„Господин добротворец Хигенс“
ГЛАВА 13
AСA
Утре неколцина щастливци щяха да се върнат в апартаментите си близо до кампуса някъде извън Лоутън. Онези от нас, които се насочваха към стаите в общежитията, когато и ако занятията се възобновят през август, трябваше да почакат. Разбира се, те щяха да ми липсват, но повече от всичко завиждах, че те отново щяха да се махнат оттук. Имах чувството, че ще остана тук завинаги. Все още не знаех дали „Ол Мис“ ще отвори кампуса си тази есен, а никой нямаше представа за футболния сезон. Благодаря, Ковид.
Майката на Неш беше донесла храна в гаражния апартамент. Всичко – от мини пици, през дип от раци до брауни. Неш и Уест вече се бяха впуснали в Madden NFL 21 на Xbox. Заплахите и подигравките бяха хвърляни напред-назад. Отдавна Уест и Маги не бяха идвали в града. Беше добре да го видят. Всички се бяха постарали да се върнат и да прекарат известно време заедно това лято заради Райкър. Той се нуждаеше от това повече от всеки от нас.
Взех пакетче „Доритос“ и се отправих към дивана, за да гледам анимационния футболен мач на огромния плосък екран. Скоро всички „двойки“ щяха да са тук и почти бях поканил отново Бексли, но се отказах, защото не се вписваше. Момичетата, които щяха да бъдат тук, бяха част от историята. Нашата история. Беше странно да гледам на това, но исках тази вечер да бъдем само ние. Никакъв допълнителен човек, който да не е в нашата група.
Уест вкара още един тъчдаун, а Неш хвърли дистанционното върху торбата с бобени зърна отсреща и изруга. Усмихнах се, докато пъхах чипс в устата си. Чувствах се добре. Беше мимолетно, но за този миг можех да се преструвам, че не е на път всичко да свърши. Наистина скоро всички щяхме да се разделим и да започнем живот извън Лоутън. Тези моменти щяха да са трудни за откриване.
– Говорил ли си с Брейди? – Попита ме Уест, докато се изправяше и се Протягаше.
– Защо, той няма ли да идва? – Попита Неш, звучейки загрижено. Тази вечер беше важна за него, защото знаеше, че това е нещо, от което Райкър се нуждае.
Уест се усмихна и ме погледна.
– Идва и води приятел… на Аса.
Ръката ми спря на половината път до устата ми с чипс в нея. Намръщих се и се опитах да разбера какво искаше да каже Уест. Когато се усмихваше нахално, това означаваше, че се забавлява.
– Мой приятел? – Попитах.
Той кимна.
– Неш, подхвърли ми една вода – каза той, вместо да уточни.
– Какъв приятел има Аса, който ние нямаме? – Попита Неш, като взе бутилка вода от масата и направи каквото поиска Уест.
Уест сви рамене.
– Никога не съм я срещал. Не знам.
Тя.
Маймуната беше поканил Езмита.
Защо, по дяволите, се бях доверил на Брейди? Знаех, че е по-добре да не го правя. Как я беше поканил и какво ѝ беше казал?
– Чука ли се с мен? – Попитах Уест, мислейки, че трябва да се обадя на Брейди.
Уест отпи бавно от водата си, преди да отговори на въпроса ми.
– Защо да се чукам с теб за такова нещо? И защо ще разказваш на Брейди твоите глупости? Нали знаеш, че той е господин добротворецът Хигенс.
Ругаейки под носа си, поставих пакетчето с чипс на страничната масичка и изрових телефона от джоба си.
– Защо Брейди знае за някакво момиче, а аз не? Живееш с мен, по дяволите – попита Неш, звучейки обидено.
– Говориш като момиче – казах му, след което станах и се отправих към вратата. Не исках да ме гледат и да слушат, докато псувам Брейди.
Чух как Уест се съгласява с мен, а Неш му казва да го смуче… преди да затворя вратата след себе си.
Брейди отвори след три позвънявания.
