Глава 4
Гласът на Иън разкъса тишината.
– Сега, след като това е решено, официално оттеглям иска си. Очевидно е, че моята булка не е била незаконно държана от мен против волята ѝ от този съвет. Горкото агънце просто не си спомняше за щастливото събитие.
Това ме извади от зашеметяващата ми безмълвност.
– Това „бедно агънце“ все още не ти дължи нищо – брак или не.
– Тя е права – каза Хекима. – Макар че нашите закони забраняват развода и също така позволяват убийството на всеки човек, с когото съпругът вампир прелюбодейства, те не изискват от съпрузите да съжителстват или дори да разговарят помежду си. Ако Веритас не те желае, нямаш право на жалба пред този съд, млади човече.
– Съгласен съм – каза Иън, което ме накара да се усъмня още повече. Той никога не беше съгласен, освен ако това не му беше изгодно. – И за това, че ви губя времето, ви поднасям най-искрените си извинения. – Той прекъсна това с поклон, който успя да изглежда едновременно грациозен и разкаян. – Тъй като винаги съм смятал думите за недостатъчна форма на компенсация, позволете ми да ви поднеса предложение, което е показателно за моето разкаяние – завърши той, след което изсвири.
Трима вампири, които никога не бях виждала преди, се втурнаха в амфитеатъра. Всеки от тях носеше по три големи щайги, подредени една върху друга. Те поставиха щайгите пред съвета. Иън махна капака на първия сандък, преди да успея да избълвам извинение. Опитваше се да подкупи съвета, за да забрави за клеветническия си иск?
– Иън – изсъсках аз през зъби. – Една дума?
– След малко – каза той и отдръпна един слой от опаковката, за да разкрие свитъци, състарени пергаменти. – Сега, историята смята унищожаването на Александрийската библиотека през четиридесет и осма година преди Христа за една от най-големите загуби на знания в света. За щастие, както и при много други неща, историята не е вярна. Не цялата библиотека е била загубена. Ето какво е останало.
При това Халдам наистина се надигна от трона, за да я разгледа по-отблизо. След като няколко минути внимателно претърсваше първия сандък, той се обърна към останалите членове на Съвета.
– Изглежда, че това е истинско.
Халдам звучеше толкова изненадан, че сякаш не забеляза, че се е върнал към говоренето на родния си латински. Сега всички членове на съвета слязоха от троновете си, за да се струпат около сандъците и да разгледат документите в стъклени обвивки.
– Как се сдобихте с това? – Попита Хекима.
Иън я дари с блестяща усмивка.
– Марк Антоний подари останките от библиотеката на Клеопатра. По-късно дъщеря им, Патра, я придобива. Спомняш ли си, че преди няколко години Патра обяви война на моя баща, Менчерес? След като Патра беше убита, вещите ѝ бяха разграбени от онези, които се бяха сражавали на страната на Менчерес. Аз поисках тази библиотека като моята част от плячката.
Поклатих глава. Разбира се, Иън нямаше да се задоволи със златото, бижутата или другите ежедневни богатства на Патра. Той щеше да иска за награда само най-редкия вид съкровища. А сега беше заслепил Съвета, като им го беше подарил. Те щяха да се обидят на парите, но Александрийската библиотека беше безценна заради съкровищницата си от изгубена история. Говореше се също, че съдържа много отдавна забравени заклинания. В безкрайния стремеж на Съвета да изкорени магията те щяха да искат тези заклинания да са в техни ръце, а не в ръцете на други вампири.
Трябваше да отдам дължимото на Иън – Съветът беше толкова запленен от откриването на това какви съкровища съдържат свитъците, че вече почти не го забелязваше. Трябваше да се възползвам от разсеяността им, преди някой от тях да се откъсне от удивлението си от връщането на прочутата изгубена библиотека и да осъди Иън на десетилетия затвор за това, че ги съди.
– Тъй като все още съм в отпуск, уважаеми съдии, ще използвам оставащото ми време, за да оправя тази ситуация, така че да не представлява допълнителен проблем, когато се върна на работа – казах аз.
