Глава 3
Суровият варовиков връх на планината Ликабет се извисяваше над Атина, Гърция, като властен каменен гигант. Спомням си, че хората казваха, че това място е създадено, когато богинята Атина случайно изпуснала планината, след като получила лоши новини. По-късно се говореше, че това е домът на страховитите вълци, откъдето идва и играта на думи с ликос – гръцката дума за вълци. И двете легенди са грешни. Както често се случвало, истината била много по-странна.
Планината Ликабет била официалното място на управляващия съвет на вампирите. Съветът имаше и други, по-малки съдилища по континентите, но тук председателстваха всичките единадесет членове на съвета, когато съдът заседаваше, и всички се събираха само когато обвиненията бяха наистина тежки.
Като например, когато целият съвет е бил съден от вампир, известен с това, че повече пренебрегва законите, отколкото ги спазва.
Започнах да се изкачвам по износените каменни стъпала, които водеха към модернизирания амфитеатър на върха. Кабинковият лифт не работеше тази вечер, тъй като нито една от прочутите атракции на планината Ликабет не беше отворена. Околният град Атина можеше да е шумен както винаги, но тишината на планината беше почти зловеща. Обикновено това беше оживена туристическа атракция с богата история и неповторими гледки към Атина. А сега беше тихо като в гроб.
Никой демон не би трябвало да е достатъчно глупав, за да нападне най-висшия съд на вампирите, докато той заседава. Все пак с всяка стъпка нагоре сканирах обстановката. Дали новината за този съдебен процес беше стигнала до Дагон? Възможно е. Вампирите бяха толкова склонни към клюки, колкото всички други видове. Ако Дагон беше чул за събитията от тази вечер и беше решил да рискува да направи засада, нямаше да имам оръжие, за да се бия с него, тъй като подсъдимите едва ли можеха да пристигнат въоръжени в съда…
Чакай, какво беше това? Напрегнах се, когато го чух отново. Гласът на Иън, британският му акцент беше гладък както винаги. Да го чуя беше своеобразна форма на нападение, която ме накара да спра, за да мога да се събера за момент. Можеш да го направиш. Хайде!
Поднових изкачването си с бързо темпо. Бях почти на върха на планината, когато отново спрях, защото чух нещо още по-невероятно от приближаваща се орда демони. Великите богове над земята и под нея, това смехът на Съвета ли беше?
– … тогава се приземих до него, пуснах военачалника в краката му и казах: – Това ли е содата, която търсиш? – Казваше Иън, последван от нови пристъпи на смях.
По някакъв начин Иън беше накарал обикновено мрачния съвет да звучи като група весели пияници в комедиен клуб! Бях подценила чара му, а не трябваше да го правя. Дори когато се запознахме за първи път и аз използвах Иън само като примамка, за да измъкна Дагон, той също ме беше очаровал.
А сега трябваше да се държа така, сякаш не ме е грижа за него.
Влязох в амфитеатъра, а погледът ми беше привлечен от Иън, сякаш го притегляше невидима сила. Последния път, когато го бях видяла, косата му беше побеляла от смъртта, а лицето му беше по-скоро от кости, отколкото от черти. Сега косата му беше възвърнала лъскавия си, наситен червеникавокафяв оттенък, а в профила му се виждаха безупречната му алабастрова кожа, намек за високите му скули, линията на изсечената му челюст и част от тъмната му, крилата вежда.
Сякаш усетил погледа ми, той се обърна към мен. Отвърнах поглед, за да не се налага да срещам очите му. Все пак краткият ми поглед се запечата в мозъка ми.
Беше се облякъл за случая, носеше абаносов костюм, който прилепваше по тялото му толкова перфектно, че трябваше да е ръчна изработка. Под него имаше бяла риза, а сложният копринен възел на врата беше скрепен с бижу, което примигваше в пурпурен цвят, когато се обърнеше. Когато го видях толкова цял, толкова прекрасен, толкова жив, гърлото ми пламна, гърдите ми се стегнаха, а очите ми се присвиха.
С ужас осъзнах, че съм на път да заплача. Бях направила всичко възможно, за да се подготвя, а един поглед ме беше съсипал.
Забих нокти в дланите си, докато не усетих кръв. Леката болка не беше кой знае каква, но аз се вкопчих в нея. Нямаше да се унижа, като се разплача пред Иън и целия съвет! Бях избрала костюма си с тъмносиня пола, защото беше елегантен, но мрачен; точният баланс за съда. Сега тъмният му цвят прикриваше кръвта, която бях изпуснала, а парфюмът, който носех, за да скрия аромата на емоциите си, прикриваше слабия му мирис.
Когато Иън изрече:
– Моята избягала булка, най-сетне тук – аз забих нокти по-силно, после си поех дъх, за да се успокоя.
