Луи
„Часът му най-сетне дойде“
Тази вечер в Тринити Гейт беше тихо, с изключение на Сибел и Антоан, които свиреха в дует във всекидневната, и Бенджи горе, който разговаряше поверително с най-добрия си приятел, който се оказа целият свят.
Рошамандес и Бенедикт бяха отишли на опера с Алесандра. Арманд и Даниел Малой бяха излезли сами на лов под лекия топъл дъжд.
Флавий, Авикус, Зенобия и Дейвис се бяха прибрали в Женева, заедно с един нетърпелив, отчаян кръвопиец на име Килър, който се беше появил на вратата в старовремско облекло – джинси и яке от елмаз с рошави ръкави, молейки да бъде допуснат. Приятел на Дейвис, любимец на Грегъри. Те веднага го бяха приели.
Джеси и Дейвид бяха в Амазония, в старото светилище на Махарет, заедно със Сет и Фаред.
Севрейн и семейството ѝ също се бяха прибрали у дома, както и Ноткер и музикантите и певците от Алпите.
Мариус остана да работи в библиотеката на Тюдорите върху правилата, които след време щеше да представи на Лестат. Еверард дьо Ланден остана с него, като разглеждаше стара книга с елизабетска поезия и от време на време прекъсваше Мариус, за да попита за значението на някоя фраза или дума.
А Лестат си беше отишъл, отишъл с Габриел, с Роуз и Виктор, с Пандора и Арджун, с Бианка Солдерини, с Флавий, с Грегъри и Хризанте – в своя замък в планините на Централния масив, за да се подготви за първия голям прием на новия двор, на който всички те щяха да дойдат. Колко прекрасни и съвършени бяха Виктор и Роуз. И как все още се обичаха и как приветстваха новата си визия, новите си сили, новите си надежди. Ах, просто смели младежи.
Само малко дъжд валеше на тази пейка в градината зад градската къща, сгушена, както беше, под най-големия от дъбовете, а дъждовните капки пееха в листата над главата.
Луи седеше там, с гръб към ствола на дървото, а в скута му беше отворен екземпляр от мемоарите му „Интервю с вампир“ – мемоарите, които бяха дали началото на „Вампирски хроники“. Носеше любимото си старо тъмно палто, малко износено, но толкова удобно, любимите си стари вълнени панталони и прекрасна бяла риза, която Арманд му беше наложил с перлени копчета и скандални дантели. Но Луи никога не е имал нищо против дантелата.
Необичайно топло за септември. Но му харесваше. Харесваше влагата във въздуха, харесваше музиката на дъжда и обичаше безпроблемния и безкраен рев на града, толкова част от него, колкото голямата река беше част от Ню Орлиънс, безбройното население около него, което го държеше в безопасност в това малко оградено място, което беше тяхната градина, където лилиите отваряха белите си гърла и прашните си жълти езици за дъжда.
На страницата Луи прочете думите, които беше изрекъл преди години на Даниел Малой, когато Даниел беше нетърпелив и омагьосан човек, който слушаше Луи толкова отчаяно, а касетофонът му се струваше такава екзотична новост, двамата заедно в онази гола прашна стая на улица Дивисадеро в Сан Франциско, незабелязани от света на немъртвите.
– Исках любов и доброта в това, което е жива смърт. Това беше невъзможно от самото начало, защото не можеш да имаш любов и доброта, когато вършиш това, което знаеш, че е зло, което знаеш, че е погрешно.
С цялото си същество Луи беше повярвал в тези думи; и те бяха оформили кръвопиеца, който беше тогава, и кръвопиеца, който остана след това в продължение на много години.
И не беше ли това мрачно убеждение все още вътре в него, под фанелката на примиреното и доволно същество, което изглеждаше сега?
Честно казано, той не знаеше. Спомняше си напълно как тогава бе говорил за преследването на „призрачната доброта“ в човешкия ѝ вид. Той погледна надолу към страницата.
– Никой не можеше под никаква форма да ме убеди в онова, което самият аз знаех, че е истина, че съм проклет в собствения си ум и душа.
Какво наистина се беше променило? Беше се научил отново някак си, след като Лестат бе разбил царството на немъртвите с лудориите и изказванията си, да живее от нощ на нощ в привидно щастие и да търси отново благодатта в музиката на опери, симфонии и хорове, във великолепието на стари и нови картини и в простото чудо на човешката жизненост навсякъде около него – с Арманд, Бенджи и Сибел до себе си. Беше разбрал, че старото му богословие е безполезно за него и може би винаги е било, неизлечим рак вътре в него, а не искра, която да разпали някаква надежда или вяра.
