* * *
Остатъкът от вечерта прекарах в кабинета на старата лейди Арнел.
Това не беше най-приятната вечер в живота ми, защото властващата драконица управляваше с желязна ръка, като изгони всички, с изключение на мисис МакАвърт – а тя щеше да бъде изключително трудна за изгонване – беше заета да ме гледа. През лорнет. Щеше да е странно, в смисъл че беше странно до крайност, но се страхувам, че тази вечер имах много тъжни мисли и затова погледът на старата лейди Арнел едва ли можеше да бъде смущаващ.
Но дамата не пропусна възможността да ме изпита:
– Обичате ли го? – попита тя внезапно, като ме погледна през лорнета.
Да, старата лейди Арнел имаше толкова такт, колкото и дъщеря ѝ, която беше леля и на лорд Арнел, и на лорд Давернети.
– Ще ви бъда искрено благодарна, ако бъдете по-конкретна! – отвърнах аз категорично, продължавайки да изпълнявам задълженията си на лична секретарка на дамата и в момента, преписвайки с необходимото старание писмо до лейди Гордан, стара приятелка на лейди Арнел.
– Градът. – отвърна ехидно драконисата.
– Безумно! – отговорих с нескрит сарказъм.
– Мм-хм.
Лейди Арнел се настани удобно на възглавниците и продължи словесния дуел:
– Имението?
– Безкрайно! – толкова безкрайно, колкото е безкрайна и тази вечер, помислих си аз.
Драконицата обаче не се спря и каза с лукаво подсмърчане:
– Ейдриън?
– И него също, но в много по-малка степен, отколкото града и имението, опасявам се.
Шах и мат.
Разговор, напълно лишен от такт, смисъл или логика.
И двете знаехме, че не съм нейна лична секретарка, но мис Лола напусна къщата при залез слънце, водейки и лорд Арнел, който не беше много учтив при напускането на гостите си, и лорд Давернети, който все още не знаеше, че професор Наруа и лорд Гордън, до когото леля Арнел беше написала писмо, изследват трупа в моргата и че поради това, по спешна молба на старата лейди Арнел, аз седя в кабинета ѝ.
– Това е забавно. Би било интересно да разбера защо? – продължи драконицата.
Магическият ѝ лорнет все още беше насочен в моята посока. Недвусмислено насочен. Сякаш старицата искаше да ме накара да повярвам, че може да го използва, за да разбере всичко за мен и чувствата ми.
– Лейди Арнел! – откъснах очи от съобщението, което преписвах, погледнах жената и ѝ напомних, малко раздразнено: – Аз съм магьосник. И като маг не ми е трудно да знам възможностите на вашия лорнет. Изключително от вежливост ще кажа – той е доста ограничен!
Драконисата мълчаливо прибра лорнета в калъфа му. След това поседя известно време, като все още насочваше вниманието си единствено към мен, и каза:
– Вероятно трябва да съм ви благодарна.
– Не искам благодарност! – отговорих малко по-остро, отколкото трябваше.
– Хм.. – въпреки състареното си лице, зелените очи на лейди Арнел изглеждаха млади – ярки, лъскави, внимателни – чудя се какво ви накара да направите такова рязко изявление в този момент.
– Опитът? – предположих малко язвително.
– О, да, опит.
Тя се усмихна, посегна към чинийката с чаша вечерен чай, отпи бавна глътка, без да откъсва очи от мен, и каза:
– Белатрикс те мрази, но трябва да призная, че бих предпочела да те имам за съпруга на внука си. Това би било поне… забавно.
Разговорът ставаше все по-потискащ.
– Забавно?! – измърморих, старателно преписвайки „Моята добра приятелка, благородна лейди Гордан.“ – за някои хора бракът е важно решение, което определя цялото им бъдеще, а за вас той е просто повод да се забавлявате? Това е малко странно, не мислите ли, лейди Арнел?
