърждение.
– Но Арджун вече е на себе си – каза Гремт. – И сега той е напълно способен да се противопостави на Гласът. А Гласът се е преместил при други дремещи кръвопийци.
– Да, това обяснява част от нещата – каза Пандора, – но не всички. Защото сега е почти сигурно, че изгарянията, които се случват в Южна Америка, се извършват не от кого да е, а от Хайман.
– Хайман? – Каза Арджун. – Нежният Хайман? Но аз мислех, че той вече е станал съпруг и пазител на близначките!
– Той е такъв и е такъв от много време насам – каза Гремт. – Но Хайман винаги е бил с разбита душа и сега очевидно е толкова податлив на Гласа, колкото и някои от другите стари.
– И Махарет не може да го контролира? – Попита Пандора. В гласа ѝ се долавяше острота. Тя искаше да говори за всичко това, искаше да знае какво знае Гремт, но най-сигурно искаше да знае повече за Гремт, затова заговори с тон, който казваше: „Ти си непознат за мен.“
Тя сведе очи.
– Самата Махарет ли е Гласът? – Попита тя с очевиден ужас.
Гремт не каза нищо.
– А може ли да е нейната близначка Мекаре?
Гремт все още не отговаряше.
– Неописуема мисъл – прошепна Арджун.
– Е, кой друг би могъл да насочи нежния Хайман към такива неща? – Пандора промърмори. Тя мислеше на глас.
Гремт отново не отговори.
– А ако не е някоя от тези двете – продължи Пандора. – Ами тогава кой е той? – Попита го така, сякаш беше адвокат, а Гремт – враждебен свидетел в съдебната зала.
– Това далеч не е ясно – каза накрая Гремт. – Но мисля, че знам кой е той. Това, което не знам, е какво иска и какво смята да направи в дългосрочен план.
– И какво точно е всичко това за вас? – Попита Пандора.
Арджун се уплаши от тона ѝ и примижа, сякаш тя беше светлина, която го заслепяваше със студенината си.
– Какво значение има за теб по-специално – настоя тя – какво се случва с нас, със същества като нас?
Гремт се замисли. Рано или късно трябваше да разкрие всичко. Рано или късно трябва да изложи всичко, което знае. Но дали сега е моментът за това и колко пъти трябва да признае всичко? Беше научил от Арджун това, което трябваше да научи тук, и беше утешил Арджун, каквото беше намерението му. И бе хвърлил поглед на Пандора, на която имаше огромен дълг, но не беше сигурен, че може да отговори напълно на въпросите ѝ.
– Ти си ми скъпа – каза й сега с тих, но спокоен глас. – И ми доставя известно удоволствие най-сетне, след всички тези години, тези векове, да ти кажа, че ти си и че винаги си била блестяща звезда на моя път, когато не си имала никакъв начин да го знаеш.
Тя беше заинтригувана и успокоена, но не и удовлетворена. Тя зачака. Бледото ѝ лице, макар че го бе натрила с пепел и масло, за да не е толкова светло тази вечер, изглеждаше девствено и библейско заради одеждите и деликатността на чертите ѝ. Но зад това красиво лице тя пресмяташе: Как би могла да се защити срещу същество като Гремт? Можеше ли да използва огромната си сила, за да му навреди?
– Не, не можеш – каза той, давайки ѝ отговор. – Време е да ви напусна и двамата. – Той се изправи на крака. – Призовавам те да отидеш в Ню Йорк, да се присъединиш към Арманд и Луи там…
– Защо? – Попита тя.
– Защото трябва да се обедините, за да посрещнете предизвикателството на Гласа, както го направихте преди много време, за да посрещнете предизвикателството на Акаша! Не можете да позволите това нещо да продължи. Трябва да стигнете до корена на мистерията, а това става най-добре, ако се обедините. Ако отидете там, Мариус със сигурност ще последва примера ти. Ще го направят и други, други, чиито имена не знаеш и никога не си знаела, а със сигурност ще дойде и Лестат. А хората търсят водач именно при Лестат.