– Погрижете се да го направите – промърмори един от тях, твърде ниско, за да доловя кой. Улових някои от погледите им, тъй като няколко от тях вдигнаха поглед от щайгите. В тях се съдържаха комбинации от упреци, презрение и други нелицеприятни мнения.
Може би бяха впечатлени от дарът на Иън, но мнението им за него не се беше променило. Потвърждаването на брака ни не само усложняваше нещата в личен план за мен, но и щеше да ми изправи на пътя препятствия в професионален план. Бях виждала това при други жени Пазителки, които се бяха омъжили за хора, които Съветът не одобряваше, макар че мъжете Пазители изглеждаха освободени от тази форма на кариерно порицание. Човечеството нямаше монопол върху сексизма.
Това беше проблем за по-късен ден. Непосредственият ми проблем ми се усмихна дяволито.
– Хайде? – Иън протегна ръка. – Освен ако не предпочиташ да те пренеса през прага, моя не толкова русокоса булка?
Погледът ми обещаваше отмъщение, но трябваше да се измъкнем оттам. Все пак пренебрегнах ръката му, докато се промъквах покрай него.
– Веритас. – Сюн Гуан ме погледна с болка, когато стигнах до нея. – Много съжалявам.
– Това не е твоя грешка. – Казах го рязко, но го имах предвид. Аз бях отговорна за тази бъркотия, а не тя.
Тя докосна бузата ми.
– Ако можех да ти спестя това…
– Можеше да го направиш – прекъсна я Иън, достигайки до мен. – Но ти избра да не го направиш. Знаеше, че ще го направиш. Може и да не помня много, но помня това.
Опитвах се да абсорбирам, че може би не помня много, когато тъмнокафявите очи на Сюн Гуан станаха зелени и ръката ѝ се спусна към меча. Иън го видя и изхърка.
– Намираме се в съда, където всички дуели изискват юридически заслуги. Ти нямаш такива. Закони, а?
– Защо я дразниш? – Попитах тихо.
– Заради начина, по който те гледа – отвърна той, а очите му не слизаха от лицето на Сюн Гуан. – Сега, когато имаме този момент, позволете ми да бъда откровен, Сюн Гуан. Ако действаш според това, което е в погледа ти, няма да направя грешката да се отнасям с теб като с някоя бедна, влюбена девойка. Ще се отнеса с теб като с опасен воин, какъвто си, и ще ти откъсна главата при първия удобен случай. Ясно ли ти е?
Погледът ѝ вече пламтеше в зелено, а кокалчетата на пръстите ѝ побеляха върху дръжката на меча.
– За мен ще бъде удоволствие да те убия, когато ти дойде времето – каза тя на мандарин.
– Обратно към теб – отвърна Иън на същия език.
Избутах го през вратата, като изсъсках:
– Не си ли създал достатъчно неприятности? – Докато благодарях на всички богове, че Менчерес веднага запълни пространството зад нас. Сега Сюн Гуан нямаше да се изкуши да последва Иън навън. Иън можеше да я победи в битка. Сюн Гуан не знаеше това, но аз го знаех и отказах да участвам в смъртта ѝ.
За щастие Сюн Гуан не ни последва. Успокоението ми се оказа краткотрайно. Щом излязохме извън амфитеатъра, Иън се завъртя. Ръцете ми все още бяха пред мен, тъй като го бях бутала. Той ги хвана и ме придърпа към себе си.
Времето сякаш замръзна. Хватката ми инстинктивно се затегна, докато се взирах в очите му, а спомените за последния път, когато бяхме така, ме връхлетяха.
Прокара устни по кокалчетата на пръстите ми, преди да пусне ръката ми.
– Като стана дума за борба, тези демони, които пищят над солените си рани, няма да се самоубият. Остани тук. Ще се върна, след като се погрижа за тях.
Иън се усмихна, наполовина подигравателно и наполовина примамливо, въпреки че беше едва в съзнание.
– Дай ми малко време и ще се присъединя към теб. Не мога да те накарам да се измориш. Имаме празник…
Това беше всичко, което успя да измъкне, преди Дагон да забие първия костен нож в черепа на Иън. Отново чух собствения си писък и усетих прилив на чиста паника, когато окото на Иън започна да дими.
