***
И се страхувам, че мисис МакАвърт беше единствената, която запази спокойствие.
– Отровата не е била в чая? – попита тя мигновено.
– Не. – усилих формулата за отровата, която беше белязана със заклинание за истина, и отговорих на икономката – Очевидно императорската свита знае, че срещата в салона на лейди Арнел е само между роднини. Като се има предвид, че главната цел е да се натопи лейди Арнел, беше необходимо да се използва възможно най-бързо действащото съединение. Такова, което да предизвика незабавно отравяне при драконите. Но убийството на всички дами в имението не влизаше в плановете на отровителите. Само лейди Енсан трябваше да получи отровата. И тя я получи. А съставът на включените вещества… е впечатляващ.
За миг се почувствах зле. Това не беше само една отрова. Използвали са три отрови – стрихнин, тетрадотоксин и флуороводородна киселина. Това беше отрова, от която не можеше да се спасиш. Нямаше как. Отровения човек го очакваше дълга, мъчителна смърт, без начин да облекчи страданията си и без абсолютно никакъв шанс за излекуване.
– Мис Вайърти, – побърза да се обърне към мен мисис Макстън, моята вярна икономка – скъпа моя, вие сте бледосиня.
– Нищо чудно, – продължавах да гледам формулата с ужас – убийството щеше да стане шумно, повече от шумно, а публичността щеше да е значителна.
Обърнах се към мисис МакАвърт и попитах:
– Колко време обикновено продължава чаеното парти в салона на лейди Арнел?
Последната, чувствайки се малко смутена от пълното ми пренебрежение към присъстващите дами, все пак отговори:
– Обикновено около половин час.
Какъв… ужас.
Дори не знаех как да изразя с думи колко ужасно беше това.
– Тридесет минути… – гласът ми трепереше – първата активна съставка трябваше да е тетрадотоксин. Тази отрова щеше да парализира напълно устната кухина на лейди Енсан, да я направи неспособна да говори или да преглъща, последвана от конвулсии. Вероятно досега щеше да бъде извикан лекар. Доколкото ми е известно, най-добрият лекар в Уестърнадан е д-р Еньо. От дома му до имението Арнел се стига за около половин час. Тридесет минути. Това е достатъчно време за стрихнина, който е вторият компонент на отровата. През тези трийсет минути лейди Енсан щеше да започне да изпитва гадене, последвано от повръщане, после хаотични мускулни контракции. Но всичко това щеше да изглежда като заболяване, така че никой нямаше да го скрие, без дори да си дава сметка, че докато пристигне д-р Еньо, флуороводородната киселина щеше да се е задействала и вероятно до момента на прегледа щеше да е получила не само увреждане на стомаха, но и на костите. Аз…
Аз не можех да кажа нищо друго.
Виждала съм как флуороводородната киселина разяжда лабораторни плъхове и не познавам нищо по-лошо от тази отрова. Ужасно. Тя причинява непоносима агония. И необратима. Тетрадотоксинът и стрихнинът могат да бъдат магически блокирани дори с обикновено заклинание „Темпус“, но флуороводородната киселина е почти неподатлива на магии. А всичко това заедно… Никой лекар, дори магьосник от старата школа, не би могъл да спаси лейди Енсан, ако тя вкуси и най-малката частица от тази трикомпонентна отрова.
– Прочутата и всезнаеща мис Вайърти! – лейди Белатрикс, която, за мое огромно съжаление, е едновременно и Стентън, и Арнел, провъзгласи на висок глас с насмешка.
И аз се учудих, че след всичко, което беше чула, единственото, от което се интересуваше тази подла жена, бях аз, но предизвикателството беше прието мигновено.
– Драконици! – възкликнах, без да прикривам нито истинското си отношение към тази раса, нито гнева си – Знаменитите, нищо незнаещи драконици!
О, Боже, ако това се беше случило, когато бях на седемнайсет, сигурно щях да треперя като крехка роза под проливния дъжд, но сега…
– А вие сте дръзка! – това го каза тази, която се надявам да не беше майката на лорд Арнел.
– А вие ме отвращавате! – наистина имах основание да направя такова изявление.
Дамите бяха зашеметени.
– Мис Вайърти! – възкликна шокирано мисис МакАвърт.
О, наистина, как можех да кажа на глас това, което си мислех?! Нарушение на благоприличието! Нарушение на етикета! Неприемливо поведение!