– О, защо, о, защо на това непоносимо отроче – промърмори Арджун. – Какво друго е правил, освен да създава проблеми?
Гремт се усмихна. Пандора се засмя тихо под носа си, като погледна към Арджун, но после отново замълча, замислена, вперила поглед в Гремт.
Тя преценяваше всичко това спокойно. Нищо от това, което той каза, не я шокира или изненада.
– А ти, Гремт… защо искаш най-доброто за нас? – Попита Арджун. Той се изправи на крака. – Ти беше толкова мил с мен. Ти ме утешаваше. Защо?
Гремт се поколеба. Усети как възел в него се разхлабва.
– Обичам всички ви – каза той с тих поверителен глас. Чудеше се дали не им изглеждаше студен, докато говореше. Никога не беше напълно сигурен как емоциите му се регистрират върху това измислено човешко лице, дори когато усещаше как кръвта във вените му се стича към бузите, как сълзите се надигат в очите му. Никога не знаеше със сигурност дали всички тези безброй системи, които така добре контролираше с ума си, наистина работят така, както той искаше да работят. Да се усмихва, да се смее, да се прозява, да плаче – това беше нищо. Но да регистрира наистина това, което чувстваше в собственото си истинско невидимо сърце – е, това беше друг въпрос.
– Ти ме познаваш – каза той на Пандора. В очите му наистина се появиха сълзи. – О, колко съм те обичал.
Тя седеше в паунското кресло като кралица на трон и го гледаше, а меката качулка от черна коприна правеше тъмна рамка около сияйното ѝ лице.
– Беше много, много отдавна – каза той, – на брега на Южна Италия, и един велик човек, велик учен от онова време, умря в тази нощ в един красив манастир, който беше построил, наречен Вивариум. Помниш ли тези неща? Помниш ли Вивариума? Името му беше Касиодор и целият свят го помни, помни писмата му, книгите му и най-истински това, което е бил, ученият, който е бил в онези дни, когато над Италия се е спускал мрак. – Сега гласът му беше груб от емоциите му. Чуваше как се чупи. Но той продължи, загледан в спокойния ѝ непоколебим поглед.
– И ти ме видя тогава, видя ме как аз, дух без тяло, се издигнах от пчелните кошери, в които бях дремел, разширен и вкоренен чрез хиляди пипала в пчелите, в тяхната енергия, в техния колективен и тайнствен живот. Видя ме как в този миг се освободих и видя как прегърнах с всички сили нелепата фигура на сламен човек, на плашило, на вещ за присмех в просяшко палто и панталони, с глава без очи и ръце без пръсти, и видя как плача в тази форма, плача и скърбя за великия Касиодор!
В очите ѝ се появиха червени сълзи. Неотдавна беше писала за това, но дали сега щеше да повярва, че той е този, когото е видяла? Щеше ли да мълчи?
– Знам, че си спомняш думите, които ми каза – каза той. – Ти беше толкова смела. Не си избягала от нещо, което не си могла да разбереш. Не се отвърна с отвращение от нещо неестествено дори за теб. Ти отстояваше позицията си и ми говореше.
Тя кимна. Повтори думите, които му беше казала онази нощ.
– „Ако искаш да имаш плътски живот, човешки живот, твърд живот, който може да се движи във времето и пространството, тогава се бори за него. Ако искаш да имаш човешка философия, тогава се бори и се помъдри, така че нищо да не може да те нарани никога. Мъдростта е сила. Събери себе си, какъвто и да си, в нещо с цел.“
– Да – прошепна Гремт. – И ти каза още нещо. „Но знай едно: ако искаш да станеш организирано същество, каквото виждаш в мен, обичай цялото човечество и жените и всичките им деца. Не черпи силата си от кръвта! Не се храни със страдание. Не се издигай като бог над тълпите, които пеят в знак на преклонение. Не лъжи.“
Тя кимна.
