***
Прекарах още два часа в библиотеката.
Нямаше за къде да бързам, така че аз, съчетавайки търсенето на информация с нищо не значещия флирт, свърших работата. След като слязох долу, седях още половин час в кафенето с Дик, това беше името на новия ми познат, след което си повиках флайт, отказвайки услугите на Дик като ескорт.
Като седях във флайта, разбрах, че просто са отмъкнали няколко чифта от бельото ми, а в апартамента ми са натикали камери до дерсенга*****. Като си представих, че сега ще трябва да се прибера вкъщи, да се съблека, да ходя, да ям, да отида до тоалетната и така нататък под прицела на проклета купчина обективи, откровено ми се догади.
„Организирахме нападение срещу жителя на най-близката къща, така че сега там има много полиция“, каза шефът.
Исках да кажа „Благодаря“, но не биваше, затова продължих да се преструвам, че слушам музика. И да се усмихвам.
Когато почти долетях до къщата, шефът изведнъж каза:
„Шейри, ти си аналитик. Ти си най-добрият аналитик от всички, с които ми се е налагало да работя. Накарай го да се влюби в теб.“
Изпитах своеобразен шок, трябваше отново да погладя ръката си, за да не изляза от образа.
„Дете, не успяхме да открием нито продавача, нито купувача. Няма никакви следи. Парите се появиха по сметката на аукционната компания и изчезнаха в неизвестност. Потокът не можеше да бъде проследен. Няма улики.“
Егати работата!
„Решавай, можем да те измъкнем сега, но имаме нула улики. А може да се рискува. Знам, че звучи налудничаво, но ти си аналитик, Шейри, продавачът така или иначе ще взаимодейства с теб. Ще рискуваме ли?“
Да накарам това копеле се влюби в мен? Е, като аналитик мога веднага да кажа — без варианти. Достатъчно беше да си спомня дневника на дъщерята на сенатора и сополивия, ограден със сърце запис „г-жа Саманта Гес Мейкон“. Разбира се, тринадесетгодишното момиче не беше аналитик от моето ниво, но нещо ми подсказваше, че и аз няма да имам шанс. Този човек вече е получил пет милиона и половина за мен — безумна сума, няма да спечеля толкова до края на живота си, но вече са спечелили пари за мен, и то успешно.
„Ти си аналитик — повтори шефът. — А той е само един мъж. Хайде, Шейри, ако можеш да го уличиш, уличи го основателно, той ще отмени сделката. А това е скандал и връщане на парите. Нас, както разбираш, ни интересува второто.“
Разбирах.
Всичко разбирах, не вдявах само едно — как мога да улича някой, когото дори не познавам.
Днес се сблъсках с четирима — погледът в парка, Ирд с вярното му куче, непознатият в тълпата и Дик в библиотеката. И нямам гаранции, че един от тях е същият Гес Мейкон, изродът напълно можеше да стои настрана.
Но от друга страна, шефът е прав, няма други възможности, освен да се скрият в базата и да сринат цялата сделка. Но в такъв случай транзакцията попада под форсмажорни обстоятелства и няма да има връщане на парите, а следователно ще останем без улики, без данни, без нищо. И половин година плюскане на салати политат по всички бракувани навигатори.
— Да — казах простичко.
И чух как рязко, сякаш тежест падна от раменете му, въздъхна шефът. Той помълча няколко минути, след което започна да говори:
— Шейри, запомни, ние сме мъже — прави като тояга. Влюбваме се в тези, които ни обичат, но оставаме недостъпни. Запомни ли?
Шефе, сега вече мога да ти кажа много нови неща за мъжете, чувствата им, влюбването, любовта и така нататък, но, първо, не бива, и второ, безсмислено е.
И си премълчах, тъжно усмихвайки се на гръмотевичната буря, която се разрази над града. Бурята беше възхитителна — силна, поривиста, оглушителна с гръмотевиците си, ослепителна със светкавиците си. Всъщност обичам дъжда. Проливния дъжд, отмиващ цялата тази люспа и мръсотия, заливащ пътищата с водни потоци, отнасящ отчаянието, съмненията, страховете…
Бях като дъжда — мрачна, замислена, силна и страховита, а трябваше да играя яркия слънчев лъч на не по-малко ярък слънчев ден. И шефът греши, не всичко е толкова просто с мъжете, както бихме искали, но има една улика — те, като всички останали, искат да бъдат щастливи. Летят към светлината, към слънцето, към топлината. И обичат да печелят, винаги и във всичко. И още много, от което ще ми се наложи да се възползвам.