Но сега го бе завладяло ново видение, ново свидетелство за нещо, което вече не можеше да отрече. Умът му вече не беше упорит и затворен срещу неговите странни възможности и дива, ескалираща светлина.
Ами ако старата чувствителност, която го бе изковала, не бе свещено откровение, както някога бе предполагал? Ами ако беше възможно да вложи във всяка клетка на своето същество благодарност и приемане на себе си, които да му донесат не просто задоволство, а сигурна радост?
Това изглеждаше невъзможно.
И все пак той безспорно усещаше, че това се случва. Чувстваше някакво цялостно съживяване, което беше толкова изненадващо ново за него, че никой освен него самия не можеше и не искаше да го разбере. Но и друго разбиране не беше нужно. Той знаеше това.
Защото това, което беше, съществото, което беше, не изискваше признания пред онези, които познаваше и обичаше, а само да ги обича и да утвърждава целта им с преобразената си душа. И ако някога е бил душата на една епоха, както Арманд отдавна му бе казал, че е, добре, така да бъде, защото той виждаше тази тъмна и лъскава епоха с нейните разложени вярвания и обречени бунтове само като начало – огромна и плодородна детска градина, в която условията на неговата борба не бяха без стойност, но сега със сигурност бяха фантоми на едно минало, от което той, въпреки себе си, бе излязъл по достойнство.
Той не беше загинал. Това може би е единственото му значимо постижение. Той беше оцелял. Да, беше победен, и то неведнъж. Но съдбата бе отказала да го освободи. И сега той беше тук, цял и спокойно приемаше този факт, макар че честно казано не знаеше защо.
Но това, което се очертаваше пред него сега, бяха предизвикателства, по-чудни и по-прекрасни от тези, които някога е предвиждал. И той искаше това, това бъдеще, това време, в което „Адът нямаше да има власт“ и в което Пътят на Дявола се бе превърнал в Път на хората на мрака, които по същество вече не бяха деца.
Това беше отвъд щастието и отвъд задоволството. Това не беше нищо друго освен мир.
От дълбините на градската къща се разнесе музиката на Антоан и Сибел с нова мелодия, яростен валс на Чайковски, ах, валсът от „Спящата красавица“, и нататък и нататък музиката се носеше във великолепните глисанди на Антоан и в ударните акорди на Сибел.
О, колко по-различно чуваше тази триумфална музика сега, отколкото някога, и как се отвори за нея, признавайки величествените ѝ претенции.
Той затвори очи. Дали създаваше текст за тази вихрена мелодия, дали формираше някакво утвърждение за душата си?
– Да, и аз искам това, да, аз го приемам, да, аз го пазя в сърцето си, волята да позная тази красота завинаги, волята да я оставя да бъде светлината на моя път…
Продължиха, все по-бързо и по-бързо, пианото и цигулката пееха за веселие и слава, сякаш винаги са били едно цяло.
Случаен шум прониза мислите му. Нещо нередно. Бъди нащрек. Музиката беше спряла.
Над върха на тухлената стена вляво от себе си видя човек, приклекнал в тъмнината, неспособен да го види там, както той видя човека. Чу тихите крадливи звуци на Сибел и Антоан, които се приближаваха към стъклената веранда, която минаваше покрай гърба на трите градски къщи. Чуваше учестеното дишане на смъртния натрапник.
Нарушителят, облечен в черна дреха и черна шапка с череп, падна в мократа трева. С ловки котешки движения той се стрелна из храстите и навлезе в слабата жълта светлина от къщата.
Мирис на страх, мирис на ярост, мирис на кръв.
Сега видя Луи, самотната фигура на пейката под дървото, и застина. От гладкото си черно яке Windbreaker той вдигна нож, който блестеше като сребро в полумрака.
Бавно се приближи към Луи. Ах, старият заплашителен танц.
Луи затвори книгата, но не я остави настрана. Ароматът на кръв го накара да се почувства леко в делириум. Той наблюдаваше как този измършавял, но силен млад мъж се приближава. Виждаше злокобното лице безкрайно по-ясно, отколкото каленият от целта мъж виждаше своето. Мъжът се потеше и дишаше учестено, побъркан от наркотиците и търсещ всичко, което можеше да грабне, за да намери упойка за изкривените си черва. Толкова красиви очи. Такива черни очи. Защо тези стени, а не някоя друга градина, не означаваше нищо в схемата на нещата за този и преди Луи да успее да му каже и дума, мъжът беше решил да забие ножа в сърцето на Луи.
– Смърт – каза Луи достатъчно силно, за да спре мъжа, въпреки че беше само на няколко крачки от него. – Готов ли си за това? Това ли искаш наистина?