– Да – каза той.
– Покани ли Езмита? – Попитах, като преминах към въпроса.
– Да – каза той бавно.
– Какво става, Брейди? Защо го направи?
– Защото нямаше да го направиш.
Въздъхнах и затворих очи, за да не изкрещя отговора си.
– Не, по дяволите. Тази вечер е за нашата група. Да се видим за последен път, преди всичко да се промени… отново. А не за това аз да се справям с неловкостта на едно момиче. Не мога да я игнорирам. Харесвам я. Знаеш това. Но и не искам да се налага да гледам някого тази вечер. Освен това тя се среща с тенесиста.
– Тя не спомена, хм, другия, когато я поканих. И ако тя не се вписва в най-близката ти група приятели, значи не е за теб. Защо не я оставиш така и не видиш как ще се справи?
– Скоро отивам в „Ол Мис“. Нямам време да я опозная или да видя дали си пасваме. Няма смисъл. Тя ще замине за Калифорния или за някаква друга глупост. – И тя ме познаваше по начин, по който никой друг не ме познаваше. Знаеше най-слабия ми момент, най-мрачния ми момент. Това ѝ даваше власт над мен, която не бях достатъчно смел да изследвам.
Брейди помълча за момент.
– Не мога да го отменя сега. Знаеш това.
– Майната му. – Беше прав, разбира се, но, по дяволите, беше провалил нощта ми.
– Просто я остави да дойде. Райли няма търпение да се срещне с нея. Ще кажа на Райли да я доведе и да я накара да се почувства добре дошла. Ти можеш да играеш на Xbox и да правиш своите неща. Момичетата ще се погрижат за нея.
Това беше единственото нещо, което можех да направя.
– Каквото и да е – казах аз и приключих разговора. Бях ядосан повече на себе си, че казах на Брейди за Езмита, отколкото на Брейди. Трябваше да съм наясно с него, че не планирам да преследвам нищо с нея. Той беше приел интереса ми към нея твърде далеч. Искрата на вълнението от това, че тя е тук, щеше да бъде пренебрегната. Нямах време да започна да искам да се виждам с Езмита.
Отворих вратата и се върнах вътре. Уест и Неш стояха там с бутилки вода и ме наблюдаваха. Кога приятелите ми бяха станали толкова проклето любопитни? Поклатих глава и се върнах на дивана, където бях седял.
– И така, тя идва ли? – Попита Неш.
Аз само кимнах.
Уест се засмя, а аз седях и ядях, докато се чудех дали да не отида да си взема душ и да се преоблека. В крайна сметка решимостта ми да не ми пука надделя и набих задника на Уест в играта „Мадън“.
Два часа по-късно апартаментът беше пълен и всички бяха там, освен Брейди, Райли и Езмита. Всеки път, когато някой почукваше и после отваряше вратата, усещах погледа на Неш върху себе си. Той очакваше да погледна, за да видя кой е. Аз не го направих. Исках да го направя, но щях да бъда прокълнат, ако види, че ми пука. Щях да бъда мил с Езмита, но нямах намерение да правя това, което всички те бяха направили. Да се захвана сериозно с едно момиче и да се затворя за цял живот. Влюбването беше опасна гадост и аз нямаше да се впусна там.
Влюбването и сериозните отношения не бяха за мен. Особено с момиче, което вероятно никога повече нямаше да видя, след като замина за Мисисипи.
Тъкмо когато се приближих, за да си взема едно брауни и да гледам как Райкър поема към Гънър в поредния мач, вратата се отвори. Не беше нужно да поглеждам, за да видя кой е. Имаше само едно последно пристигане. Трябваше да е тя… или те. Пъхнах по-голямата част от браунито в устата си, върнах се до празната страна на дивана до Райкър и потънах в нея. Трябваше ми малко време, за да планирам как да се справя с това. После щях да „осъзная“, че е тук, и да отида да се държа мило. Надявах се, че Райли е готова да поеме инициативата след това.