***
Тя се събуди и чу женски глас.
– …чуваш ли ме?
Беше и трудно да изплува от чернотата. Дори не изглеждаше така, сякаш Кали е потопена под вода, а по-скоро, че е хвърлена в басейн с кал. Тя беше гъста и черна и измъкването от нея беше голямо усилие.
– Кали? – Обади се гласът по-настойчиво. – Събуди ли се? Отвори очи.
Не мога да го направя, помисли си тя. Твърде трудно е, а и съм толкова уморена.
Тя отново изпадна в безсъзнание за неизвестен период от време.
Когато очите ѝ отново се отвориха, отгоре ѝ гледаше някакъв мъж. Беше плешив, с дълго, тънко лице и голяма бенка на едната буза. Мъжът носеше бяла манта и се усмихна, когато тя го погледна.
– Кали, знаеш ли къде се намираш?
Тя поклати глава с „не“.
– Ти си в болницата „Манчестър Мемориал“ – каза той бавно и силно.
– Разболяла ли съм се? – Каза тя слабо и се опита да седне. Докато го правеше, Кали усети огромна болка в главата си. Тя се облегна слабо на леглото.
– Снощи си получила някаква травма на главата – каза и той. – Казвам се доктор Скофийлд и съм лекуващият лекар. Грижа се за вас, откакто ви докараха тук.
Кали слушаше, но установи, че няма особено мнение за това, което и казваше лекарят.
– Боли ме главата? Паднах ли?
Лекарят леко се намръщи.
– Не, не си паднала. – Той сложи ръце зад гърба си и въздъхна. – Изглежда, че са ви нападнали.
– Нападнали? – Думата напусна устата ѝ с усещането за размитост и безсмислие.
– Да. Спомняте ли си нещо от снощи?
Тя си пое дълго дъх и издиша, като леко хлипаше при това.
– Главата ме боли.
– Мога да ти донеса нещо за това – каза той, като се протегна надолу, измъкна от леглото ѝ някакво листче и го прочете. Извади химикалка и си отбеляза нещо.
– Спомням си, че отивах на кино – каза тя.
Само че всъщност не беше ходила на кино, нали? Киното беше затворено. Беше започнала да си тръгва и после всичко беше празно.
– Какъв филм гледахте? – Попита д-р Скофийлд.
– Всъщност киното беше затворено. Опитах се да си тръгна и сигурно тогава са ме ограбили.
– Не сме сигурни, че е било просто грабеж – каза и лекарят. – Изглежда обаче, че може да е било мотивирано от пари, тъй като сте намерена без чанта, ключове за колата, пари или телефон у вас.
– В кома ли съм била или нещо подобно?
– Не, нищо толкова лошо. Намерил те е един пазач, който си е тръгвал от работа и е минавал през паркинга. Той се е обадил в полицията и парамедиците са те докарали с рана на главата и възможно счупване на черепа.
– Счупване на черепа? – Попита тя, а сърцето ѝ заби в ушите.
– Оказа се, че не е фрактура. Имате тежко мозъчно сътресение и контузия и се опасявахме от кръвоизлив в мозъка ви. Но от всички изследвания, които направихме, не изглежда да има такова. Това, разбира се, е много добра новина.
– И кракът ме боли – каза тя, осъзнавайки за първи път, че долната част на левия ѝ крак я боли и пулсира почти толкова силно, колкото и главата ѝ.
Докторът кимна.
– Очевидно сте паднали, след като са ви ударили по главата. По някое време по време на падането сте изкълчили левия си глезен. Това е тежко изкълчване и ще трябва да не ползвате този крак за около една седмица. Но пак повтарям – това са добри новини. Всичките ти наранявания лесно можеха да бъдат много, много по-лоши, като се има предвид какво си преживяла.
Кали усети сълзи зад очите си.
– Не си спомням нищо. Бях ли будна, когато ме докараха в болницата?
– Бяхте объркана, ту в съзнание, ту извън него. Все пак временно ви дадохме успокоителни, тъй като известно време бяхте развълнувана и трябваше да ви държим в покой.
– Бях развълнувана?
– Успокоихме ви достатъчно дълго, за да разберем, че сте отседнали при Ред и Никол Джеймисън, и се свързахме с тях.
– Аз ви казах за Ред и Никол? – Попита Кали. – Не си спомням нищо от това.
– Това е обичайно при тежки наранявания на главата като тези, които си получила. Имаш късмет, че си жива и говориш с мен в момента, Кали. Някой доста те е ударил по главата.
Кали изтръпна при мисълта за това.
– Не мога да повярвам, че това се е случило – каза тя тихо.
– Съжалявам, трябва да те оставя да се ориентираш, преди да обсъждаме такива подробности – каза той. След това лекарят се наведе и взе жизнените ѝ показатели – използва стетоскопа си, за да прослуша сърцето и белите ѝ дробове, провери зениците ѝ.
– Надявам се, че никой още не се е свързал със семейството ми – каза Кали. – Родителите ми щяха да се изплашат до смърт.
Докато говореше, лекарят се изправи и направи още няколко бележки в картата на Кали.