Само че:
– Мисис МакАвърт, искрено съжалявам, че говорих по този начин във ваше присъствие. Съзнавам, че като икономка на имението Арнел сте длъжна да се грижите за доброто име на онези, които принадлежат към семейството, затова няма да продължавам. Само ще си позволя да дам на всички вас един добър съвет: не вземайте нищо от ръцете на лейди Белатрикс Стантън, защото то може да… съдържа отрова!
А подобно избухване никога не е било простено.
– Искате да кажете, че съм искала да отровя дамата, за която всички сме принудени да се преструваме, че е Енсан? – надигна се от дивана Белатрикс Стантън.
След като погледнах скептично драконицата, попитах:
– Слугинята ви ли беше тази, която сервира десертните чинии?
И всички замръзнаха.
Дамите се спогледаха, а мисис МакАвърт след миг размисъл трябваше да признае объркано:
– А коя беше тя? Не забелязах, а сега осъзнавам, че не съм запомнила лицето.
И тя погледна въпросително към мисис Макстън. Икономката ми с тежка въздишка обясни:
– Магията на илюзията, мисис МакАвърт. Моята мис Вайърти е добра в това, така че тя го видя веднага.
Всички останали дами замълчаха и само лейди Енсан прошепна слабо:
– Тази прислужница беше… по-стройна на вид, но аз не забелязах, аз…
Тя замълча.
Лейди Белатрикс ми хвърляше омразен поглед и се страхувам, че и аз и отвърнах със същото. И все пак аз бях тази, която трябваше да я спре.
– И двете знаем точно в какво ви обвинявам и то няма нищо общо с този опит да бъде отровена лейди Енсан! – казах студено, а после добавих – Приятен ден, милейди!
И с тези думи се отправих към вратата, като възнамерявах да намеря лорд Давернети и да му предам както чинията, така и купчината лоши новини, но …
– Хей, вие, това… – гласът на фалшивата лейди Енсан трепереше – благодаря ви.
Изражението ѝ ме спря.
Обърнах се бавно и погледнах изключително нещастното момиче. Тя можеше да се роди дама, можеше да живее съвсем различен живот, живот на обичана дъщеря, а не на незаконно дете, хвърлено в най-близкия трудов дом, с тъжната съдба, отредена за всички копелета. Но уви…
И аз можех да премълча, но погледнах към тази лейди Енсан и видях другата, с разкъсано гърло, в бяла, окървавена рокля, която се полюшваше от ледения вятър, бушуващ сред снежните планини. И на тази лейди Енсан, за съжаление, не можах да помогна с нищо, но искрено се радвам, че успях да спася тази от свирепа смърт. Но исках да ѝ помогна, въпреки че я бях спасила, затова реших да ѝ разкажа:
– Не знам дали са ви казвали, – внимавах да избера правилните думи – но вие сте точно същата като човека, когото замествате. Вие сте лейди Карио-Енсан по кръв и по рождение. Не знам каква е била съдбата ви и подозирам, че не е била лесна, но трябва да знаете следното: вие сте лейди Карио-Енсан, дъщеря на херцога на Карио и баронеса Енсан. Независимо дали е законно или не, вие сте дама. И макар че може да не сте получили прилично възпитание, но въз основа на това, което току-що се случи, вие сте до голяма степен по-възпитана от всички дами тук.
И като поклоних глава за сбогом, тъкмо се канех да хвана дръжката на вратата, когато изправилата се лейди Енсан заговори с нервно вълнение:
– Н-но това е невъзможно! Майка ми беше добра жена, но само перачка. А баща ми умря, когато бях едва на осем години, нахапаха го вълци, баща ми изостана зад колата, и гората… Той беше каруцар и возеше промишлени стоки из цялата империя и ме обичаше така, както един добър баща може да обича дъщеря си… Детството ми беше най-щастливото време в живота ми, но майка ми не можа да понесе мъката от загубата на баща ми, загуби сили и работата свърши зле. Така че останах сама. А това, което току-що казахте… може ли да е истина?!
Бедното дете. Изведнъж се замислих какво би станало, ако приемният ѝ баща не беше имал такова нещастие? Да, макар и в бедност, но тя щеше да живее щастливо в любов и грижи, в топлината на семейство, което я е приело като своя, но….
