УИЛОУ
Пени държеше косата ми назад от лицето ми, като работеше върху връзването ѝ на кок, докато аз стисках тоалетната чиния, изпразвайки стомаха си. Честно казано, не знаех как ми е останало нещо за повръщане. Това беше единственото, което правех през последните двадесет и четири часа, а болката в стомаха ми само се засилваше с времето.
– Сигурна ли си, че не трябва да си направиш тест за бременност? – Попита ме Пени, когато посегнах напред, за да пусна водата в тоалетната.
Дори не бях сигурна дали мога да се преместя от пода върху тоалетната чиния, за да пикая на тест, още по-малко да пикая изобщо. Стомахът ми се свиваше като на маймуна.
– Пени, дори не мисля, че мога да стигна до тоалетната – казах ѝ честно. Изстенах от болка и легнах на пода, свивайки се на топка. – Изпитвам шибана болка.
Тя прокара ръка по гърба ми, опитвайки се да ме успокои, но не се получи. Бях почти сигурна, че имам нужда от болница, но бях сигурна, че нямам пари за тази сметка. Разбира се, за момента все още имах застраховка при баща ми, но самоучастието му беше безумно глупаво.
Честно казано, какъв беше смисълът да имаш застраховка, ако тя не покриваше нищо, докато не се покрие самоучастието ти?
– Скъпа, наистина мисля, че трябва да отидеш в болницата – каза Пени.
– Никаква болница – изстенах, стискайки очи. Не знаех кое е по-лошо – постоянното повръщане или болката в корема.
Пени изпъшка от раздразнение.
– Ти си точно толкова упорита, колкото са и тези шибани мъже, Уилоу – избухна тя, губейки търпение към мен. Извиках. Тя беше с мен през целия ден, така че разбирах разочарованието ѝ. – Ако не ми позволиш да те закарам до шибаната болница, ще се обадя на Логан – предупреди ме тя.
Изпъшках, въпреки че ме болеше само от това малко нещо.
– Добре, но ти вече направи достатъчно за мен днес, Пени. Поне нека някой друг да отиде с мен, за да си починеш.
– Уилоу…
Отворих очи. Бях уморена, изтощена и имах чувството, че се възползвам от нейната доброта.
– Моля те, Пени – помолих я аз. Вече се чувствах достатъчно виновна, че цял ден е била тук горе с мен, докато другите възрастни дами са гледали децата ѝ.
Тя въздъхна срещу мен.
– Обещаваш ли, че ще отидеш и ще потърсиш помощ? – Попита ме тя.
Кимнах и се протегнах, за да хвана ръката ѝ в своята. Стиснах я слабо.
– Обещавам.
Тя се надигна от пода и бързо излезе от стаята. Миг по-късно двама от мъжете на Алехандро се качиха на горния етаж. Бях се запознала с Алехандро, преди момчетата да тръгнат – той определено беше нещо, от което трябва да се страхуваш. Начинът, по който се държеше, говореше много. А очите му? Човек би се заклел, че този човек няма душа.
– Имаш нужда от болница ли? – Попита ме един от тях, а испанският му акцент беше толкова силен, че почти не го разбрах.
Кимнах и се опитах да се отлепя от пода. Това предизвика само вълна от гадене и аз изстенах, стиснах очи, като се канех да не повърна отново.
– Спокойно – заговори отново той, като се наведе, за да ме вдигне нежно на ръце. – Оливия идва с нас.
Кимнах, благодарна на Пени, че уважава желанията ми. Знаех, че е притеснена, но тя наистина вече беше направила толкова много за мен. Не беше честно да я моля да прави още.
Оливия ни посрещна до вратата на клуба и веднага други двама мъже заобиколиха гърбовете ни, докато вървяхме към чакащия джип. Количеството охрана с нас беше почти безумно, но си помислих, че клубът има основателна причина – нали знаете, надявам се, освен факта, че всички мъже са изключително свръхзащитени за жените и семействата си.
Прехапах езика си, когато болката ме прониза и почти ме накара да повърна, когато човекът ме сложи на задната седалка. Оливия седна до мен и постави главата ми в скута си, като прокара пръсти през косата ми. Пътуването с колата дотам беше тихо, с изключение на тихите ми стенания от болките, когато се сблъсквахме с неравности по пътя. Беше мъчително.
– Не мисля, че си бременна, Уилоу – каза ми Оливия, когато спряхме пред болницата. – Дори и да беше и да направиш спонтанен аборт, не мисля, че болката ти щеше да е толкова силна.
Аз само кимнах в знак на съгласие, опитвайки се да не повърна, докато бавно спряхме пред вратите на спешното отделение.