Една крива усмивка и тихото:
– Забавното е, мис Вайърти, че такова нещо може да се чуе от устата на драконица, но вие сте момиче, възпитано в човешкото общество… При вас не е важно решението на булката? Решението е на родителите на благородната мис, не е ли така?
Не отговорих нищо, разумно смятайки, че разговорът ни е изгубил всякакъв смисъл, и продължих да преписвам писмото, превръщайки съкратените фрази в красиви, изящни изречения, изпълнени с любезност към получателя.
Уви обаче, мълчанието ми не повлия на желанието на лейди Арнел да продължи разговора.
– Един ден – каза тя замислено, отпивайки глътка чай – взех такова решение. Решение, нетипично за Уестърнадан, но разбираемо и логично за столицата на Империята – реших да уредя брака на най-малката си дъщеря Алисент не със Стантън, чието обедняло семейство едва ли беше привлекателно, а с някой, който според мен беше много по-подходящ за нея.
Споменаването на професор Стантън нямаше как да не ме заинтересува и аз вдигнах глава, прекъсвайки писането на писмото си и изразявайки готовност да слушам.
Старата драконица се усмихна, остави настрана чашата с чай, извади дълга лула, запали тютюна в нея с поглед, което не е изненадващ за един дракон, и започна разказа:
– Той беше беден, този ваш професор и учител, мис Вайърти, беден и глупав.
Усетих как бузите ми порозовяват от възмущение.
– О, скъпа моя, моето мнение, което вече отдавна е остаряло, изобщо не заслужава възмущението ви. Повярвайте ми, не искам да обидя човека, който беше ваш наставник, и сега, с опита на годините си, мога да кажа, че изпитвам голямо уважение към хората с научен ум, но тогава… Едно дръзко момче, което се противопостави на всички традиции на Желязната планина. Подигравка с нашите порядки. Презрение към истински непоклатимите… Можех ли да дам най-малката си, любима дъщеря на някой, който не уважаваше семейството от което произхождаше?
Въпросът прозвуча по-скоро риторично и аз не прекъснах старата дама с въпрос, а останах мълчалива, готова да слушам.
И още по-непонятно беше това, което ми беше казано с нескрит укор:
– Мис Вайърти, наистина ли усещам известна враждебност от ваша страна към мен, или това са само изхабените нерви на една стара дама, която със сигурност заслужава повече уважение, не мислите ли?
След въпроса ѝ в душата ми отекна някакво объркване, но аз съм на двадесет и четири години, а не наивна седемнадесетгодишна дебютантка с пламенна душа и образование до върховете на идеално изпилените ми нокти. Затова, връщайки перото в мастилницата, седнах по-изправена, сгънах ръце в скута си като възпитана девойка и отговорих с искреност, която едва ли би била приета или оценена във висшето общество:
– Моля за извинение, лейди Арнел, – казах, нагласяйки очилата си – но откакто станах ученичка на моя наистина блестящ учител и следвайки неговия повече от благороден пример, вече не разчитам на статут, възраст, положение или титла в оценката си за личността на когото и да било, нито в изразяването на уважение. Без съмнение, като възпитано момиче, уважавам възрастта ви, лейди Арнел, но нека бъдем откровени, броят на годините, които сте преживели, едва ли може да се приписва като достойнство.
Видях бързия поглед, който ми хвърли мисис МакАвърт, и усетих тежкия поглед на лейди Арнел, но така се случи, че моят „беден, глупав“ възпитател ми беше дал едно безценно предимство: беше ми позволил да живея извън обществото, извън неговите условности, изисквания и ограничения.
Лейди Арнел всмукна дълбоко, като все още държеше погледа си вперен в мен, после бавно изпусна дим и каза:
– Е, още един аргумент в полза на правилността на моето решение. Знаете, че аз бях тази, която забрани на Ейдриън да се ожени за вас, нали?
