***
Сред звездите, в черното нощно небе, над водата и без страх!
Аз летя! Вятърът е в лицето ми, косата ми е разрошена и фибите ми падат във водата, едва удържам вика си в гърдите и едва пазя равновесие, но възторгът, този възторг, би си струвал дори падането във водата!
И за миг притворих мигли, вдишвайки с цялата си гръд нощния морски въздух, а в следващия момент спрях да дишам!
Мъжът, който се наведе срещу мен, имаше остри черти, пиратски шал на главата, белязано лице, единият белег по бузата, другият – по лявото око, закръглено от изненада.
Главата ми се завъртя, напомняйки ми да издишам и да поема следващия си дъх, и аз… едва се удържах да не падна.
– Коя си ти? – попита мъжът, който се носеше пред мен – И защо… стоиш във въздуха?
Примигвайки уплашено, обмислях да се обърна и да му посоча кораба, но да се обърна в несигурното си положение би било лудост и толкова:
– Дайте ми ръката си, моля! – помолих учтиво.
Мъжът протегна широка, груба длан. Предпазливо я поех, а след това още по-предпазливо се обърнах.
Нямаше никакъв кораб! Огромният петмачтов „Ревящ“ просто го нямаше!
Бушпритът сякаш висеше във въздуха, напълно неподдържан, а няколко въжета отиваха в празнотата! И тогава се вгледах внимателно във въжетата и разбрах – това беше сиянието. Онова зеленикаво сияние,то се виждаше отвътре, но не се виждаше отвън, и не просто не се виждаше, а скриваше самия кораб от всички. И не само на Ревящия – оттук не можех да видя нито един кораб от Армадата! С една дума, черна магия.
– Благодаря, – обърнах се отново към мъжа – можете да ме пуснете.
Обаче веднага щом той изпълни молбата ми, едва не паднах и се наложи отново да използвам помощ.
– Благодаря! – този път за подкрепата.
Непознатият се усмихна широко, показвайки липсата на няколко зъба, и попита:
– И какво правиш тук?
Разперих едната си ръка, другата продължи, пренебрегвайки нормите на етикета, да се държи за напълно непознатия за мен човек, и неясно отговорих:
– Наслаждавам се на нощта… Звездите, морето, вятъра.
– Вещица! – завърши рязко мъжът. И след това, леко приближавайки се към мен, каза – Слушай момиче, отлитай и поне дванайсет дни не се разхождай нито денем, нито нощем над морето.
Погледнах мъжа в шок.
– Аз съм заклинател – продължи хрипливо непознатият – и ти казвам, че нещата тук се развиват по-зле от всякога. Лети, казвам ти, когато дойде полунощ, морето ще заври.
Вероятно за първи път в живота си се озовах в ситуация, в която нямах представа как да се държа. Абсолютно. И реших да постъпя така, както майка Йоланта винаги ме е учила – да мисля не за себе си, а за ближния.
– Извинете ме – издишах конвулсивно – но какво ще кажете за себе си?
– А аз, – усмихна се той – аз, момиче, съм в този бизнес до ушите. Никой от нашите няма да помръдне, всички са под магия, болни са от нея и няма път назад. И няма да се получи, ветровете ни подсказаха, че Грейд идва тук.
– Грейд? – неволно се запитах.
– Да, Мечът на смъртта. – каза той и издиша с омраза – Този не познава милост, ще убие всекиго, помнете ми думата. Той има неприязън към свободните магове, да! Той ще построи могилен насип на местата, където са се заселили, да!
Оглушително пращене зад гърба ми!
Болезнената, стоманена хватка на познати пръсти!
Дръпване!
Прегръдка толкова силна, че неволно извиках и веднага се озовах зад гърба на херцога, в тълпа от въоръжени мъже, до видимо развълнувания Янир! И настъпи тишина, само с щракването на затвора на пушката и бученето на зеленото сияние, което беше разкъсано от Грейд.
Тишина, в която гласът на херцога звучеше заплашително:
– Скатар.
