* * *
Междувременно коридорът беше почистен, след като сребърните същества бяха извадени от трансформиращите, а самите трансформиращи се върнаха на служба, тези същите, ОрКолин беше решил да не ги сменя и аз се съгласих с него, като разчитах на генерала за това. Бетси, разстроена, че няма да участва в по-нататъшната работа, тръгна да носи кофите и парцалите. Сребърните гадове заспаха веднага щом се озоваха в буркана, аз поправих повредата на ключалката с магия, а стражите учтиво затвориха вратата към покоите на императрицата, показвайки, че не сме там.
Но ние бяхме там – аз, моята вярна мисис Макстън, смелата Бетси и мисис МакАвърт, мрачна като мрачен облак. Осъзнаването, че такава сребърна гадост може да бъде вкарана в нейния господар, беше съкрушително за нея.
Толкова съкрушително, колкото за мен беше осъзнаването, че нейно величество е магьосник от старата школа, вероятно беглец от правосъдието.
– Мис Вайърти! – обърна се към мен икономката точно в момента, в който трескаво търсех решение, каквото и да е решение.
И без да дочака отговора ми, тя каза с усилие:
– А какво ако тя беше… успяла?
Погледнах мисис МакАвърт с известно объркване от въпроса ѝ. Това беше въпрос, на който икономката на Арнел очакваше с нетърпение отговор и на който тя се опитваше да изглежда почти невъзмутима. Това беше въпрос, който искрено разтревожи и мен, която все още не бях осъзнала напълно на какво мога да бъда свидетел, но…
Ако трябва да го кажа направо, ако си позволя да мисля откровено, лорд Арнел не беше човек, който може да бъде покорен толкова лесно. Определено не. Дори и императрицата да имаше пръстен с чар, дори и императрицата… е, не искам да мисля за това, така че дори и да беше в състояние да… се слее в страстна прегръдка с лорд Арнел, вероятно нямаше да се получи… нямаше да се получи. Без съмнение трябваше да изучавам тези магически сребърни същества по-подробно, но със сигурност знаех, че нищо не е по-силно от табуиращото „Уиоларе ет франгере морсу“, което бях приложила. Нищо по-силно просто не беше измислено. Заклинание, основано на дълбоки инстинкти и рефлекси, закотвено на нивото на магическата аура, вложено в момента на максимална близост – това заклинание ми се струваше непобедимо и непоклатимо. Но ако реакцията на лорд Давернети към него беше повече от естествена, то лорд Арнел …
– Не искам да ви оставям да си правите фалшиви илюзии, но вашият господар вероятно няма да се повлияе. – казах на мисис МакАвърт.
Погледът и изразяваше горещо желание да чуе нещо повече от една фраза, но не смятах за правилно да разкривам възможностите на лорд Арнел. Да, той не беше никой за мен и да, не беше поискал мълчание от мен с дума или жест, но все пак с основание смятах, че нямам право да разкривам възможностите му, способностите му и факта, че лорд Арнел беше повече или по-малко уязвим преди появата ми, но сега… Всъщност дори омагьосаният пръстен на ръката му му причиняваше мигрена, а не любовно страдание за Нейно Императорско Величество. Така че, вече въз основа на това, можеше да се твърди, че Арнел не се е поддал на въздействието на магията.
Но нямах възможност да развия тази мисъл.
Вратата се отвори, влезе генерал ОрКолин, огледа се още по-бързо, запъти се към нас, сграбчи и трите ни, което не беше трудно със силата му, и без дори да ни позволи да се възмутим, ни натика в най-близкия шкаф, а после не измислил нищо по-добро от това да се вмъкне след нас, като почти не ни даде възможност да дишаме!
Но поведението му стана повече от разбираемо, когато вратата се отвори, после се хлопна и тогава всички чухме горещ и страстен звук:
– Ела при мен, жребецо мой!
И този глас принадлежеше на императрицата.
– О, моя едра кобилке! – отговори императорът хрипливо и пияно.
