***
Ние всички… на практика не дишахме, но императрицата вдиша пълноценно, издиша шумно и изсъска:
– Откъде се взеха две уайверни в този проклет железен град! – тиха ругатня и полузададен въпрос: – Дали не сме пропуснали някого? Как са оцелели? – и почти писък – Откъде се взеха уайверните?!
Отговорът ѝ беше мълчание, последвано от предпазливо изречена дума:
– Нещата излязоха извън контрол с тази програма за размножаване, ръководена от Магистрата. Страхувам се, че не мога да ви кажа кои точно са те и как са успели да оцелеят.
Последва още една шумна въздишка от страна на императрицата, която едва сдържаше гнева си, и внезапно успокоение:
– Дръжте под око мис Вайърти. Лично. Веднага щом премахнете „нелейди“ Енсан. Така Арнел ще е зает с погребението, онзи вездесъщ кръвожаден пес Давернети ще се шмугва наоколо, опитвайки се да прикрие смъртта на дъщерята от Карио, а ние ще имаме пълна свобода на действие поне до погребението. И да, аз със сигурност… със сигурност ще направя всичко възможно да „утеша“ лорд Арнел.
Хладината на ужаса, която се прокрадваше въпреки тясното помещение и топлината на ОрКолин, а трансформиращите имат малко по-висока телесна температура от хората, беше заменена от прилив на горещина, която опари лицето ми и ме доведе до осъзнаването – ни-ко-га! Тя никога нямаше да получи лорд Арнел! Само това не…
И в този момент си казах: „Спри.“
Абсолютно не е моя работа с кого, как, кога и по какъв начин лорд Арнел ще търси утеха. Определено щях да направя всичко по силите си, за да го предпазя от опасност, но е факт, че колкото повече мислех за това, толкова повече осъзнавах, че никой никога няма да може да контролира този дракон. Защото го бях обучила достатъчно и защото във формата си на дракон Арнел все още беше мислещо и контролиращо същество, за разлика от трансформиращите, които във фазата на звяра вече не осъзнаваха собствените си действия. И все пак поведението на императрицата и фактът, че щеше да „утеши“ лорд Арнел, бяха възмутителни. Някак безумно не исках той да се оцапа в тези „отношения“.
А изобщо какво ми е до това?! Не ме интересува. Абсолютно нищо.
Но, както се оказа, не бях единствената, на която не се хареса нетърпеливото желание на нейно величество да „утеши“ лорд Арнел.
– Вие сте влюбена в Арнел. – каза прислужницата без всякакво благочестие.
– Аз? – възмути се императрицата – О, не, аз само следвам плана и…
И Нейно Величество престана да се оправдава.
Тя стана, обиколи наоколо, като стъпваше шумно по пода, после каза:
– Защо не? Честно казано, от двеста години насам за пръв път срещам мъж, който наистина има право да се нарича мъж. Той е интелигентен, благороден, силен, изпълнен със сдържано достойнство. И е красив. Не онази момчешка, неестествена красота, която толкова често привлича девойките и почтените дами в столицата, о, не – Арнел е красив като тази планина, като сиви, непоклатими скали, като воин, като… дори като дракон. Влюбена? Може би. Трудно е да не обичаш някого, който наистина не заслужава нищо друго освен искрено възхищение. И е изключително тъжно да си мисля, че ако имах Арнел, това, което планирах, отдавна щеше да е осъществено.
Ах ти…
Осъзнах неволния си порив да изляза от гардероба едва когато ОрКолин стисна силните си ръце около мен и така охлади цялата ми страст. Всъщност би било изключително глупаво и недалновидно да отбелязвам присъствието си за човек, чиято възраст, според собствените и думи, е преминала границата от два века.
Два века!
Двеста години!
Тази цифра изникна пред съзнанието ми в изпепелени от огън символи. Двеста години! Значи затова императорската двойка няма деца! Това не беше интригата на херцог Карио, а невъзможността на маговете от старата школа, които предпочитат да удължават живота си, да имат деца по принцип. Не император Уилям е безплоден, а съпругата му е неспособна да създаде дете.
И възникна един много важен въпрос: знаел ли е херцог Карио, че си има работа не с жена с лошо възпитание, а с магьосник, чиято възраст значително надвишава неговата? И отговорът съвсем не беше очевиден. Например лорд Давернети отлично знаеше, че мисис Тодс, съпругата на собственика на цветарския магазин, е магьосница от старата школа, и… цинично я използваше за собствените си цели. А херцог Карио? Знаеше ли той?!
– Трябва да бъдеш по-внимателна! – каза тихо прислужницата – Със сигурност си права за едно – лорд Арнел е умен. Не забравяй това.
И след едно шумолене на плат, очевидно доказателство за поредния реверанс, прислужницата остави господарката си и нас, все още в тесния гардероб и откровено шокирани от всичко, което беше казано и направено тук.
За наше огромно щастие не се наложи да бъдем затворени за дълго. Не след дълго се появи друга прислужница, императрицата нареди да напълним ваната и скоро се чу шумът на водата, последван от смеха на Нейно Величество.
Предпочетох да не чувам останалото.
– Инуисибилитас! – прошепнах аз, обвивайки всички ни в заклинание за невидимост.
Щом генерал ОрКолин осъзна, че не може да види собствените си ръце, той моментално пое операцията по безшумното извеждане на всички ни от императорските покои. Не му беше трудно да отвори вратите без най-малкото скърцане, да издърпа всички ни, да ни пренесе през будоара, после през салона на императрицата, да отвори вратата и да излезе.
Присъстващите стражи вдигнаха носове, за да покажат, че са ни забелязали, и тогава един от трансформиращите посочи най-близката врата за прислугата.
Аз казах, без да осъзнавам значението на жеста: „Асис.“ Изрекох го, връщайки всички ни обратно във видимост…
… и веднага ни изгубих, защото ОрКолин, след като ни вкара в коридора за прислугата, моментално затвори вратата, оставяйки трите ни в полумрак и пълно недоумение.
Но недоумението се изпари мигновено, щом генералът възкликна с показно сърдечен тон:
– Лорд Давернети! Лорд Арнел! Каква среща!
В противовес на гръмкото му изявление мисис МакАвърт попита с раздразнен шепот:
– Те вас надушват ли ви?
– В известен смисъл, да! – бях принуден да кажа.
– А как се проявява това? – Икономката на Арнел видимо трепереше, но по някакво чудо се сдържаше, затова предпочетох да бъда максимално откровена.
– На тях им се повдига. – отвърнах услужливо на жената.
Мисис МакАвърт ме погледна възмутено и попита:
– В какъв смисъл?!
– В прякия. – отвърна мисис Макстон вместо мен – Нали не си мислите, че нашето момиченце ще търпи да бъде тормозено?! О, не, мис Вайърти не е такава! И да, доста им е гадно, но не е това най-важното, нали?
И като ме хвана за ръка, мисис Макстън ме поведе забързано, но възможно най-тихо по коридора за прислугата и далеч от двата дракона и един трансформиращ, който се опитваше да ги разсее. Тя беше права: не реакцията на драконите беше от значение – всички трябваше да бързаме и да спасим фалшивата булка на лорд Арнел.
Още по-разочаровани бяхме, когато, влизайки в покоите на лейди Енсан, намерихме само две нейни прислужнички и това беше всичко.
– О, Боже мой! – прошепна мисис МакАвърт – Лейди Енсан трябва да е на чай при старата лейди Арнел!
И с бледосини устни добави, зашеметена от ужас:
– Ще обвинят старата драконица за отравянето!
Назад към част 8 Напред към част 10