***
— М-м-м-м-м! — стон на блаженство отекна из целия апартамент.
Малко крем попадна на пръстите ми и с голямо удоволствие внимателно го облизах, използвайки по дяволите целия арсенал от съблазън, който бях натрупала. Трябваше да се запази много тънка границата между еротиката и порнографията, но аз пратих линията по дяволите, просто искрено се наслаждавах на вкуса. Искреността е завладяваща, знаех го.
— Слушай, ти си бог — честно казах на Ирд, облизвайки изцапаните си с крем устни.
— Сериозно? — Попита той подигравателно.
— Абсолютно! — И радостно отхапах още едно парче еклер.
Кеф! Просто кеф! И ако се престоря, че в този крем няма и грам от „отварата на истината“, тогава той като цяло е прекрасен. Въпреки че, разбира се, бих искала да знам откъде е взел тази тайна разработка, започнаха да я тестват върху хора само преди два месеца.
— По дяволите, ядеш по такъв начин, че едва сдържам желанието си да оближа този крем от устните ти — внезапно каза Ирд дрезгаво.
Отворих очи, лукаво го погледнах и казах нагло:
— Не! Обещах си, че докато не вляза в Академията на красотата, никакви връзки.
— Сериозно? — Той явно сметна изказването ми за глупост.
— Ъхъ — натъпках остатъка от сладката в устата си, взех чая и отпих глътка от него, отпивайки божествения вкус на „серума на истината“, който усетих много по-ярък от вкуса на ванилия.
И бавно отпивайки чай, казах тихо:
— Попита ме за салатите… Те са пряко свързани с основната цел на моя живот… Живот… Знаеш ли, мисля, че в живота на всеки човек идва момент, когато иска да стане по-добър. Да се промени. Да се погледне в огледалото и да остане доволен от видяното… Да вижда себе си. Истинското си аз, само че малко по-добър, да вижда… Глупости са, нали?
Ирд отрицателно поклати глава, както и аз, отпивайки бавно глътка след глътка. И търсех, трескаво търсех нещо, с което мога да го уловя.
Поне нещо.
— Знаеш ли — отново погледнах в далечината. — Никога не съм успявала да бъда себе си.
Той не отпи повече.
— Бях дъщеря, ученичка, студентка, момиче за пример, на което възлагаха големи надежди, но никога не съм била себе си.
Той повече не пи. Намерих уловка. И да, имам имунитет към серума на истината, изработен от работата в аналитичния отдел. И освен това не лъжех. Всичко казано беше истина… почти.
Обърнах се и го погледнах право в очите — очите на Ирд бяха невероятни, — лешникови със зелено, изненадващо добри. Някак си не забелязвах преди, но сега се вгледах внимателно и разбрах, че човек с такива очи иска да му се доверяват. Така той свиква с факта, че му доверяват мисли, чувства, себе си… Себе си? А доверяваха ли му се в истинския смисъл на думата? Ами ако преувелича чувството на доверие? Да заложа на него. Да принудя това копеле… в смисъл за мен сега най-шикозния мъж на света, да усети целия спектър на това „доверие“? Да го накарам да се почувства отговорен за живота ми? Защо не?!
— Имаш невероятно красиви очи — прошепнах с пълна искреност.
Искреното възхищение печели сърцата. Знаех го, той също, но сега го използвах и той просто не можеше да разбере какво се случва.
— Свободен ли си тази вечер? — върнах се към чая и невъзмутимо се поинтересувах.
— М-м-м, да — отговори Ирд малко неуверено.
— След два дни имам изпит, утре ще си отспя, а днес дали да не полудуваме?
Момъкът сложи чашата с чая на масата, облегна се на дивана и попита подигравателно:
— Глюкозата ли ти подейства така?
— Вероятно. Хайде! — сложих и аз вече празната чаша на масата и се приближих до него. — Моля те, а? Искам да разпусна като за последно!
Нещо странно проблесна в очите му, сякаш си помисли: „Това наистина ще ти е за последно, малката“, но се съгласи, вече бях сигурна.
— По-добре е да не те храня повече със сладкиши — каза подигравателно Ирд. — Но защо пък не?
С радостен писък се хвърлих на врата му, търговецът на роби охотно ме прегърна, опипа ме и много се изненада да открие под халата не дантелено съблазнително безобразие, а спортно бельо. Разрушаването на шаблона е нашият начин.
— Аз набързо! — изтръгнах се от прегръдката му и заявих на Ирд.
И наистина набързо — в спалнята навлякох дънкови панталонки, високи чорапи до коляното, кецове, спортна тениска, която оставяше стомаха открит и подчертаваше гърдите ми, и дънково яке отгоре.
Когато излязох, закопчавайки часовника на ръката си, Ирд, който вече се надигаше, се строполи обратно на дивана.
— Да оставим ли Старчето у дома, а? — предложих.
Момъкът кимна неуверено, наблюдавайки ме как мимоходом събирам косата си на висока опашка.
— Извинявай — разперих ръце аз. — Явно наистина е от глюкозата.
Той не беше сигурен в това, извади ампулите от джоба си, изглежда, че отново прочете маркировките върху тях, конвулсивно съобразявайки какво е дал на това странно момиче.
— Какво е това? — мигновено се заинтересувах аз.
— Няма значение — Ирд напъха всичко обратно в джоба си. — Ще разпуснем ли? В кой клуб искаш да отидем?
Клуб? Човече, с клуб няма да мога да те омая.
— Довери ми се — прошепнах и го повлякох след себе си към вратата.
Назад към част 5 Напред към част 7