Гледах дамата с повече от основателни съмнения за нейната адекватност и не можех да разбера какво се опитва да ми покаже с поведението си.
Маските бяха свалени по време на чаеното парти, когато трябваше да положа усилия да забравя собствената си роля, за да спася живота на лейди Енсан, която вероятно беше дълбоко наранена от разкриването на самоличността на баща ѝ от мен. Така че не виждах смисъл да продължавам словесния дуел, в който старата лейди Арнел се опитваше да ме въвлече с безгрижието и ленивостта на отегчена змия. А драконицата обикаляше и обикаляше, опитвайки се да открие слабостта, която щеше да ѝ позволи да ме нарани. И наистина, ако се съди по блясъка в драконовите ѝ очи, за разлика от мен, за нея това беше повече от интригуваща вечер, а да ме изкара от равновесие вероятно беше крайната цел, да вкуси от триумфа на поредната победа, каквито, не се съмнявах, лейди Арнел имаше много.
Но това, което беше обичайно за висшето общество, ме дразнеше лично, както заради възрастта ми, така и заради годините ми с професор Стантън.
– Лейди Арнел – казах с цялото достойнство, което можех да събера, като погледнах към главата на семейството – добре, ако желаете, нека поговорим за уважението. И докато сме на тази тема, бихте ли имали нещо против да ми кажете защо трябва да ви уважавам?
Драконисата не пое повече глътка въздух, замръзнала така, както само змиите могат да замръзнат. Погледът ѝ стана напрегнат.
– Защо? – продължих със спокойствието, което наистина бях започнал да изпитвам – За това, че не позволихте на собствената си дъщеря да се омъжи за някого, който я обича достатъчно, за да я направи щастлива… с никого през целия ѝ живот? За това, че знаейки какво предстои, а вие несъмнено сте знаели, не сте направили почти нищо, за да спасите живота на близо четиристотин момичета? Да, предприехте мерки, за да защитите дамите на дома Арнел, но какво да кажем за града, чийто глава е вашият внук? Какво ще ми кажете за града, лейди Арнел?
Драконицата вдишваше тютюневия дим, но все още не помръдваше и не откъсваше поглед от мен.
Аз продължих:
– Знаех ли, че сте забранили на лорд Арнел да се ожени за мен? Да. И аз съм ви истински благодарна за това.
– Наистина ли? – изсъска дамата.
Махнах с ръце и отговорих с известна ирония:
– Поставете се на мое място, лейди Арнел. Пред вас е жертвата на благодарността на един непознат за вас дракон и, както вероятно знаете, отчасти негова наследница. Да, аз получих наследство, заради което след единадесет месеца ще бъда разкъсана, и то подозирам, че ще е съвсем буквално, от роднините на професор Стантън. Имам ли желание да бъда жертва на благодарността на друг дракон?! Повярвайте ми – не, не и още веднъж не! Що се отнася до лорд Арнел, трябва да призная, че на младини може би щях да сметна тази партия за предел на мечтите си, но сега… Имате красиво имение, лейди Арнел, наистина е красиво, но предпочитам да му се любувам отдалеч. От голямо разстояние. От много голямо разстояние. Без да се налага да понасям словесните дуели, упреците, подигравките и всички останали неща, които позволявате на себе си и на всички дами от този дом да правите на нещастната лейди Енсан, която, макар и недобре възпитана, се опитва да спаси Уестърнадан от скандала, който със сигурност ще последва, ако изведнъж се разбере, че истинската лейди Елизабет Карио-Енсан е мъртва!