И аз си спомних за този човек. Надникнах предпазливо иззад внушителния гръб на лорда и потръпнах неволно, когато видях човека, с когото разговарях. Този човек нямаше крака! Те просто не бяха там. От колана му, завързан с червен пояс, се виеше черен дим надолу, по дължината на краката му, ако имаше такива, а очите му – те наистина бяха черни. Напълно черни. Без бяло!
– О, Пресвета! – промълвих шокирано.
Янир, наблизо, изрече нещо друго, далеч от общоприетата реч на обществото и се издигна нагоре. Там, където останалите духове на вятъра бяха застинали в боен строй. Отново погледнах към заклинателя, улових погледа му, и това беше нощният събеседник, който попита:
– Ти си задно с него?
Обвинението беше колкото нелепо, толкова и справедливо, защото съпругът и съпругата винаги са на едно мнение.
– Бих ви помолил да се обръщате към съпругата ми според положението ѝ. – каза херцогът студено – Може дори да го изискам.
Полупризрачният мъж беше видимо изненадан, после още по-изненадан, когато погледна лорд Грейд и тогава каза нещо странно:
– Жалко, че не мога да кажа на никого.
– Аз не съжалявам. – отвърна херцогът с насмешка.
Не видях какво се случи след това, изведнъж мрак обгърна целия кораб! Той бе нарушен от изстрел, последван от залп от оръдейни изстрели и зеленикавото сияние се разгоря отново, осветявайки кораба, лорд отон Грейд, който стоеше на носа и нервно избърсваше дланите с, и трупа на неотдавнашния ми спътник, лежащ в локва алена кръв. Съвсем нормален събеседник, с крака, с пристегната превръзка и с широко отворени мъртвешки сини очи…
Прикривайки устата си от ужас, аз се взирах в мъртвеца, без да мога да повярвам на случилото се, и тогава в мъртвата тишина прозвуча:
– Лейди отон Грейд, благоволете да се върнете веднага в каютата си! – херцогът се обърна наполовина и ме погледна с яростен поглед.
И аз забравих дори смъртта на заклинателя, който сега лежеше на палубата. И преди бях виждала негова светлост в лошо настроение, но херцогът никога не си позволяваше да ми крещи в присъствието на чужди хора. Още по-малко да ми крещи по този начин. Особено след като лордът изведнъж се обърна изцяло и изсъска:
– Милейди, – гласът му стана заплашителен – заповедите ми не могат да бъдат пренебрегвани!
Изплашена, аз се отдръпнах и се загледах с ужас в херцога, чието лице от дясната страна изглеждаше изцапано с кръв. Лицето му, шията, рамото… цялата му дясна ръка… в която все още биеше изтръгнатото сърце на заклинателя!
– И никакво припадане. – добави черния маг.
Отдръпнах се.
Някой ме хвана за раменете и това ми позволи да се съвзема. Сухо благодарих на офицера, който ме задържаше, и се обърнах – всички се бяха разделили пред мен, правейки достатъчно широка алея. Боса, едва сдържайки сълзите си, вървях, свила рамене, с вдигната глава и гледаща ясно пред себе си, минах покрай цялата палуба на „Ревящия“, защото не беше близо до кърмата, изкачих се по стълбата и неволно погледнах към носа на кораба – всички продължаваха да гледат след мен. Всички. Офицери, моряци, войници!
Но не повишеното внимание на военните на „Ревящия“ ме смути, с невероятен ужас осъзнах, че най-лошото ми предстои и че то ще започне със завръщането на херцог Грейд. Сърцето ми се сви, когато затворих вратата на каютата зад себе си, а след това трябваше само да чакам наказанието си. И да не мисля, да не мисля, да не мисля за все още биещото живо сърце в ръцете на негова светлост… Само да не мисля, да не…
Вратата се отвори, докато стоях на масата и нервно стисках пръсти, опитвайки се да контролирам емоциите си.
– Скъпа лейди отон Грейд – прозвуча гласът на херцога, изпълнен със злобна ирония – бихте ли благоволили да ми обясните причината за днешното си провинение?
Това не беше молба – беше заповед.