Натрапникът се засмя зловещо. Той пристъпи напред, настъпвайки лилиите, здравите бели калии, под краката си.
– Да, смърт, приятелю! – Каза мъжът. – Намираш се на грешното място в грешното време.
– Ах, но за твое добро – Луи въздъхна – ако това беше вярно. Но никога не е било по-малко вярно, отколкото сега.
Той държеше мъжа в прегръдката си.
Ножът беше изчезнал, изгубен в мокрите листа. Сибел и Антоан чакаха в сенките зад стъклената стена.
Мъжът се бореше и риташе в малка безполезна ярост. О, как Луи винаги бе ценял борбата, младите мускули, които се напрягаха срещу него, и неизбежните задушаващи проклятия като неволни аплодисменти.
Той заби зъбите си право в артериалната струя. Как някога щеше да преведе за един смъртен свят топлината и чистотата на този прост празник? Солта и кръвта, и тъмните лъскави крехки фантазии за победи, всичко това се вливаше в него и излизаше от жертвата с последния протест на умиращото ѝ сърце.
Беше свършено. Мъжът лежеше мъртъв сред лилиите. Луи стоеше чудно доволен и съживен, а нощта се откриваше над него през светлинни облаци. И музиката в къщата отново започна да звучи.
Зачервен от кръвта, зачервен от старото измамно, но съблазнително усещане за неограничена сила, той си помисли за Лестат отвъд морето. Какви ли прелести щеше да крие неговият велик замък и какъв ли съд щеше да се събере там в каменните покои, които Луи толкова копнееше да види? Трябваше да се усмихне, когато си помисли за лекия размах, с който Лестат бе изпълнил колективните мечти на племето.
Пътят напред не можеше да бъде гладък, а простотата никога не можеше да бъде цел. Тежестта на съвестта беше част от човешкото сърце на Луи и от сърцето на всеки кръвопиец, когото някога бе познавал, дори на Арманд. А борбата за доброта, истинска доброта, щеше и трябваше да обсеби всички тях. Това беше чудото, което сега обединяваше племето.
Колко чудно изглеждаше изведнъж, че тази борба сега можеше да унищожи с такава неоспорима сила старите мъртви дуалности, които го бяха поробили за толкова дълго време.
Но той погледна надолу към мъжа, който лежеше мъртъв в краката му, и го обзе ужасна скръб.
„Смъртта е майка на красотата“.
Това беше стих от едно стихотворение на Уолъс Стивънс и сега му дойде на ум с болезнена ирония. Красота за мен може би, но не и красота за този, когото унищожих.
За миг той изпита ужас, който можеше никога да не го напусне, независимо колко щеше да разбере или да научи. Ужас. Ужасът, че този нежен млад смъртен може да е загубил душата си за пълното безсмислие и унищожение и че всички те, неговите братя и сестри кръвопийци, независимо колко са силни, колко са стари, колко са велики, един ден може да станат жертва на същия брутален край.
В края на краищата, кой дух или привидение, колкото и да е красноречив или опитен, би могъл да твърди, че нещо смислено се намира отвъд гъстия тайнствен въздух, обграждащ тази планета? Отново се сети за стихотворението на Стивънс.
„Ще се провали ли кръвта ни?
Или ще се превърне в
кръвта на рая? И дали земята
ще изглежда като рая, който ще познаем?“
Сърцето му се късаше за младия мъж, който лежеше там мъртъв, със затворени очи в последния сън. Останките вече бавно загиваха в топлия дъжд. Сърцето му се късаше за всички жертви навсякъде на кръвожадността и войната, и злополуката, и старостта, и болестта, и непоносимата болка.
Но сърцето му се разкъса малко и за самия него.
И това може би беше истинската промяна в него, промяната, която той приветстваше – че сега можеше да види себе си като част от целия този велик и блестящ свят. Той не беше част от някаква безсмислена сила, която се опитваше да го унищожи. Не, той беше част от него. Той беше част от него, от тази нощ със сладкия дъжд, от тази шептяща градина с уханни цветя, от дърветата и от вятъра, който движеше клоните им. И той беше част от рева на града, който се издигаше около него, и част от острата блестяща музика, която идваше от вътрешността на къщата. Той беше част от тревата под краката си и от малките безмилостни орди от крилати твари, които се опитваха да погълнат човека, чакащ безпомощно там за подходящ гроб.
Отново си помисли за Лестат, самоуверен, усмихнат, носещ мантията на властта с такава лекота, с каквато винаги бе носил своите стари и нови украшения.
Каза си под носа:
– Любими създателю, любими Принце, скоро ще бъда с теб.
Вторник
26 ноември 2013 г.
Палм Дезърт
Назад към част 33 Напред към част 35