– Аз много съжалявам. – не бих могла да скрия съчувствието си, дори и да искам – Много се радвам, че вашата съдба е била в голяма степен по-завидна от тази, която ви представих, и все пак трябва да знаете истината. Спомнете си момента, когато херцогът на Карио ви сграбчи и ви одраска, а капката от кръвта ви се раздели на две ясни картини: първата представляваше змей с отворена паст, символът на дома Карио, а втората – полуотворена бяла роза, обвита в лоза, символът на дома Енсан. Вие сте лейди Карио-Енсан. В това няма никакво съмнение. И… аз много съжалявам. Изхождайки от казаното от вас, вие сте били осиновена от добро и светло семейство и аз напълно разбирам и споделям чувствата и скръбта ви – защото почтеният мъж, когото описвате, е много по-достоен да бъде ваш баща от херцог Карио.
В очите на момичето, което стоеше там, блестяха сълзи. И колко красива беше тя в този момент… докато мълчеше.
– Значи този мерзавец херцог ме е създал?! – попита лейди Енсан с дрезгав глас.
Да, в такива моменти човек осъзнава колко значителна е разликата между грубия език на хората и възпитаната изискана реч на дамите от висшето общество. И все пак:
– Да, именно той.
– Искам да ви помоля да не използвате този език пред мис Вайърти! – възкликна мисис Макстън, която, вярна на принципите си, беше готова да пази невинността ми по всяко време.
В опит да изгладя нещата, посъветвах лейди Енсан с искрена загриженост:
– Мислете за доброто. Съжалявам, че баща ви е толкова недостоен човек, но вие сте негова плът и кръв и съответно ще станете съпруга на лорд Арнел, като ще имате всички права за това.
Изведнъж осъзнах, че ми е изключително трудно да кажа на някого, че ще стане съпруга на лорд Арнел, но тогава… тогава лейди Белатрикс се намеси с цялата си жлъч:
– О, скъпа лейди Енсан, със сигурност е наложително, дори жизненоважно, да се вслушате в съвета на любовницата на годеника си.
Почти изпуснах чинията си с отрова при това и погледнах лейди Белатрикс със змийска усмивка на пълно възмущение, но… тя не беше взела предвид присъствието на мисис Макстън.
– А аз казах ли ви, мис Вайърти, че всеки съди по себе си? – икономката ми се приближи, като на практика ме блокира от присъстващите жени на Арнел – Не? Е, сега е най-подходящият момент, може да се каже нагледна илюстрация!
И в думите и имаше не по-малко яд, отколкото в тези на лейди Стентън-Арнел.
– Как може?! – змията се надигна – Какво си позволявате?!
– Аз? – мисис Макстън се престори на учудена – Аз абсолютно нищо. Но знаете ли, след това, което казахте за недостойната връзка на мис Вайърти с вашия син, горкия лорд Арнел, Бог му е дал такава маминка, толкова ми е жал за него, започвам да подозирам, че когато отивате при доктор Еньо с настинка, не всичко е в рамките на медицинската грижа, о, не всичко. Със сигурност ще споделя мислите си за вас с мисис Еньо, жената на хлебаря и млекаря. И знаете ли, следващия път си гледайте езика, лейди Арнел. Нашата мис Вайърти е жалостива жена и помага на всички безкористно, за нищо, вижда се, но тя е добро момиче и не е отмъстителна, за разлика от мен. Но аз съм и може да се случи така, че един ден да имате нужда от помощ, а аз… и случайно да сложа бележката ви в камината, за отопление, така да се каже. Всичко най-добро, милейди!
И така, напуснахме стаята на клеветата и неуспешното убийство, а мисис Макстън не се лиши от удоволствието да затръшне вратата с гръм и трясък. Впечатляващ трясък.
Но почти веднага щом излязохме, вратата се отвори, едва чуто, затвори се безшумно и мисис МакАвърт, нервно стиснала ръце, каза виновно:
– Много съжалявам.
Тя въздъхна конвулсивно и, все още гледайки в пода, продължи:
– Драконите няма да поискат помощ, те никога… аз….
Мисис Макстън протегна ръка, докосна стиснатите пръсти на мисис МакАвърт и каза тихо:
– Да, всички разбираме, мисис МакАвърт, и… аз не съм толкова злопаметна.
Икономките си размениха тъжни усмивки, едната разбираща, другата виновна.
– И така, към лорд Давернети? – попита развълнувано мисис МакАвърт.
Назад към част 10 Напред към част 12