***
На практика тичах, опитвайки се да отворя бутилка вода в движение и в същото време гледах през сейра как върви търсенето на необходимата ми библиотека. За постъпването във „факултета на моите мечти“ трябваше да осигуря две научни публикации, днес секретарката издаде списък с теми, а по темата ми „Изкуството на терапията и неговото значение при лечението на самоубийствени наклонности“ можеше да бъде намерена литература само в централния столичен Институт по психология. Така че в момента просто търсех самата библиотека на института и схемата на градския транспорт, благодарение на който беше възможно да се стигне до нея.
Изведнъж, точно по средата на една оживена улица, където около две хиляди гаерци тичаха по тротоарите заедно с мен, внезапно ме пресрещнаха, нежно, но здраво ме хванаха за кръста и близо до слепоочието ми, стопляйки го с дъха си, тихо прозвуча глас:
— Накъде си се понесло, сияещо момиче?
От звука на този глас краката ми отслабнаха веднага и за момент дори се зарадвах, че ме държат. Но само за момент.
— Пуснете ме… — гласът ми прозвуча жално.
Толкова жално, че на самата мене ми стана противно. Явно и на непознатия също — пуснаха ме на мига, а щом се обърнах — нямаше никой зад мен. В смисъл беше — тълпата продължаваше да тече по пътя, заобикаляйки ме с недоволство, но мъжът, който току-що ме беше прегърнал — него го нямаше.
— Шейри? — В слушалката ми прозвуча гласът на шефа. — Защо спря?
Не посмях да отговоря на улицата. Малко объркана, продължих пътя си, прекосих целия град с обществения флайт, намерих библиотеката, трудно, но все пак намерих нужната ми работа, ала едва седнах да сканирам текста и чух в микрофона:
— Разбиха ти апартамента.
Благодаря на професионалната параноя — в дома ми нямаше нищо, което да им позволи да открият поне нещо, което да разкрива самоличността ми, даже в сейра и в работната мрежа не излизах от къщи, изобщо нищо. Така че който и да е проникнал там, напразно е, но това, което не е ясно, е, че имах часовник на ръката си, имаше система за предупреждение, реагираше на всички входящи съобщения, както и на отваряне на вратите на апартамента ми — досега никакво известие нямаше.
Но това не беше най-гадното.
— Шейри, никакви камери не го заснемат — съобщи шефът. — Датчиците за движение реагират… вече не реагират
Седях над монографията, хапейки нервно устни.
— Привет, красавице — каза някакъв момък, докато нагло сядаше срещу мен.
— Привет, красавецо — усмихнах се смутено.
„Разкарай се, изрод!“, помислих си, но веднага си представих, че този човек е най-красивият мъж на Гаера. Най-удивителният. Най-уникалният. Най-идеалният. Най-най…
— Струва ми се, че съм готов да се оженя за теб — промени лицето си той.
— Само ти се струва? — Попитах лукаво, гледайки надолу.
Точно в този момент претърсваха апартамента ми с използването на напълно непознати технологии, защото имах шест вида камери! Всичко това също едва ли можеше да събуди подозрение, защото в килера имаше резервни части и контейнер, на който все още „чисто случайно“ имаше картичка с надпис: „Може да не съм наблизо, но искам винаги да си в безопасност“, така че камерите бяха уж от бивше гадже. Но не това е важното! Изводът е, че никоя от тях не е записала този изрод. Който продължаваше да рови в, метафорично казано, мръсното ми бельо.
— И какво е загубило такова съкровище в храма на изгубеното знание? — продължи отчаяния си флирт момчето.
„Съкровището“ беше не по-малко отчаяно да съобрази какво да прави. Трябваше да се направи нещо, силно подозирах, че този негодник сега поставя камери из апартамента ми.
И се оказах права.
„Шейри, нова партида се появи на търга във Виена — изискан аромат на истинска невинност и естествена красота, с миризмата на Гаера, уникален екземпляр, двадесет и две години от датата на издаване“, съобщи в микрофона ми Давияр.
Нямах време да анализирам информацията, тъй като Санчег издаде:
„Нов лот на Кархера: Лъч от чиста светлина директно от Гаера. Имат всички твои данни, Шейри, кръвна група, пренесени от детството заболявания. И ти какво, досега не си имала мъж?“
Продължих да се усмихвам лъчезарно на новия кавалер, служителите на тринадесети отдел, вече без да се стесняват в изразите си, продължиха бурното обсъждане на информацията от забранените търгове.
„Да, девственица. Пуснаха данните от последния медицински преглед, цената скочи три пъти, от раз.“
„Появиха се снимки и видео материали“, добави Ег.
„Цената достигна два милиона“, дрезгаво съобщи Давияр.
Ето така, седиш си в библиотеката, готвиш се за постъпване в мечтания от теб факултет, а точно в същия момент те продават по най-незаконен начин точно насред цивилизования свят.
„Два и половина на търга във Венеск“, съобщи Давияр.
„Четири на Кархера“, каза Санчег.
„На Тимерските търгове — пет и половина“, дрезгаво съобщи Кес.
„Продадено за пет и половина милиона кредита. Наддаванията за лота са закрити“, завърши кратките разговори шефът.
Бях продадена за три минути, не повече. Просто ме продадоха. Седиш си така, никого не закачаш, а те взеха и те продадоха.
„Трябва да проследим продавача“, прозвуча гласът на шефа по микрофона.
„Трябва да я измъкнем, веднага!“, настоятелно поиска Давияр.
Неловко се усмихнах на момчето, което продължи да обсъжда красивите ми очи, извадих сейра, набрах познат номер и щом отговориха от другата страна, казах тихо:
— Мамо, обичам те.
Една малка слабост — всичко, което можех да си позволя.
— О, какво интересно обаждане — малко се изненадан студентът.
Усмихнах се лъчезарно и отговорих:
— От мен зависи да подготвя един родител да се срещне с най-страхотното гадже на Гаера. Знаете ли, пет минути във вашата компания, но вече ми се струва, че се познаваме цял живот. Винаги ли предразполагате хората към себе си с такава лекота?
Той отвърна нещо смутено, аз флиртувах отчаяно, опитвайки се да прогоня неприятното хлъзгаво усещане за чужди ръце и очи върху тялото ми. Не можех да се отърся от чувството, че са ме продали. Току-що ме продадоха!
„Кадет Дейр, стегни се и си избърши сополите!“, повтарях тази фраза на инструктора по ръкопашен бой отново и отново, но все не можех да се успокоя.
С плъзгащо движение докоснах дясната си длан, задействах котвата и събеседникът ми мигновено премина към обсъждане на моите „прелестни пръсти“, а аз не можех да се отърва от гадното чувство. Колко момиченца, момичета, жени, точно като мен, се оказват продадени, без дори да подозират за това. Те бързат към училище, работа, по своите си работи или като Марит Енгер да се запише за среща с педиатър с новороденото си бебе, а животът им е безмилостно изтъргуван.
Назад към част 3 Напред към част 5