– Недей! – Изкрещях на Дагон. – Моля те, спри!
Дагон нямаше намерение да спира. Той само се забави, за да изтегли болката ми.
Изтръгнах ръцете си, казвайки:
– Не ме докосвай! – С цялата ярост на мъката, която изпитвах тогава.
– Добре – каза Иън и се отдръпна. – Няма да те докосвам, стига да не се опитваш отново да изчезваш от мен.
Паниката от нов вид ме накара да изръмжа:
– Чу съвета. Не можеш да ме накараш да остана с теб.
– Мога, докато не ми дадеш отговорите, които ми дължиш – отвърна той и погледът му се втвърди. – Не искаше да го направиш с текст, така че сега ще го направиш лице в лице.
– Аз също имам въпроси – каза хладнокръвно Менчерес.
Вземете си номер и се наредете на опашката! Помислих си. Иън изглежда се съгласи.
– Моите са с предимство, Менчерес, но никой от нас не я пита нищо тук. Прекалено много уши.
Възползвах се от това.
– Прав си, трябва да тръгваме, а аз имам места, на които трябва да бъда. Пиши ми. Този път се кълна, че ще отговоря …
Смехът му ме прекъсна.
– Имаш по-голям шанс да ме убедиш да се забия на кол и дори не се шегувам.
Но аз не мога да бъда около теб! Искаше ми се да изкрещя. Това ме убива и ако не те напусна скоро, наистина ще те убия!
Принудих се да върна тези емоции обратно, като ми се искаше да мога да се възползвам от другата си природа, за да ги залича напълно. Но ако позволех на тази половина да поеме контрол, щях да бъда безчувствена, да, до степен на социопат, който убива масово. Това едва ли би било подходящо.
Не, ще трябва да доведа това докрай.
– Добре. Ще отида с теб, но първо трябва да се отбия в стаята си, за да взема нещо.
– Ще кажа на един от моите хора да го вземе – каза Иън и кимна към тримата вампири, които мълчаливо ни следваха.
– Не. – Бях толкова категорична, че веждите му се вдигнаха. – Само аз мога да взема това и това не подлежи на обсъждане.
Той сви рамене.
– Както искаш, но тогава и аз ще дойда.
– Както и аз – каза Менчерес.
– Разбира се, че и ти – промълвих аз. – Майка закрилница.
Иън се засмя. Менчерес ме погледна мрачно, което пренебрегнах, докато поставях така необходимата дистанция между мен и Иън по време на спускането ни по планината. Дори и сега усещах как аурата на Иън ме обгръща като скрита прегръдка, а тежестта от погледа му се настани в гърба ми като свръхестествена котва.
Толкова много ме болеше да съм близо до Иън, когато той не беше напълно Иън. Можеше да изглежда, да звучи и да се държи подобно, но този Иън не беше споделил тайните си с мен, като в същото време ме караше да споделям и най-дълбоките си тайни с него. Този Иън не се беше изправил срещу Дагон заедно с мен и не се беше жертвал за мен в това, което трябваше да бъде последното му действие, защото почти се беше влюбил в мен.
Не, интересът на този Иън към мен се свеждаше до накърнена гордост и решимост да получи знание, което щеше да го изложи на по-голяма опасност, отколкото вече беше. Ако Иън знаеше, че демонът, за когото бе чувал само мимоходом, го е убил…, нямаше да се успокои, докато не се разправи с него. А Иън не можеше да победи Дагон. Дори не бях сигурна, че аз ще успея, освен ако не получа достъп до сила, която може да ме превърне в нещо по-лошо от Дагон.
Ето защо трябваше да се махна от Иън колкото се може по-бързо, а вече имах начин да го направя. Засега щях да оставя Иън да повярва, че е спечелил. Мъжете са много по-лесни за манипулиране, когато си мислят, че имат надмощие.
Освен това тази нощ можеше да се окаже зрелищно лоша за мен, но щеше да стане много по-добра за някой друг.