***
– Мислех, че това е блян. – каза принц Теодор и се усмихна.
– И напразно. – каза лорд отон Грейд.
– Както се оказа – да. – Принцът се намръщи.
Аз също си спомних как веднъж негова светлост беше казал, че всички мои приятели и познати ще бъдат разпитани. Сякаш прочел мислите ми, херцогът остави настрана бутилката с вино, от която напълни две чаши – своята и на принца, и поясни:
– Какво става със свидетелските показания?
Теодор се усмихна и отговори:
– Събираме.
В този момент се почувствах много неудобно, затова се върнах към темата, която бях повдигнала по-рано:
– Вие смятате ли, че майка Йоланта ме подготвя за съдба, различна от тази на невестите на Пресветата?
Колкото и да е изненадващо, лорд отон Грейд ми отговори:
– Не.
Звучеше сурово. Дотолкова, че не останах безмълвна. Погледнах към съпруга си и го попитах откровено:
– Искате да ме уверите в пълната безнадеждност на ситуацията ли, лорд отон Грейд?
Вилицата в ръцете на негова светлост скърцаше напрегнато, а после през зъби ми напомни:
– Направила си избор, Ариела.
На това нямаше какво да отговоря, освен:
– Надявам се, че няма да ми се наложи да съжалявам за това до края на живота си?
Обръщайки се към мен, херцогът сви свирепо черните си очи и ми зададе контравъпрос:
– Надявам се, че няма да ме смятате за отговорен и виновен за избора, който направихте!
Този път стиснах вилицата си и като се опитах да не съскам, отговорих:
– Дори и през ум не ми минава.
Отровната усмивка на лорд Грейд и саркастичното:
– Да се престорим, че наистина вярвам в това.
Негово височество, който сякаш не беше помръднал по време на целия ни диалог, дръпна ръкавите на черната си риза, небрежно пусна снежнобяла салфетка в скута си и също толкова небрежно попита:
– Аз да не ви преча?
Погледнах принц Теодор, принудих се да се усмихна и казах:
– Да се върнем към въпроса, който зададох, ако нямате нищо против.
– Аз имам нещо против, ако все още не сте го разбрали! – хладно каза лорд отон Грейд и взе чашата с вино.
Той я пресуши на една глътка, след което започна да се храни. Негово височество и аз последвахме херцога, после се погледнахме един друг, а принцът, за моя искрена изненада, изведнъж се усмихна широко, което направи лицето му почти приятно, и каза:
– Това са духовниците, лейди отон Грейд. Те ще ви нарекат светица, ако се наложи, дори и след шестмесечно плаване в компанията на стотици необуздани моряци, които посещават спалнята ви на тълпи.
– Тео! – херцогът изръмжа силно от изненада.
Аз се взирах в принца в шок.
– А… да, да, съжалявам. – негово височество не се засрами ни най-малко. И отново се обърна към мен – Изобщо, лейди отон Грейд, ако духовниците пожелаят, ще ви нарекат светица, дори и да сте компрометирана. Така по-добре ли е?
– Много по-добре. – трябваше да призная аз.
Принц Теодор се усмихна, поздрави ме с чашата си за вино, после каза без усмивка:
– И вие не сте Диана.
Вероятно трябваше да оставя тази забележка без внимание, но не можах да се сдържа и казах:
– Какво имате предвид?
С неясно махване на ръка негово височество се обърна към херцога:
– Без варианти, Дез.
– Не мисля така. – хладнокръвно каза лорд отон Грейд.
– Момичето ще бъде отведено – парира негово височество – или убито. Склонен съм към второто. Затова повтарям приятелския си съвет, предайте момичето на духовниците, там лича няма да стигне до нея, така че поне ще е жива.
Херцогът погледна хладнокръвно приятеля си, а аз останах някак в недоумение. Въпреки казаното от негово височество ми беше ясно, че нямам голям избор и че ме очаква или брак, или манастир. И колкото и труден да беше бракът, той ми се струваше за предпочитане пред това да бъда погребана жива в манастир. Освен това след опитите за сплашване, които вече бях имала, най-малко вярвах, че някой наистина ще се опита да ме убие. Цветовете на слеза не са отровни и нищо по-опасно тайнствените врагове не ми бяха подхвърлили. А между другото, лича, който се беше появил в каютата, просто я напусна бързо, без да ми навреди. Съответно…
– Искрено се съмнявам, – протегнах ръка и взех прасковата – че наистина ще се опитат да ме убият, Ваше Височество.
Видях, че и двамата мъже бързо пребледняха.
И тогава херцогът изведнъж скочи и ме удари рязко по дланта! Прасковата падна на масата и се търкулна на палубата, а аз гледах в пълно изумление как лорд отон Грейд се опитва да каже нещо. Опитваше се и не успяваше.