– Да – каза тя. По лицето ѝ се разля нежна усмивка. Тя не го беше подвела в този момент. Тя се отваряше за него. Сега той виждаше в нея същата чувствителност и състрадание, които беше видял преди много години. А той беше чакал това толкова дълго! Искаше му се да протегне ръка към нея, да я прегърне, но не посмя.
– Последвах съвета ти – каза той. Сега вече знаеше, че сълзите се стичат от очите му, макар че никога преди това не бяха се стичали. – Винаги съм го следвал. И построих Таламаска за теб, Пандора, и за всички от твоя род, и за цялото човечество, и го направих по най-добрия възможен начин по образец на монасите и учените от онзи прекрасен стар манастир, Вивариум, от който не е останал и камък. Построих го в памет на онзи смел Касиодор, който учеше и потапяше перото си, за да пише до самия край, с такава сила и отдаденост, дори когато светът около него тънеше в мрак.
Тя въздъхна. Беше изумена. И усмивката ѝ просветна.
– И така от този момент нататък?
– Да, така се роди Таламаска – каза той. – От тази среща.
Арджун го гледаше в чисто удивление.
Тя стана от масата.
Заобиколи я и се приближи до Гремт. Колко любяща и нетърпелива изглеждаше, колко безхитростна и колко безстрашна. Сега тя не се страхуваше от него повече, отколкото преди стотици години.
Но той беше изчерпан, опасно изчерпан – по-изчерпан, отколкото някога би могъл да си представи от това – и не можеше да понесе сладостта, радостта от това да я държи в ръцете си.
– Прости ми – прошепна той. Той избърса глупаво сълзите по лицето си.
– Говори с нас, остани с нас тук – каза тя умолително. И Арджун изрече същата покана.
Но Гремт направи единственото, което можеше да направи с отслабващите си сили. Той се отдалечи бързо, оставяйки градината зад себе си и светлините на бунгалото, изгубени в гората от бамбукови и мангови дървета.
Тя можеше да го преследва. Ако се опиташе да го преследва, той нямаше да има друг избор, освен да изчезне, а той не искаше да го прави. Искаше да остане в това тяло колкото се може по-дълго. Това винаги е бил неговият избор.
Но тя не го преследваше. Тя прие неговото напускане. И той знаеше, че скоро отново ще я види. Скоро щеше да види всички тях. И щеше да разкаже всичко на нея и на всички останали.
Дълго време следваше пътя, като постепенно възвръщаше силите си, тялото му отново се втвърдяваше, пулсът му беше стабилен, сълзите изчезнаха, а зрението му беше ясно.
От време на време фаровете го изваждаха от тъмнината, когато колите минаваха покрай него и отново го оставяха в тишина.
Така ѝ беше казал. Беше доверил великата тайна на Таламаска първо на нея, преди всички останали, и много скоро щеше да я направи достояние на цялото племе кръвопийци.
Никога за онези смъртни членове на Таламаска, които се бореха, както винаги, да продължат обучението си. Не. Те щяха да бъдат оставени на мира, за да продължат с приказките за произхода на Ордена.
Но той щеше да я разкаже на всички тях, на великите свръхестествени същества, които Таламаска изучаваше от самото си начало.
И може би те щяха да разберат, както тя разбра, и може би щяха да приемат, както тя беше приела. И може би те нямаше да го подведат в онези моменти на връзка, от които толкова много се нуждаеше с тях.
Какъвто и да е случаят, беше време, нали, да им помогне директно, да им протегне ръка, да им даде каквото може, докато се изправят пред най-голямото предизвикателство в историята си. Кой друг би могъл да им помогне да разгадаят мистерията на Гласа, ако не Гремт Страйкър Нолис?
Назад към част 12 Напред към част 14