– Свързахме се с Ред Джеймсън и той и Никол са в стаята ти, от време на време, от много рано тази сутрин. Може би са се свързали с други приятели или роднини, но това е всичко, което знам. Смятам, че току-що са излезли за момент и скоро ще се върнат.
Кали сложи ръка на очите си. Искаше ѝ се да се разплаче. Искаше и се да се свие на кълбо. Друга част от нея искаше просто да заспи.
– Главата ми… бушува.
– Ще кажа на сестрата да ти донесе нещо за болката. Просто се опитай да се отпуснеш, Кали. Намираш се на сигурно място – каза той.
Скоро след това лекарят си тръгна, а една сестра влезе и ѝ даде някакво хапче. Кали изпитваше твърде силна болка, за да си направи труда да попита какво ѝ дават.
Тя изпи четвърт чаша вода и след това отново легна неподвижно. Докато лежеше там, Кали посегна към тежката превръзка, която започваше високо на челото ѝ, и плахо докосна близо до върха на главата си. Когато пръстите ѝ деликатно докоснаха превръзката, през врата ѝ премина остра болка.
Кали примижа и изсъска, изненадана от интензивността на болката.
– О, човече – въздъхна тя, чудейки се с какво е ударена и защо. Смътно си спомни гласа зад гърба си пред киното. „Кали“, обади се гласът, а после… нищо.
Тя затвори очи и се опита да остави лекарствата да си свършат работата, но сега след като изглежда, че е раздвижила болката, тя заживя свой собствен живот. Понякога цялата ѝ глава сякаш пулсираше и я болеше, а в следващия момент остра болка я пронизваше като мълния. Тя не знаеше кой вид болка е по-лош.
Докато лежеше там, опитвайки се да заспи или болката да отмине – тя чу гласове в коридора, които се приближаваха към стаята ѝ.
Първият глас беше на Никол.
– …не трябваше да я пускам. Спомням си, че си мислех, че нещо не е наред.
– Това не е твоя грешка – отвърна Ред.
И тогава те се върнаха в стаята.
– Кали, будна ли си? – Попита Никол.
Кали отвори очи, но едва-едва. Изведнъж почувства някаква топлина и сякаш се носеше – болката се отдалечаваше.
– Здравейте, хора – усмихна се тя и сълзите вече започнаха сериозно.
Никол се затича към леглото, разтревожена.
– О, скъпа. Добре ли си?
– Съжалявам, просто съм емоционална.
– Но ще се справиш. Знаеш това, нали?
Кали кимна леко, но спря, защото кимването върна болката на преден план.
– Знам – прошепна тя.
Ред стоеше точно до вратата, изглеждаше притеснен и неловко. Беше странно да го виждаш толкова несигурен какво да прави.
– Здравей, Кали – усмихна се той. – Радвам се да те видя отново при нас.
– Съжалявам за всички неприятности, които ви причиних – каза тя, подсмърчайки. Усещането за плаване се засили. Сякаш Ред и Никол бяха на брега, а тя се отдалечаваше от тях с малка лодка.
– Не се извинявай, Кали. Не си направила нищо лошо – каза Никол. Тя взе ръката на Кали в своята.
Дори ръцете на Кали се чувстваха така, сякаш са на брега. Сякаш напускаше тялото си – преживяване извън тялото.
– Мисля, че лекарствата започват да действат – промълви тя.
Никол и Ред се засмяха на това и Никол започна да я гали по косата.
– Искаш ли да се обадим на родителите ти и да им кажем какво става? – Попита я Ред.
Веждите на Кали се смръщиха и за момент всичко отново се фокусира.
– Не – каза тя и гласът ѝ се усили. – Не се обаждай на семейството ми. Не искам да ги плаша. – Сълзите отново се появиха и сега тя се разплака.
Част от нея се чудеше защо плаче толкова силно, защото не беше толкова разстроена от мисълта да се обади на родителите си. Това беше някакъв вид прекъсване на връзката.
Никол я успокои, погали я по ръката.
– Не се притеснявай, няма да го направим. Няма да им се обадим, докато не си готова, Кали.
Кали кимна леко, благодарейки ѝ за това, че е толкова любезна. Тя едва успяваше да говори. Беше се разплакала.
За миг се сети за Хънтър. Почти – почти – каза на Никол да се обади на Хънтър и да му каже. Знаеше, че Никол ще го направи, ако я помоли.
Но после мигът отмина и тя отново беше, унесена, и това беше приятно.
– Винаги съм обичала океана – каза тя.
– О? Океанът? – Никол попита.
– Да – усмихна се Кали. – Океанът. Плавам по вълните.
– Това е хубаво.
Кали отвори широко очи.
– О, а какво става с Райли? – Попита тя. – Кой гледа Райли?
– Райли е добре. Кейн и Даниела са в къщата, откакто чухме какво се е случило с теб. Те се грижат добре за нея вместо нас.
– О – каза Кали и затвори очи. – Добре. Добре. Даниела е много умна.
– Сигурно е. Просто затвори очи и си почини сега. – И тя го направи.