Но после ревът му се разнесе над целия кораб:
– Тороп!!!
Негово височество придърпа цялата чиния с плодове към себе си, пребледня и се вгледа във всеки плод, като за миг загуби цялата си заплашителност и самоувереност, и каза с дрезгав, сив глас
– Луирон, Дез, това е… луирон…..
Не знаех името, но забелязах как ръцете на херцога потрепериха, а после, явно излязъл от равновесие, иначе такова нещо не може да се обясни, лорд отон Грейд ме сграбчи за яката на роклята ми, придърпа ме към себе си и изкрещя:
– Колко си изяла, Ари? Колко…
Но той не чакаше отговор! Издърпа ме от масата и без да ми даде нито миг колебание, херцогът ме понесе бързо, бягайки, към каютата, като разкъсваше яката на роклята ми, докато вървеше. Сякаш беше полудял! Беше толкова луд, че събори входната врата с ритник, завлече ме в каютата и извика дрезгаво на принца, който се втурна след нас:
– Вода!
Но негово височество, спрял на прага, каза объркано:
– Дез, няма смисъл. Луирон е отрова на магическа основа, тя се абсорбира мигновено и…
– ВОДА!!! – викът на лорд отон Грейд ме уплаши много повече от действията му.
– Дезмънд, няма смисъл! – принц Теодор изкрещя на свой ред.
И в този миг на вратата се появи блед лакей. Лорд отон Грейд, пренебрегвайки появата му, ме завлече в банята, стисна ръцете ми зад гърба и ме наведе над умивалника, опитвайки се да…
– Какво правите? – възкликнах, избягвайки пръстите му, които херцогът безцеремонно се опитваше да сложи в устата ми. Едно дръпване и ме хвана болезнено за косата и без съмнение херцогът щеше да изпълни какво е замислил, но в каютата прозвуча гневният въпрос на негово височество:
– Колко е изяла лейди отон Грейд от тези проклети плодове?
И бързият отговор на един лакей, уплашен от сцената:
– Н-н-нито един… милейди реши да изчака лорд Грейд…
Херцогът замръзна.
Придържах се към ръба на мивката, дишах тежко и се опитвах да се изправя, въпреки че тежката ръка на негова светлост все още беше на тила ми. В следващия миг мага изведнъж отново ме сграбчи, обърна ме, постави ме да седна на мивката, приближи се толкова близо, че беше извън границите, хвана ме за раменете, напълно блед, с огромни страшно черни очи, втренчи се в лицето ми и попита хрипливо:
– Ари, ти нещо ли не си изяла?
Едва в този момент осъзнах какво се е случило. И какво се опитваше да направи херцогът, като пъхаше пръстите си в устата ми. И вместо облекчение почувствах оправдан гняв и нещо повече – откровено възмущение.
– Какво си мислехте, че правите?! – възклицанието беше пронизително.
И бледността мигновено напусна лицето на херцога, а очите му се стесниха яростно.
– Не се опитвай да ми се нахвърляш! – изсъска гневно негова светлост – Още веднъж.. нищо ли не си изяла?
– Не!!! – отвърнах ядосано аз.
Той затвори очи, издиша конвулсивно, после отново ме погледна и попита почти подигравателно:
– Защо?
Задъхвайки се от възмущение, отговорих не веднага, но също толкова саркастично:
– Трябва ли да поправя този пропуск?
Херцогът застина, взирайки се в очите ми. После отново издиша конвулсивно, през стиснати зъби, и уморено каза:
– Да, остротата на езика ви не позволява да се съмняваме в емоциите на един неуспешен опит за убийство. Така че защо, Ари?
Издишах, опитвайки се да се отдръпна от съпруга си, но когато осъзнах, че е безнадеждно, отговорих уморено:
– Основава се единствено на правилата за добро възпитание. Пуснете ме!
Без да помръдне, херцогът попита студено:
– Това, което казах на закуска, разтревожи ли ви?
Със съжаление признах, че може би е бил прав. Но не отговорих и не по-малко студено поисках:
– Не забравяйте правилата за благоприличие и че сте недопустимо близо до една дама в присъствието на непознати!
Лорд отон Грейд остана безмълвен, като продължаваше да ме гледа.
– За в бъдеще, – придвижих се напред с намерението да се смъкна от мивката с надеждата да престанем да бъдем толкова близо един до друг – може би ще искате да ме попитате дали съм яла нещото, преди да се опитате да ми направите принудителна стомашна промивка.