Голяма грешка. Ароматът му на коняк и карамел ме приканваше да го вдишвам, докато не ме изпълни, а това, че бях толкова близо до него, означаваше, че аурата му докосва моята, сякаш силата му ме гали.
Някой да ме убие сега.
За да се разсея още повече, разгледах обстановката, която преди това бях игнорирала. Седалките на амфитеатъра заобикаляха сцената и отразяваха бледите, сребристи лъчи на луната обратно към нас, сякаш бяха допълнителни светлини. Тези седалки бяха празни, тъй като единствените седящи хора бяха на единадесет големи трона в центъра на кръглата сцена. Хекима, една от само четирите жени в съвета, ми кимна. Смолисто-черната ѝ коса беше прибрана в обичайния строг кок, но кафявите ѝ очи бяха топли. От всички членове на съвета тя ми харесваше най-много.
Усмихнах се на Хекима, преди да кимна по-официално на Халдам, официалния говорител на съвета. След това наклоних глава към останалите девет членове на съвета, преди да насоча вниманието си към останалите хора на сцената.
Менчерес, бащата на Иън, беше тук. Дългата му черна коса се спускаше по раменете му като копринени шалове, а обсидиановият му поглед беше обвинителен, когато срещна моя. Не обвинявай мен, обвини Боунс за това! Исках да отвърна. Бях казала на Боунс да защити Иън и да се погрижи той да не се показва. Обикновени инструкции, но с този иск Иън на практика беше нарисувал мишена на гърба си, преди да се изстреля от оръдие по време на демонска фойерверка.
Поне Менчерес обичаше Иън. Това означаваше, че мога да разчитам на него. Менчерес просто щеше да ги убие, ако Съветът поискаше смъртта на Иън, но аз имах приятели тук, които не исках да виждам наранени. Страховитите сили на Менчерес плюс моите собствени способности означаваха, че мога да измъкна Иън без кръвопролития.
Отвърнах поглед от Менчерес към Сюн Гуан, мой дългогодишен приятел и бивша любовница. Изражението ѝ стана затворено, когато погледна от мен към Иън. Отговорих ѝ с леко поклащане на главата. Не – това поклащане и подсказа. Няма да променя позицията си за отказа от брака си.
Сюн Гуан наклони брадичката си. Съобщението е получено – каза този лек жест. После се обърна, показвайки само прекрасния си профил и черната си, високо подстригана коса.
Преминах към Тонос, официалния палач на съвета. Непокорната му черна коса беше прибрана на възел, така че Тонос сигурно не беше разбрал новината, че мъжките букли са изключени. Кимнах му, след което хвърлих поглед към Юлий, Присила, Ган и Вахир. Чувството ми на лошо предчувствие се върна. Съветът се беше засмял, но нещата можеха да се обърнат смъртоносно бързо. Със сигурност се бяха подготвили за това, тъй като тук имаше шестима от най-силните им пазители на закона.
– Уважаеми съдии – казах аз, поздравявайки съвета. – Представям се, както бе поискано.
Веселието им изчезна.
– Веритас – каза Халдам, поглаждайки дългата бяла брада, която съвпадаше със снежната коса, спускаща се по гърба му. – Запозната си с обвиненията срещу нас. Преди да продължим, първо трябва да установим дали този мъж – той кимна към Иън, сякаш трябваше да ми напомни кого има предвид – наистина е ваш съпруг?
Подбрах внимателно думите си.
– Не, макар че има причина да смята, че е…
– Като например, че си спомня церемонията? – Намеси се Иън.
Погледът ми се насочи към Иън, сякаш той го беше дръпнал. Богове, очите му, взиращи се в моите с интензивност, която опровергаваше безгрижния, но нахален наклон на устата му. Да, в тях имаше разпознаване. По някакъв начин Иън ме помнеше, и то не само като хладнокръвната кучка, за която ме смяташе, преди да си партнираме, за да сразим Дагон преди месеци!
Тъкмо се канех да се хвърля в прегръдките му, когато осъзнах колко много неща ми липсват. Иън може и да ме познаваше повече, отколкото преди всичко да започне между нас, но не толкова, колкото последния път, когато бяхме заедно. Никога нямаше да забравя начина, по който ме беше погледнал по време на това, което трябваше да е последният миг от живота му. Сега всичко, което беше в погледа му тогава, беше изчезнало.
Надеждата ми изчезна. Нищо не се беше променило. Все още бях мишена на демон, а той не беше същият Иън, който беше умрял в ръцете ми.
– Споменът ти е заблуда, породена от твърде много Червен дракон в комбинация с вражеско заклинание – казах аз, отхвърляйки го без друг поглед. – За кратко време и аз повярвах, че съм се обвързала с него с брак, докато бях под въздействието на същия наркотик и заклинание – продължих, връщайки вниманието си към съвета. – За щастие, това убеждение се оказа невярно.
– Глупости – каза копринено Иън.