Слязох от флайта на спирката пред къщи, заплатих с кредитната си карта, събух се и, държейки обувките си, се затичах през локвите, въртейки се и излагайки лицето си на капките вода, падащи от небето, надрусана от времето, като дете, като цвете, което най-сетне са си направили труда да полеят, като момиче-непрестанна-радост, което лудее дори от дъжда.
И се спрях объркана, отново почувствала погледа. Обърнах се.
На спирката седеше мъж във внушителен флайт, огънчето от пурата му осветяваше лицето му със зловеща червена светлина.
— Не те ли е страх да не настинеш, момиче-лъч? — Попита той с нисък дрезгав глас.
Разпознах този глас. Точно той ме прегърна днес в тълпата, след което изчезна, така че дори не видях лицето му. Дори сега не го видях — само широка квадратна брадичка и силна длан, също осветена от пурата при всяко дръпване.
И секунда, само една секунда за анализ на ситуацията и избор на тактика на поведение. По някаква причина нещо ми пречеше да се правя на глупачка и затова, стъпвайки на пръсти, решително се приближих до флайта, който изглежда току-що беше кацнал, и застанала пред мъжа, който продължаваше да седи, казах директно:
— Вие днес ме хванахте на централната улица.
— Прегърнах — поправи ме мъжът, без изобщо да отрича вината си. — Съжалявам, не можах да устоя — иронична полуусмивка, осветена от ново дръпване от пурата.
И отново анализ на ситуацията и избор на поведение. Избор? По-скоро трескаво търсене. Като не намерих нищо, отново погледнах могъщата фигура на непознатия, полузакрита от здрача, и честно признах:
— Изплашихте ме.
Следващо дръпване не последва. Мъжът напрегнато свали ръката си с пурата и аз усетих настойчивия му поглед, с който се взираше в мен.
— Моля ви, не правете повече така — на практика молба, но вложих в нея това, което наистина чувствах — чувството на безпомощност и страх.
— Извинявай — каза той след момент на мълчание. — Не исках да те плаша.
Постоях, свела поглед и разглеждаща собствените си крака в растящата от дъжда локва. След това рязко вдигнах глава и казах:
— Благодаря.
— За какво? — Мъжът видимо бе изненадан.
— За това, че долетяхте и поговорихме, за това, че престанахте да бъдете страшен и непознат. Наистина, благодаря, иначе цял ден не бях на себе си. Приятна вечер. И отново благодаря, вие сте забележителен.
И без да дочакам отговора му, който най-вероятно нямаше да последва, се обърнах и, сякаш току-що бях забелязала дъжда, изтичах към къщи.
Икономът-киборг ми придържа вратата, благодарих му искрено и забързах към асансьора, все още боса. Влетях в асансьора, натиснах бутона и, летейки нагоре, изведнъж осъзнах, че се усмихвам.
При това се усмихвам съвсем искрено. Не знам кой точно е този човек, може би същият Гес Мейкон, но ми хареса озадаченото му седене във флайта.
Но това, което не ми хареса, беше, че веднага щом излязох от асансьора, се натъкнах на букет. Букетът беше огромен, впечатляващ, плашещ и необятен. Не, по принцип можех да го вдигна, на тренировка носехме товар, надвишаващ собственото ни тегло, но момичето-слънчице не би вдигнало такова нещо през живота си и всеки адекватен човек го разбираше много добре.
— Харесва ли ти? — Попита невинно Ирд.
Кучето му просто се приближи мълчаливо, взе обувките ми, успя да задържи и двете в устата си, занесе ги до вратата и застана там, махайки с опашка и предлагайки ми да отворя вратата възможно най-скоро.
