22 ЮНИ 2020 г.
„Трябваше да изрека думи“
ГЛАВА 12
ЕЗМИТА
Мразех понеделниците. Най-вече защото трябваше да отварям в понеделник. Което означаваше, че трябва да съм облечена и да подготвям нещата в четири сутринта. Никой не трябва да е буден в четири сутринта. Никой друг осемнайсетгодишен младеж не беше станал в четири часа в лятна сутрин. Само аз.
Мама вече беше наредила магазина да ухае на канелени кифлички, а аз бях приготвила първата кана кафе. Братята и сестрите ми щяха да спят удобно в уютните си легла още два часа. Не знаех защо родителите ми смятаха, че е добре за „характера“ ми да ставам три от седем дни в седмицата преди разсъмване. Това беше част от тяхната лудост.
Майка ми ме извика да взема сметаната от хладилника и да я сложа в леда. Вече бях направила това, но тя все още беше в кухнята и не знаеше. Не можех да разбера защо предполага, че не съм свършила тази конкретна задача, след като съм я вършила от години.
– Да, мамо – отвърнах аз, вместо да посоча, че вече е направено. Имах чувството, че тя знаеше, че е направено, но искаше да ми заповяда независимо от това.
– Време е да отваряме! – Извика тя този път.
Погледнах часовника и все още не беше пет и трийсет, но нямаше нужда да споря с нея. Ако искаше да отвори сега, така да бъде. Почти и казах, че рулата още не са излезли, но реших, че тя знае това, тъй като ги приготвяше.
Грабнах ключовете и отидох да отключа входната врата на магазина, след което натиснах превключвателя за захранване на знака OPEN. Навън все още беше тъмно, но фаровете на отиващите на работа вече се виждаха на улицата. До няколко минути щеше да има някой тук за кафе и канелено руло.
– Отворени сме – извиках към кухнята, докато се връщах да проверя кафето.
– Елате за канелените рулца – отговори мама.
Това щеше да е първата партида. Тя щеше да направи още няколко. В крайна сметка беше понеделник.
Взех маска за лице за еднократна употреба изпод плота и я нахлузих, преди да я прибера под брадичката си, докато някой влезе вътре. Ако не го направех сега, щях да забравя. Тогава мама щеше да ме види и да ми се скара.
Тя вдигна поглед от смесването на глазурата и се намръщи.
– Сложи си маската – изруга тя. – Близо си до храна.
Както и тя, исках да отбележа, но не го направих. Бях прекалено уморена, за да споря. Нахлузих я върху носа и устата си, след което взех първите две дузини рула. Те щяха да свършат бързо. Звънецът на вратата иззвъня и аз се върнах на касата. Понеделниците бяха гадни.
Три часа по-късно… всички канелени рулца бяха изчезнали. Бях приготвила шест кани кафе и бях готова да направя седмата, когато вратата отново звънна. Обърнах се – готова да отговоря на въпроса „Има ли още канелени рулца?“ – и спрях, когато очите ми срещнаха Брейди Хигенс.
– Добро утро – казах аз.
– Добро утро – отвърна той, след което продължи да стои така за момент, преди да тръгне към щанда. – Аз съм Брейди Хигенс – допълни той, сякаш имаше нужда от представяне.
Кимнах.
– Знам. – Искаше ми се да не го бях казвала, след като излезе от устата ми. Радвам се, че маската ми прикриваше по-голямата част от смущението по лицето ми, не казах нищо повече.
– Ти си Езмита, нали? – Попита той тогава, изненадвайки ме по дяволите.
Кимнах шокирано. Откъде Брейди Хигенс знаеше името ми?
– Аса Грифит е мой приятел и ми каза, че сте станали приятели. – Този път устата ми се отвори. Благодаря ти, маскарад! Поне не стоях там с отворена уста, за да ме види той.
Той прочисти гърлото си, след което продължи.
– Приятелката ми спомена, че може би искаш да дойдеш на едно събиране, което организираме утре вечер. То е в дома на Неш Лий, където е отседнал Аса. Можем да дойдем и да те вземем, ако искаш да отидеш. Ако ще си приятелка на Аса, тогава всички ние бихме искали да те опознаем.
Думи. Трябваше да изрека думи. Не бях сигурна какви думи и дали все още мога да казвам думи. Обаче да стоя тук и да го зяпам, без да кажа нищо, ме караше да изглеждам толкова неловко, колкото бях. Наистина ли Аса беше казал, че сме приятели? Дали ме смяташе за приятел? И кога щяхме да се видим? Никога не бяхме излизали.
– Не исках да те притеснявам. Зареждах отвън и те видях тук. Помислих, че ще те поканя, ако Аса още не е дошъл.
Всичко това беше толкова шокиращо странно. През годините бях давала на Брейди Хигенс торбички с канелени рулца. Никога не ми беше казвал повече от две думи. Някак си сред тази странна извънземна реалност, която се случваше, успях да кимна с глава. Мислех, че е в знак на съгласие, но не бях сигурна.
Той се усмихна широко.
– Чудесно. Ще дойдем да те вземем в седем. Райли няма търпение да се запознае с теб.
Мисля, че отново кимнах, но тези думи не идваха.
Той се засмя и въпреки че усмивката му беше скрита зад тъмносиня маска, очите му се присвиха от забавление.
– Има ли шанс да са ти останали канелени рулца? – Попита той тогава.
За щастие успях да проговоря отново. Това беше въпрос, с който бях свикнала. Тук нямаше нищо изненадващо.
– Разпродадохме ги. Съжалявам – казах и гласът ми прозвуча като чужд за мен.
Той въздъхна.
– Разбрах, но реших да попитам. Ще се видим утре – каза той, после се обърна и излезе от магазина. Изглеждаше доволен от факта, че е поканил странното момиче, което едва говореше, да се запознае с приятелите му. Дали Аса го беше помолила да ме покани?
Наистина ли беше казал, че сме приятели?
– Какво стоиш там? Избърши гишетата и вратата. Дезинфекцирай мястото, когато е празно! – Взискателният тон на мама изведнъж ме извади от мъглата ми.
– Да, мамо – отговорих аз.
Бях изпаднала в транс, докато избърсвах плота и вратата. Брейди Хигенс ме беше поканил на парти с него и приятелката му. Бях казала „да“.
Как можех да кажа „да“? С Аса не бяхме приятели. Едва се познавахме. Брейди го беше разбрал погрешно и сега аз щях да се появя на парти, на което беше Аса като негова приятелка. О, Боже. Какво си мислех? Не бях мислила. Бях в шок. Не бях сигурна как да изразя една проста дума.
Това щеше да е катастрофа. Трябваше да се измъкна от това. Трябваше да намеря Брейди и да му кажа, че не мога да отида, но благодаря за поканата. Този път трябваше наистина да произнеса думи.
Може би родителите ми бяха прави и аз бях твърде незряла, за да напусна дома си. По дяволите, напоследък ми беше трудно да изляза от проклетия магазин.
Завъртях очи на собствената си глупост и се опитах да измисля как и къде да намеря Брейди Хигенс, за да мога да поправя това.