И в следващия момент мисис Макстън, която беше неистово загрижена за моя морал, ловко закри ушите ми с ръце. Но това едва ли беше от полза, защото се чуваха хрипливи стонове, звук от разкъсване на плат, скърцане на леглото и… Не мина и минута, и чух толкова силно хъркане, че ако мисис Макстън беше използвала възглавници вместо собствените си длани, едва ли щеше да помогне.
Длъжна съм обаче да призная, че в този момент някак си се успокоих. Уви, като повечето момичета, тайно, но все пак искрено и оправдано, се страхувах от половия акт и мисълта, че той едва ли ще продължи повече от четиридесет секунди, ме успокояваше.
И тогава се случи нещо, което никак не беше успокояващо – мисис Макстън махна ръцете си и чух тихо, настойчиво звънене.
Беше едва доловимо.
Но го имаше.
След това се чу сумтенето на императрицата, която, боя се, се измъкна изпод спящия си и хъркащ съпруг, едно щракване, едно изолационно заклинание, от което на генерал ОрКолин му настръхнаха косите, и един глас, който ме накара да потръпна:
– Ти всичко ли направи?
Погледнах към трансформиращия, чиито очи светеха в мрака на гардероба, а ОрКолин ме погледна напрегнато – той щеше да види моите отлично дори в черното. И… онзи глас, който и двамата разпознахме. Гласът на херцог Карио!
– Не – отвърна императрицата откровено – скъпи, пръстенът ти не работи, а тази нахална издънка, дъщеря ти, скача в негова защита като разгонена юница!
Мисис Макстън явно отново се накани да ми запуши ушите, но беше спряна от погледа на ОрКолин и от побутването в ребрата на мисис МакАвърт, която цялата се наведе напред, без да иска да пропусне нито дума от казаното тук.
– Къде са ти маниерите! – изсъска Карио.
И обсаждайки тази, която всъщност трябваше да ги командва, херцогът продължи:
– Ако пръстенът е на него, колкото и да е силен Арнел, ще има максимум три дни, не повече. Престани да водиш мъжа си при теб и се заеми. Какво ще кажеш за мис Вайърти?
Един стон, изразяващ едновременно умора и възмущение, и общо нежелание да се продължава този разговор, и императрицата докладва:
– Мотае се някъде.
– Къде?! – изръмжа, внезапно избухвайки, херцог Карио.
– Защо трябва да разбирам къде?! – Нейно Величество се възмути с тона на търговец – Не ме интересува къде се скита това момиче. Аз съм уморена! Омръзна ми! Тези дракони са сноби, винаги се държат така, сякаш са погълнали по един меч, а сега дори не могат да се навеждат правилно. Скучно ми е! Искам да се върна в столицата, аз…
– Затвори шибаната си уста!
Беше изречено тихо, но стигаше до костите.
И когато императрицата уплашено замълча, Карио продължи:
– Анабел Вайърти е опасна. Задава твърде много въпроси, знае твърде много отговори.
– О, Боже мой, тя е просто някаква магьосница! – в капризния глас на нейно величество отново се чу раздразнение.
– Тя е магьосник, имунизиран срещу магията на дракона! – Карио съскаше по такъв начин, че лично аз изпитах желание да се свия назад.
Императрицата замълча и в продължение на близо минута, а може би и малко повече, единственият звук в апартаментите беше хъркането на императора.
След това херцогът продължи:
– Момичето трябва да бъде изведено. Използвай трансформиращите, след като го убият, дай им заповед да се самоубият.
– Да, но те са мои!… – Нейно Величество вече почти хленчеше.
– Ще си намериш други. – прекъсна я Карио – И Арнел, и Давернети ще могат да прочетат последните спомени на трансформиращите, ако са още живи. А ние не искаме съпругът ти да…
Не беше нужно Карио да довършва, императрицата и така беше разбрала.
– Убий момичето. Аз желая резултати. На мен са ми нужни резултати, а не твоето мрънкане. Направи го.
И комуникацията беше прекратена.
Но ако сме си мислили, че това е краят, жестоко сме се лъгали.
– Клаузерунке!
Със съвсем различен тон, не капризен, не жалостив, не истеричен, а с неочаквано хладнокръвие, каза изведнъж императрицата. И в стаята настъпи тишина, защото заклинанието, което буквално се превеждаше като „Мълчи“, беше насочено към императора, така че хъркането утихна.