Мисис МакАвърт издиша шумно и попита:
– Мис Вайърти, бихте ли имали нещо против…
– Опитах се! – отговорих ѝ съвсем категорично – Опитах се искрено да мълча, мисис МакАвърт, но по-скоро от уважение към вас! Що се отнася до лейди Арнел, може би единственият въпрос, който наистина искам да ѝ задам, е следният: как се чувствате, когато прочетете поредния некролог в сутрешния вестник? Убийствата несъмнено се прикриват, лорд Давернети е голям майстор в прикриването на всичко и всички. Но когато четете за погребението на жертвите, не на бедните сирачета от манастира „Сейнт Мартин“, а на онези, които са били нечия дъщеря, сестра, годеница, майка, съпруга, когато четете за мястото на погребалната церемония, как се чувствате, лейди Арнел?!
Очите на възрастната драконица блеснаха. Изглеждаше почти невероятно, но черните вертикални зеници проблясваха с черен огън.
Завладяващо, плашещо… странно.
Дали някога преди бях виждала черен огън? Да.
Уви, но – да!!!
И така, забравяйки за пламените думи, аз попитах напрегнато:
– Какво пушите, лейди Арнел?
Старата драконица ме погледна озадачено, после погледна своята версия на лулата, сякаш я виждаше за първи път, и понечи да отговори, но погледна тлеещия тютюн и… посиня.
– Мисис МакАвърт, отворете прозореца! – наредих, като се надигнах с произнасяне – Темпус!
Заклинанието за временен застой обвърза лейди Арнел в същия момент и… тя го усети. Усети го, опита се да помръдне, но само очите ѝ можеха да се движат.
Междувременно действахме бързо – икономката отвори и трите налични прозореца, пропускайки ледения вятър, а аз грабнах леген и стомна, с която да се измият ръцете, и се втурнах към драконицата.
Един поглед към тютюна беше достатъчен, за да установя наличието на матово блестящи, малки, натрошени кристали, подобни на сол, сред тъмните, съдържащи никотин, изсушени тютюневи листа.
О, Боже мой!
– Да се обадя ли на д-р Еньо? – притича развълнувано мисис МакАвърт.
И аз… казах:
– Не.
– Лорд Арнел? – икономката изпадна в нервно и тревожно състояние, изисквайки, настойчиво изисквайки действия. А присъствието на някой, който би могъл да помогне, само да помогне, можеше да струва скъпо, твърде скъпо на семейство Арнел. Познавах отровителя. И се страхувам, че бях и единствената, която можеше да помогне.
– Откога е болна лейди Арнел? – попитах, като отметнах назад главата на старицата и се примирих, че ще излея в нея цялата кана ледена вода.
– В какъв смисъл е „болна“? – мисис МакАвърт беше нервна, но когато видя какво правя, се стрелна замислено в банята и се върна с купчина кърпи и още една кана вода.
– Слабост, главоболие, летаргия, желание да остане сама и на спокойствие? – изброих, като напрегнато си припомних заклинанието, което някога бях използвала.
И без да чакам отговор, докоснах гърлото на лейди Арнел и казах това, което щеше да изглежда глупаво, ако беше насочено към някоя друга част от тялото ѝ:
– Реквиеск курарум!
Заклинанието за мигновено отпускане подейства мигновено и аз започнах да наливам вода в драконицата. В огромни количества. Каната беше значителна, вероятно побираше цели двайсет пълноразмерни чаши вода и би било зверство да се използва такова нещо върху човек, но стомасите на драконите можеха да поберат повече. Мисис МакАвърт очевидно беше наясно с това и затова безрезервно ми подаде втора, също толкова солидна кана и прибра празната.
– Слабост? – тя започна объркано – Около седмица-две. Дамата беше прегледана от д-р Еньо и ѝ предписа капки и почивка, имали сте възможност да видите капките… О, мис Вайърти!
Възклицанието ѝ беше разбираемо – вече имаше достатъчно вода, за да започне да се излива от устата, и аз преминах към втората фаза:
– Судор! – заклинанието за изпарение предизвика мигновено изпотяване, но беше необходимо още нещо, затова сложих ръка върху корема на драконицата и произнесох същото заклинание за отпускане: – Реквиеск курарум! – а след това веднага отмених заклинанието за застой: – Потест!