Херцогът се усмихна, после се наведе и вдъхна въздух в лицето ми:
– Трябва да ви напомня за разговора, който проведохме по-рано, че винаги съм правил и ще продължавам да правя това, което смятам за правилно. Нямам никакво намерение да се оправдавам за действията си. Приведете се в ред!
С тези думи негова светлост се обърна и излезе от банята. След това безцеремонно избута принц Теодор от покоите, с изненада вдигна счупената врата, постави я обратно към отвора и магията потече по контура, споявайки дървото в стената.
Оставайки сама, аз излязох от банята, отидох в каютата и бавно се свлякох на ръба на леглото. Сега, когато гневът от словесния дуел с негова светлост беше утихнал, ясно осъзнах – мен се бяха опитали да ме убият.
Но, честно казано, много повече се изплаших от поведението на херцога, отколкото от опита за отравяне. Освен това бях много, много шокирана от срещата с Негово височество престолонаследника, така че може би не осъзнах какво се е случило, докато не чух гласа на принц Теодор:
– При морския дявол, екзекутирайте капитана! Негов пропуск.
– Лорд Ертан… – започна отон Грейд.
– По дяволите, Дез, луиронът няма противоотрова. Една хапка от него щеше да е достатъчна за малката и тя щеше да умре бавно в ръцете ти тази нощ.
– Разбирам.
– Тогава екзекутирай капитана, по тъмно, и ще се почувствам по-добре!
– А аз не! – отговори гневно херцогът – Освен това Ертан е единственият, който е видял онзи проклет търговец.
– Дванайсет офицери са го видели. – напомни му мрачно негово височество.
– Мога да прочета само спомените на капитана.
– Ти можеш да прочетеш всеки спомен, който искаш.
– Без да убивам мога само капитана.
– Екзекутирай ги всичките!
Диалогът на мъжете, които минаваха покрай каютата, ме остави без дъх за миг. В следващия миг се втурнах към вратата с намерението да спася капитан Ертан, но тя беше залепена за стената и не се отваряше. За щастие опитите ми да се освободя доведоха до внезапен звук откъм вратата:
– Нуждаете ли се от нещо, лейди отон Грейд?
Гласът беше непознат за мен и за момент се обърках, но после заговорих уверено:
– Да, искам да говоря с негова светлост. Незабавно.
Пауза и този път гласът на негово височество:
– Той е зает.
Озадачена от отговора, аз все пак не можах да се въздържа да не бъда саркастична:
– Да слуша вашите далеч не хуманни искания?
Паузата беше дълга, след което Негово височество Теодор попита подигравателно:
– Имате ли нещо против това?
– Съмнявате ли се в това! – възмутих се.
Още една пауза и подигравателно казаното не на мен:
– Глупава монахиня, както казах.
– Тео, не искам да се връщам към разговор, който вече се е състоял.
– Замени думата тъпоглава с прекалено милостива и двете водят до един и същи край, а краят е тъжен.
– Теодор.
Една дума на херцога мен ме накара да потреперя и накара негово височество да замълчи. Но тогава принцът заговори:
– Аз разбирам, че подобни покупки на плодове от местни търговци са се случвали и преди, което е довело до прекалената небрежност на капитана на Ревящия, но… ако не вземеш мерки, Ертан няма да си научи урока.
И студеният, спокоен и уверен глас на лорд отон Грейд:
– Ще го научи. До сутринта двама готвачи и един офицер ще бъдат болезнено мъртви.
– Не са могли да устоят на изкушението? – в гласа на принца нямаше нито съчувствие, нито съжаление, а само подигравка.
– Да.
Прикрих устата си с длан от страх и се отдръпнах от вратата, без да искам да знам нищо повече. Но чух въпроса на негово височество:
– Ще оставиш ли момичето на кораба?
Влязох в банята. Дълго стоях и се гледах в огледалото, като се опитвах да не мисля за случилото се. Не исках да мисля. Не исках да знам… Трима души ще умрат тази нощ. Те ще умрат заради мен. Заради херцога. Заради пари и игри за власт, с които нямат нищо общо. Болезнено мъртви. Ужасно е. Толкова е ужасно, че не може да се проумее.
И за първи път, откакто напуснах лицея на Дева Есмера, отидох до куфара си, отворих страничното отделение и извадих молитвеника, даден ми от майка Йоланта в деня на постъпването. Накараха ни да го четем всеки ден, особено молитвите за здраве и благополучие, и никога не съм мислила, че ще се обърна към тази книга, когато ми е тежко на душата.
Изпокъсаните страници се въртяха с шумолене и внасяха в задушната каюта мирис на сухи билки и цветя, далечен аромат на лавандула…
Прозорецът се отвори, само за миг, и отново се затвори, оставяйки на масата прясно откъснато цвете слез.