И ако моите съучастници в подслушването не разбраха нищо, аз само се убедих в подозренията си – императрицата беше магьосница. Магьосник от старата школа! И в светлината на това стана въпрос кой кого използва? Дали ръждивият дракон е този, който има роля при него, която е чисто и просто роля, или мага участващ в една от най-насилствените и вече забранени „секти“, използва херцог Карио в своя полза?
После се чуха стъпки – нервни, резки, гневни. Гневът като цяло имаше привкус във въздуха. Още няколко минути императрицата крачеше напрегнато от ъгъл на ъгъл, после се чу плахо почукване, но не на входната врата, а на една от тези за прислугата.
– Вени ин! – намирайки се във възбуда, императрицата премина към смесица от древно и магическо.
Но онзи от другата страна на вратата го разбра отлично.
Скърцането на открехнатата врата, шумоленето на роклята на прислужницата и тишината:
– Моя императрице.
– Змеят ме изнервя! – с гневни думи изсъска императрицата.
Събеседничката ѝ отговори с примирение:
– Несъмнено дракона е само досаден, но не забравяйте нашата велика цел, моя императрице.
Вече едва дишах, жадно улавяйки всяка дума.
– Да, великата цел – да оставим тези праисторически гущери на техните праисторически легенди – прозвуча от устата на императрицата, която се свлече или на леглото, или в едно от креслата.
Въпреки действащото заклинание императорът очевидно преобърна тежкото си тяло настрани, изхърка и отново се успокои.
– Негово величество започва да става досаден. – каза прислужницата тихо, но с хладнокръвието на наемен убиец.
– Не смей! – каза императрицата почти словесно – Давернети е в имението, а той е чувствителен към нашата магия. Ще се разправя с императора чрез ръцете на Арнел. След това няма да има толкова голямо значение кой кого е убил – драконите ще започнат клането, трансформиращите няма да останат настрана, а ние ще наблюдаваме с интерес развоя на събитията. Ще бъде изключително… забавно.
Секунда пауза и въпросът на прислужницата:
– А лейди Енсан?
– Мръсната полукръвна! – императрицата изплю думата с досада и раздразнение – Проклетата полукръвна, магията ми не ѝ действа.
Едва доловимо и тих смях:
– Милейди, не всички ситуации изискват магия, има много по-лесни начини за… отстраняване. Бихте ли ми позволили?
Пауза и замислено казано от императрицата:
– Арнел ще се разсърди.
– Арнел ще се притесни от последствията и ще дойде при вас, за да ви увери в своята ненамеса. А вие, сигурна съм, ще успеете да използвате по най-благоприятен начин желанието му да се оправдае….
Мисис МакАвърт отвори уста от възмущение, без да може да се сдържи. Но моята мисис Макстън имаше и издръжливост, и умения, така че икономката на Арнел просто беше запушена, принуждавайки я да потисне възмущението си.
– Действай! – каза императрицата след няколко дълги секунди – Без значение какво казва Карио, в този момент на Арнел ще му дам сто точки в която и да е област, щеше да е велик император, но няма да стане. Макар че не бих имала нищо против всяка сутрин да се събуждам в леглото му… Сънища, сънища. Махни момичето Енсан. Карио има дъщери като кучета, една повече, една по-малко, а ние бихме могли да използваме малко подсилване на омразата му към драконите от Желязната планина.
– Както желаете. – чу се още едно шумолене на плат и прислужницата явно се наведе в реверанс.
– О… и едва не забравих.. – тя звучеше толкова сънливо, че думите ѝ се редуваха с прозявки – …мис Вайърти.
– Да, милейди?
– Нека да се погрижат за момичето. Карио се страхува от нея, не ме интересува по каква причина, но щом за него е толкова важно да я елиминира, ще дадем своя принос, за да сме сигурни, че това драконово момиче ще продължи да внася известен дисонанс в плановете и стратегиите на Ръждивия дракон.
Пауза и много внимателно казаното:
– Страхувам се, че това едва ли е възможно, милейди, в града има две уайверни. Едната е била заловена с прякото участие на мис Вайърти и затова другата няма да се успокои, докато не отмъсти.