Оттам нататък настъпи хаос. Сложиха ми морфин на капки, за да облекчат болката ми, което ме приспа, докато ми правеха множество изследвания. Подписах документи, че Оливия може да взема всякакви медицински решения вместо мен, преди да изпадна в безсъзнание, твърде сънлива, за да разбера какво се случва около мен.
Един лекар стоеше над леглото ми и проверяваше корема ми, когато се опомних няколко часа по-късно.
– Трябва да ѝ се направи спешна операция за отстраняване на апендикса – обясняваше той на Оливия. – Той ще се спука през следващите няколко часа.
– О, Боже мой – прошепна тя с ужас. – А ако се спука?
Докторът се намръщи.
– Може да се случи едно от двете неща. Първо, токсините могат да я убият, когато се освободят в кръвта ѝ. Второ, може да я направи инвалид до края на живота ѝ.
– Операция? – Изсумтях, все още вцепенен от тази една дума. Операциите караха кожата ми да настръхва. Чувах как сърдечният ми ритъм се ускорява на монитора. – Но аз не искам операция.
Докторът ме погледна.
– Уилоу, тази операция трябва да се случи, ако искаш да имаш шанс да оцелееш. Съдейки по това колко е зле, трябваше да си в тази болница часове преди да дойдеш най-накрая.
Поклатих глава. Мисълта, че някой ме разрязва, ме плашеше. Стрелнах паникьосания си поглед към Оливия, надявайки се, че тя ще застане на моя страна по този въпрос, но тя поклати глава.
– Направете операцията – каза Оливия на лекаря.
– Не! – Изкрещях, а в очите ми горяха сълзи. Оливия хвана ръцете ми в своите, опитвайки се да ме утеши, но аз изтръгнах ръцете си, изплашена. – Телефонът ми – къде е телефонът ми? – Попитах. – Искам да си тръгна. – Устните ми трепереха. – Моля те, не ме разрязвай – помолих.
– Дайте ѝ успокоително, ако трябва – заговори над мен Оливия. – Тя ще се подложи на тази операция.
Трескаво поклатих глава, а телефонът ми не се виждаше никъде.
– Оливия, не – измърморих аз.
Тя въздъхна.
– Това е за добро, Уилоу.
Нямах възможност да протестирам, преди сестрата да постави нещо в линията за интравенозно вливане, което почти мигновено ме приспа.
***
Когато дойдох на себе си, небето зад прозореца беше тъмно, а една груба, загрубяла ръка беше увита около моята. Въздъхнах и извърнах глава настрани, а очите ми веднага се спряха на Логан.
– Логан? – Гласът ми беше дрезгав.
Той отвори очи и ме погледна.
– Аз съм тук, малка – успокои ме той. Вдигна ръката ми до устните си и целуна дланта ми. – Почини си още малко, момиченце. Обещавам, че ще бъда тук, когато се събудиш.
Очите ми обаче вече се затваряха. Каквито и болкоуспокояващи да приемах сега, те ме държаха сънлива. Или може би все още бях под въздействието на успокоителните, които ми бяха поставили.
***
Логан все още беше до мен, когато се събудих напълно на следващата сутрин. Оливия седеше на един стол от другата страна на леглото ми и двамата говореха тихо помежду си.
– Благодаря ти, че я доведе в болницата – каза Логан с тих глас. – Знам, че вече съм ти благодарил милиард пъти, но щях да си загубя ума, ако нещо се бе случило с нея.
Оливия му се усмихна.
– Тя е семейство, Логан. Ние се грижим за семейството.
– Логан? – Извиках. Опитах се да седна, но болка се стрелна в чувствителното място от дясната страна на корема ми и спря движенията ми.
– Спокойно, мъничка – успокои ме Логан. Той се изправи и ми помогна да заема по-удобно положение. – Току-що претърпя операция преди няма и дванадесет часа. Трябва да си починеш.
– Аз вече съм оперирана? – Попитах, зашеметена от този факт.
Той кимна.
– Трябваше да те оперират, без да знаеш, момиченце. – Той се намръщи към мен. – Явно си се издънила.
Поклатих глава.
– Страхувам се да ме разрежат – признах.
Логан въздъхна, поклащайки глава към мен. Намръщих се, надявайки се, че не съм го ядосал.
– Разкъсвам се между това да те глезя или да те преметна през коляното си и да ти напляскам задника до червено за това, че искаш да умреш, вместо да ти направят малка, проста операция.
Хванах ръката му в моята и се прозях. Той сплете пръстите ни, а с другата си ръка отметна косата от лицето ми.
– Иска ми се да спя – промълвих, без да обръщам внимание на думите му.
Той притисна устните си към моите в кратка, сладка целувка.
– Почини си още малко, момиченце. – Устните ми се изкривиха в усмивка. – Предстоят ти още няколко седмици на възстановяване.
Назад към част 12 Напред към част 14
