„Без никакви ангажименти“
ГЛАВА 11
AСA
– И така… какво толкова интересно има на онази маса там? Ще предположа, че не е Брет Дарби – прошепна Брейди, като се наведе към мен. Прехвърлих поглед към Бексли, за да се уверя, че тя все още разговаря с Уила. Когато видях, че все още разговарят, се обърнах обратно към Брейди.
– Ти не я ли познаваш? – Попитах, чудейки се как е била толкова невидима за мъжете в този град, а точно пред нас всеки ден. Всички се спирахме за бензин при родителите ѝ. Беше на път за училище.
Той отново погледна към масата, за да види дали трябва да я познава. Искаше ми се да погледна с него, само за да видя какво прави сега, но тъй като Брейди вече ме беше забелязал, имаше вероятност и някой друг да ме хване. Съсредоточих се върху последните си няколко картофа и ги довърших.
– Не, щях да я забележа в училище. Тя не ходи в Лоутън – каза той накрая, след което добави: – Освен ако не е нова от тази година.
Отпих от содата си, преди да отговоря.
– Тя е живяла тук през целия си живот. Родителите ѝ притежават „Бърза спирка“ близо до гимназията.
Брейди отново погледна в тяхната посока. Беше се държал твърде очевидно. Побутнах коляното му с моето. Той разбра намека и спря да изучава другата маса.
– Канелени рулца. Майка ѝ прави тези пристрастяващи канелени рулца. Тя е момичето зад щанда. Спомням си, че веднъж се зачудих на колко години е, тъй като не ходеше на училище с нас.
– Учи вкъщи – обясних аз.
Той леко кимна, после се усмихна.
– Ядеш ли много канелени рулца тези дни?
– Не – казах аз, леко раздразнен, защото мислех да отида да си купя.
Той се засмя.
– Какво толкова смешно има тук? – Попита Бекс. Бексли Дюран беше забавна. Тя беше от Грейстаун, който се намираше на около десет мили югозападно от Лоутън. Беше главната мажоретка в гимназията в Грейстаун, а тази година беше и в последния клас. Бяхме се запознали на едно парти през декември миналата година и поддържахме връзка чрез Snapchat. Днес ѝ се обадих и я попитах дали иска да вечеря с моята група приятели. Тя с удоволствие се съгласи да дойде в последния момент.
– На Брейди не му трябва много, за да го разсмее – отговорих аз.
Брейди се засмя още малко и аз отново бутнах коляното му с моето. Не беше нужно тя да проявява любопитство. Никой не го направи.
– Кога се връщате с Уила? – Попитах Брейди, насочвайки вниманието към тях и далеч от мен. Отпуснах се, когато Гънър започна да говори и Бекс вече беше съсредоточена върху тях. Като хвърлих последен поглед към другата маса, осъзнах, че тя вече е празна. Бях пропуснал, че си тръгват. Не че ми пукаше. Или че би трябвало да ми пука. Върнах вниманието си към групата. Отдавна не бяхме били така заедно. За някои беше за първи път. Не исках да остана тук. Да се интересувам от едно момиче беше безсмислено. Скоро щях да си тръгна и нищо не ме задържаше. Дори едно толкова специално момиче, каквото изглеждаше тя. Освен това тя знаеше нещо за мен, което никой друг не знаеше. Не бях сигурен, че бих могъл да се изправя пред подобна уязвимост с момиче или с когото и да било.
Преместих погледа си към Бексли. Тя беше красива, забавна и непринудена и това, че я оставих, изобщо не ме притесняваше. Точно от това имах нужда. Без никакви ангажименти.
Очите на Бексли срещнаха моите и на устните ѝ се появи усмивка. Нямаше да си създам навик да правя неща с нея. Нямаше причина да и позволявам да се привързва. Усмихнах се в отговор, след което се престорих, че слушам историята, която Гънър разказваше за хазяина си, който бил арестуван за това, че в дванайсет през ноща карал мотоциклета си гол през кампуса на колежа в пияно състояние.
След като заведох Бексли у дома, се върнах в Лоутън. Но не точно в посока към къщата на Неш. Карах по обиколен път. Такъв, какъвто нямаше защо да минавам. Не беше като да сляза от пикапа и да отида да почукам на вратата ѝ. Ужасявах се от малката ѝ майка. Признавах си, че съм любопитен към нея, но това беше всичко. Никаква друга причина.
Тази вечер беше хубава. Бексли умееше да целува отлично и сигурно беше имала много практика. Въпреки това не се бях изкушил да остана, когато тя ме покани да гледаме филм. Знаех, че предлага нещо повече от филм, а аз не го усещах. Което беше притеснително, ако се замислех твърде много за това.
В „Бърза спирка“ беше тъмно. Очаквах да е така. Беше близо до полунощ. Не знам защо си мислех, че минавайки покрай него, ще спра да мисля за нея. Изчаках на светофара, което никога не правех толкова късно. Бях единственото превозно средство на пътя, а да чакам зелена светлина беше глупаво. Но все пак изчаках.
Тъкмо когато светна зелено, видях, че вътре светна лампичка, но не тръгнах. Гледах как един човек се появява в полезрението ми. Това беше тя. Не можех да разбера какво прави, но беше вътре и беше сама. Беше късно и предполагам, че е имала вечерен час. Чудех се какъв е този час, докато седях на зелената светлина и не помръдвах.
Фаровете осветиха кабината на пикапа ми и аз погледнах назад, за да видя Райкър, който идваше зад мен. Той натисна клаксона и аз свалих прозореца, за да му покажа среден пръст, преди да натисна газта точно когато светлината стана жълта. Едва когато бях почти при Неш, осъзнах, че натискането на клаксона щеше да привлече вниманието ѝ и ако бях останал, може би щеше да излезе навън.
Но какво тогава? Отново беше безсмислено… нали? Борех се с причините, поради които не трябваше да преследвам Езмита. Със сигурност напоследък прекарвах достатъчно време, мислейки за нея.