– Знаете ли, Ариела – негова светлост хвърли окървавените си черни ръкавици на масата и ги пусна до мен, като ме накара да се отдръпна – днес два пъти ви спасих от смърт. И трябва да призная, че спасяването на личността ви е досадна задача. Да не говорим колко много ме вбесява!
Аз погледнах ръкавиците, които бяха започнали да оцветяват масата в тъмночервено….
– Единственият начин да убиеш заклинател на вятъра е да му изтръгнеш сърцето. – каза лорд отон Грейд, следвайки погледа ми.
С мъка се изправих на крака. Стана ми лошо… Да повярваш, че в нашия цивилизован свят един от аристократите, близки до краля, може да изтръгне сърце… Не искам да го вярвам. Не искам да знам за това. Съжалявам бедния човек, който не ми е направил нищо лошо или….
– Казах да не припадате! – изсъска лорд отон Грейд.
Не знам какво ме удържа да не падна, този вик или фактът, че се страхувах да не падна на пода, където се стичаше струйка кръв и сега падаха капки… Колко е чудно, че кръвта все още капе и не се е съсирила… Или херцогът беше намокрил ръкавиците си във вода?
Лорд отон Грейд ме заобиколи, седна на ръба на масата на една ръка разстояние от кървавата струя и ме погледна с най-неодобрителен поглед. Не можах да отвърна или да сведа очи, както би трябвало да направи една дама, и го погледнах с нескрита горчивина.
– Този човек – гласът ми трепереше – не е направил нищо лошо.
По устните на херцога проблесна странна, малко тъжна усмивка и той отговори:
– Не е човек, Ариела. Той беше човек преди около десет години, преди да се подчини на вятърния дух, който го облада.
Исках да попитам защо тогава човекът ми говореше по такъв човешки начин, но херцогът не ми позволи да произнеса нито дума и продължи:
– Така как да разбирам вашата шега, лейди отон Грейд?!
Шега? Понякога ме поразяваше майсторската употреба на думите от страна на негова светлост, когато искаше да унижи някого.
– Мисля, че преувеличавате – промълвих аз – когато наричате вечерната ми разходка с такава груба дума като „шега“.
Вероятно трябваше да го кажа с предизвикателство и тон, който да подчертае възмущението ми, но аз… Гласът ми трепереше, сълзите блестяха по миглите ми, а следващите думи излязоха от устните ми против волята ми и повелите на здравия разум:
– Вие сте убиец…
Поведението на херцога се промени в същия момент. Рязко се надигна от ръба на плота, приближи се към мен с най-заплашителен поглед и аз наистина се уплаших, рязко се отдръпнах от него. Няколко секунди лорд отон Грейд се взираше в мен, но после изведнъж се изправи, раменете му се изправиха и последният представител на една от най-прочутите династии на Империята попита хладнокръвно:
– Има ли още нещо, лейди отон Грейд?
Имаше много неща, които исках да кажа, но само промълвих с труд:
– Той… той си мислеше, че съм вещица и си мислеше, че мога да летя, и… и каза: „Никой от нашите няма да помръдне, всички са под магия, болни са от нея и няма път назад.“ – цитирах почти дословно. След това добавих шепнешком – И ми каза да летя далеч, защото в полунощ морето ще заври… и….
Не можех да кажа нищо друго. Брадата ми трепереше, сълзите идваха на потоци, а кръвта, която капеше от масата, образуваше ужасна кървава локва…
– Умивалникът е там! – студено каза херцогът.
Не се нуждаех от друга покана и без да се извинявам, се обърнах и се втурнах в малката стая. Когато затворих вратата, си позволих да изхлипам, като държах кърпата пред устата си, за да не чуе херцогът.
Не знам колко време прекарах там, зад криво затворената врата, но когато сълзите свършиха, измих лицето си и излязох, херцогът не беше в каютата. Не мога да кажа, че това ме разстрои. Преоблякох се и легнах до стената, като по някаква причина треперех по цялото си тяло. Едва след като изрецитирах всички молитви, а след това си спомних половината от речника на Асар, успях да заспя неспокойно и нервно.
Назад към част 44 Напред към част 46