Замръзнах за миг, после бавно станах от леглото, отидох до масата, взех следващото си смъртно предупреждение и смачках цветето, като изобщо не изпитвах страх, а гняв. Мълчаливо отидох до тоалетната, изхвърлих смачканото цвете в кошчето за боклук. И реших да не казвам нищо на херцога. Изобщо нищо. Трябваше да се справя с човека или съществото, което ми даваше такива ясни намеци за предстоящата ми смърт още в Орлово гнездо, но херцогът беше решил друго. И сега проблемът остава неразрешен. И въпреки всичките мерки за защита…
Вратата се отвори съвсем внезапно. Повече от неочаквано, като се има предвид, че допреди малко тя беше магически и трайно прикрепена към стената. Херцогът влезе бързо, огледа се, забеляза мокрото петно на масата, после ме погледна намръщено и зададе неочакван въпрос:
– Къде е!
– Къде е какво? – попитах студено и недружелюбно.
Лорд отон Грейд издиша, явно опитвайки се да сдържи раздразнението си, и бавно, като дете, обясни:
– Нещо малко, неживо, неотровно и неспособно да навреди, което влезе в защитената зона преди няколко минути.
И почувствах умора, същата умора, която вероятно беше обхванала херцога. Пристъпих бавно към леглото, потънах на ръба му и отговорих безразлично:
– Подхвърленото ми цвете слез в този момент се намира в кошчето за боклук.
Без да каже нито дума, негова светлост отиде до тоалетната, извади цветето и го разгледа. Изруга и отново го изхвърли.
– Да, откъснатото е прясно, вероятно от острова. – констатирах очевидното.
– Не виждам сълзи и истерия? – хладно каза херцогът.
– Не виждам причина за сълзи и истерия! – казах също толкова студено.
Лорд отон Грейд се върна в каютата, спря до мен, вгледа се в мен внимателно, а после попита с внезапно дрезгав глас:
– И вие не се ли уплашихте?
Усмихвайки се, отговорих раздразнено:
– Много повече се уплаших в момента, в който ме завлякохте в банята и се опитахте да сложите ръцете си в устата ми.
В отговор лорд отон Грейд попита:
– Все още ли очаквате извинение?
– Аз съм млада и наивна, но не чак толкова. – информирах съпруга си, без да крия сарказма си.
За няколко мига в каютата настъпи тишина. Тогава херцогът каза:
– Няма да скрия, че по-рано се снабдявах с южни плодове по подобен начин, като поръчвах на един от пристанищните търговци. Именно поради тази причина случилото се беше възможно. Няма да се случи отново.
Докато продължавах да седя на ръба на леглото, вдигнах глава, погледнах последния член на династията отон Грейд, който беше бесен, че трябва да ми обяснява каквото и да било, и попитах:
– Какво точно няма да се повтори, ваша светлост? Опитът за отравяне? Опитът да ме спасят насила, като ме третират като животно? Или присъствието в тази каюта на друг намек за предстоящата ми гибел?! Уточнете, ако обичате!
Херцогът не уточни. Трудно сдържайки репликата, която явно се изтръгваше от езика му, негова светлост каза с леден тон:
– Негово височество подготвя портал. Рисковано е и само черните магове го използват, но в този момент мисля, че рискът си заслужава. Няма да се нуждаете от нито една от вещите си, но ще подготвя писмо с инструкции за вас. Можете да вземете със себе си само това, което можете да държите в ръцете си. Разполагате с по-малко от четвърт час, за да опаковате нещата.
Портал?! Опаковане?! Оправдан риск?!
– Мога ли да попитам къде точно възнамерявате да ме изпратите? – попитах тихо, опитвайки се да скрия страха си.
– Имението на семейство Грейд. – беше отговорът.
Елет, южната провинция… Доколкото знам, на повече от четири месеца път оттук… Степи, жега, прашни бури, местното население говори южен елетски диалект, който ми е напълно непознат. И да – значително, много значително разстояние от градовете, пътните възли и цивилизацията като цяло… О, Пресвета!
– Лорд отон Грейд – изправих се бавно, опитвайки се да не покажа откровената си уплаха – мисля, че порталът не е безопасен и…
– Лейди отон Грейд – хладнокръвно ме прекъсна херцогът – прощавам ви за страха, но трябва още веднъж да ви напомня, че решенията ми не подлежат на обсъждане. Опаковайте се, ако имате какво да вземете със себе си. Ако не, спестете ми глупавите си предположения.
Негова светлост се обърна и излезе от каютата. Усетих неприятен, лепкав страх.
В името на Бога, дали съм направила правилния избор?!
Назад към част 2 Напред към част 4