Чудя се какви са шансовете да привлечете вниманието на тринадесетгодишно момиче, ако имате толкова голямо и подчертано дружелюбно куче до вас? Може би не трябваше да отписвам този усмихнат човек?
— Хххаресва ми — отговорих аз, гледайки шокирана букета. — Но няма да го удържа!
— Нищо — отговори небрежно момъкът: — Ще го занеса и дори ще помогна да го подредим по вазите.
И всичко е толкова лесно и естествено, както трябва да бъде. Кой си ти, Ирд с кученцето?! Момичето-празник се усмихна несигурно, заплаши укоризнено с пръст и честно каза:
— Изключително заради Старчето.
Подозрително умното куче размаха радостно опашка.
Отидох до вратата, отключих, пуснах Старчето да влезе, който, като влезе, внимателно постави обувките ми на стойката, а след това като истински джентълмен взе чантата ми и я занесе в апартамента, Ирд ме последва и се държеше по толкова познат начин, сякаш наистина се познаваме от хиляда години и нищо кой знае какво не се случва. Или наистина не се случва? Това е Гаера, място за случайни срещи и неангажиращ секс, а може би просто съм твърде подозрителна към Ирд? Изглежда нормален момък. Макар че колко много ги зная — нормалните?! В живота ми нямаше нормални, имаше кадети от университета, обсебени от оръжия, психоанализа, постижения и нормативи, имаше същите такива агенти на специалните служби, но нямаше нормални момчета.
— Цялата си мокра, отивай да се преоблечеш, аз ще направя чай — каза Ирд и ме избута в стаята. — Малко си някак мудна, случило ли се е нещо?
— Ддда, един мъж ме изплаши — обърнах се объркана към момчето, което си сваляше маратонките. — Но се оказа, че напразно съм се уплашила, нормален си е човека. Ще се преоблека бързо и сама ще направя чай, настанявай се.
И отлетях в спалнята.
Затворих вратата, постоях, все още объркана, отчаяно напомняйки си за онзи дерсенгов облак от камери, които сега са навсякъде из апартамента ми, и като се насилих да започна да се събличам пред очите на дявол знае колко хора, се отправих към душа.
Къпането под обективите на седем камери — и то е едно удоволствие.
Спасяваше ме навикът от военния лагер — къпехме се там в една душ кабина с момчетата и бяхме толкова уморени, че на всички ни беше все едно за първичните и вторичните сексуални признаци, искаше ни се само да ядем и да спим, при това даже да спим повече.
След душа облякох черно спортно бельо, наметнах отгоре мек розов копринен халат и излязох при Ирд, докато завързвах колана си.
Прекарах не повече от пет минути под душа, но при моето влизане масата вече беше подредена, лек дим се извиваше над чашите с чай, резени нарязани плодове лежаха в чиния, еклери лежаха в хартиена кутия.
— О-о-о! — въздъхнах възторжено, гледайки сладките.
— Диета ли? — каза разбиращо Ирд.
— Да, знаеш ли, половин година бях само на едни салати! — изтърсих аз.
И аналитикът в мен включи сирената. Оглушителна, призоваваща за внимание и като цяло за повишено внимание. Защото аз казах истината. Аз. Казах. Истината!
Ирд взе чаша, отпи бавно, като ме гледаше внимателно и попита:
— А защо беше само на салати?
„Шейри, заглушават сигнала на микрофона!“ — чу се прекъсващият глас на шефа.
И аз се усмихнах на този, който несъмнено беше Гес Мейкон и вече нямах никакви съмнения. И сега той изобщо не гледаше с вид на откровеният с кучето, гледаше напрегнато и оценяваше, с онзи страховит поглед, който усетих в парка.
И така, кадет Шейри Дейр, пред вас е най-опасният търговец на роби на нашето време и твоята задача е да го накараш да се влюби в теб.
Въздъхнах, сведох поглед, после плахо погледнах копелето изпод полуспуснатите си мигли и честно признах:
— Не искам да говоря за това.
Ирд реагира с повдигане на веждата, но аз се приближих и седнах на дивана до него, отхвърлих всички съмнения, веднага взех един еклер и притворила очи от удоволствие, отхапах първото парченце.
Назад към част 4 Напред към част 6