Не се извърнах, за да го погледна отново, но беше близо. Какво, по дяволите, правеше той? Подарявах му свободата, като същевременно му давах правдоподобно извинение за безразсъдния му съдебен процес. Всичко, което трябваше да направи, беше да замълчи и да си го вземе!
– Бяхме под въздействието на заклинание – повторих аз, а тонът ми се изостри. – Магия, която ни беше хвърлена, когато приключихме с ликвидирането на последните дилъри на Червения дракон в Ню Йорк преди няколко седмици. Ето защо вярвахме, че сме женени, и защо повторихме това погрешно убеждение пред Сюн Гуан и нейните стажанти.
– Тогава защо изобщо бях с теб? – Попита Иън с онзи проклето ласкав тон.
Зъбите ми се стиснаха, преди да принудя челюстта си да се отпусне.
– Ти ме взе, за да ме информираш за евентуален дилър на Червения дракон. Докато потвърдя подозренията ти, бяхме нападнати, което наложи ти да действаш като мое подкрепление, въпреки че си цивилен.
– Пристигнах твърде късно, за да помогна – намеси се Сюн Гуан. – Когато се натъкнах на Веритас и този цивилен, тя вече беше убила дилъра на Червения дракон и източника, както и няколко от сътрудниците на дилъра.
– Но не и след като е била принудена да изпие големи количества Червен дракон, за да се добере до тях – добавих аз. – Това, в комбинация със заклинанието, за което по-късно разбрах, че е било хвърлено върху нас, доведе до компрометираните ни психически състояния и фалшивия спомен, че сме били женени. Поради напредналата ми сила и възраст споменът ми за истинските събития се върна през следващите няколко дни. Неговите спомени – свих рамене, сякаш без да се притеснявам, – явно все още не са.
– Иън – каза Менчерес. – Може би трябва да обмислиш тази изяснена версия на събитията?
Иън пренебрегна своя баща.
– Един въпрос към вас, уважаеми съдии. – Тонът му беше безгрижен, но аз долових ръба, който казваше, че е смъртоносно сериозен. – Има ли прецедент вампирски брак да бъде анулиран, ако и двете страни са били в нетрезво състояние или под друго променящо съзнанието влияние, когато са давали обетите си?
– Никога не е имало приета процедура за анулиране на вампирски брак – отвърна Халдам, което беше вярно, въпреки че беше отвратително архаично и несправедливо.
– Не е нужно да се занимаваме с това, защото не сме женени – почти изръмжах аз.
Той ми хвърли усмивка, която не ме заблуди. Погледът му с тюркоазен цвят беше като на акула.
– Имаш ли друго определение за това, когато двама вампири си разрязват дланите и се заклеват пред свидетели, единият от които и сега ме зяпа в гръб?
– Как си спомняш това? – Избухнах, като забелязах, че Сюн Гуан наистина се взираше в Иън.
– По-важно е дали говори истината – каза Халдам, а останалите членове на Съвета изразиха съгласие.
Избрах единствения възможен отговор.
– Както казах, и двамата бяхме крайно опиянени, а освен това и от въздействието на заклинанието. Не е изненадващо, че спомените ни се различават.
Ръката на Иън се премести към Сюн Гуан.
– Тя не е била пияна или под заклинание. Попитай я дали сме се обвързали онази нощ.
– Как си спомняш това? – Този път изкрещях тихо. Той не можеше да си спомни всичко. Ако го правеше, нямаше да се опитва да докаже един брак, от който не е искал да участва, когато се е случил.
Халдам махна на Сюн Гуан напред. Тя дойде, а нежеланието закръгляше правите линии на стойката ѝ. Моля те – опитах се да предам аз по време на краткия поглед, който си разменихме. Моля те, не потвърждавай това, което той току-що каза!
– Сюн Гуан. – Властният глас на Халдам изпълни амфитеатъра. – Свидетел ли си на обвързващата брачна церемония между Веритас и този вампир? Или не?
Сюн Гуан се изправи в обичайната си царствена поза. Надеждите ми рязко спаднаха. Може би щях да я накарам да се съгласи да „забрави“ видяното, що се отнася до мълчанието пред моите откази, но да излъже съвета? Нямаше да го направи, дори ако вярваше, че съм направила ужасна грешка, докато съм била много пияна и омагьосана, което и бях казала. Сюн Гуан ме обичаше, но повече обичаше закона. Винаги е обичала. Ето защо никога не бях в състояние да споделя тайните си с нея.
– Да – каза Сюн Гуан със силен, макар и напрегнат глас. – Да, станах свидетел на това, уважаеми съдии.
Най-прочутият ерген в света на вампирите току-що беше успял да докаже валидността на брака ни пред най-висшата съдебна инстанция във вампирското общество. Сега нищо друго освен смъртта на един от нас не можеше да го прекрати. Защо Иън беше направил точно това?