* * *
Херцогът се върна в каютата, когато вече бях събрала няколко тетрадки, скромни бижута и дневника си в платнената чанта, която възнамерявах да преметна през рамо. Той кимна, като видя, че съм почти готова, и каза:
– Мога да пренеса останалите ви вещи парче по парче, предполагам, че три дни ще са ми достатъчни за това.
Не знаех много за порталите и за този вид пътувания, на които бяха способни само тъмните магове, но със сигурност бях чувала за малкия процент оцелели, които са го правили. Затова не можех да не попитам:
– Вие смятате да се пренасяте всеки ден в родовия замък на Грейд?
Херцогът мълчаливо протегна ръка към мен. Нямах друг избор, освен да се приближа и да поверя облечената в ръкавица длан на съпруга си. Лорд отон Грейд стисна пръстите ми, след което попита подигравателно:
– Вие очаквате да оставя младата си съпруга сама през нощта?
По тялото ми премина хлад.
– Армадата ще бъде в Порт Артур поне четири дни, разбира се, всяка нощ възнамерявам да прекарам с вас. Това не подлежи на обсъждане. Готова ли сте?
Не ми беше дадена възможност да отговоря. Здраво хванал ме за лакътя, херцогът ме поведе към палубата, поведе ме покрай замръзналите, стоящи с най-мрачен вид офицери, и когато капитанът се опита да се сбогува, го прекъсна:
– Вие загубихте правото да се обръщате към съпругата ми.
Единственият, който махна с ръка за довиждане, беше войникът Гус, същият, който неотдавна ми беше помогнал да разбера едно писмо от управителя Торий Анелски. И това беше ужасно напомняне за мен, че не говоря елетийски и нямам представа как ще мога да общувам със слугите…
Лорд Грейд ме поведе към въжената стълба, но не ми позволи да се спусна сама, а ме вдигна на ръце, придърпа ме до себе си с едната си ръка и започна бързото спускане надолу. Неволно затворих очи и не ги отворих, докато не седнах на дървената седалка в лодката. Лодката ни отплава мигновено и бързо се понесе по вълните. И беше достатъчно да наклоня главата си назад, за да осъзная причината – лодката се управляваше от Янир.
Духът на вятъра, който ни водеше към брега с призрачно платно, ми се усмихна, а после чух тих глас: „Сигурен съм, че скоро ще се върнеш, и се заклевам да ти покажа облаците горе, Ариела“.
Усмихнах се тъжно, но все пак кимнах с благодарност на духа на вятъра. Едва тогава забелязах, че негово височество седи срещу нас и се взира втренчено в далечината. Между другото херцогът също гледаше мрачно в тази посока. Трябваше да се изправя, за да видя как иззад гърба на лорд Грейд в пристанището под сивите платна на църквата навлиза огромен величествен кораб…
– Както казах, Йоланта действа бързо… – каза мрачно негово височество.
– Това потвърждава предположението ми, че луирона не е изпратен от духовниците. – заключи херцогът.
– Трудно е да се съглася. – принц Теодор продължи да гледа кораба. – Но да, и аз по-скоро бих предположил, че те ще се опитат да се възползват от ситуацията.
– Няма да им дам такава възможност. – сухо го прекъсна лорд отон Грейд.
– Не разбирам, – продължи негово височество – защо беше толкова спешно да се ожениш родово? Нима искаше да защитиш момичето? В крайна сметка сам си навличаш неприятности.
– Не разбирам убеждението ти, че решението ми е било погрешно. – отвърна херцогът.
Принц Теодор откъсна очи от кораба, погледна мрачно към негова светлост и обясни хладнокръвно:
– Родовият брак се сключва само веднъж. Твоят род няма да приеме друга съпруга. Нито пък ще признае наследник от друга съпруга до края на живота. Църквата няма да признае брака ви с лейди Ариела заради възрастта ѝ. Съответно, ако нещо, планирано от майка Йоланта, се случи с нас, с теб и с мен, твоят наследник, ако ти, изоставяйки благородството, решиш да се занимаваш с очарователната си съпруга, има шанс да не бъде признат в кралството… Да продължавам ли?
Изведнъж лорд отон Грейд пристъпи напред и каза с невероятен гняв:
– Те няма да открият Ари на моите кораби, дори да използват заклинания за търсене. Нито на корабите, нито на острова. Да обявиш един брак за недействителен задочно, дори църквата не би се съгласила на това. Това е едно нещо. И второ, вярата ти в силата на Църквата наистина ме изумява, Тео. Ще се справя със ситуацията и ще разбера границите на допустимото за Йоланта. Ще направя собствени прогнози за бъдещето на ситуацията, след като бъда напълно информиран. И това е достатъчно.
Мълчах, чувствайки се жертва на чужди интриги. Такова усещане имах в столицата, когато ме докараха до кораба, който веднага след пристигането ми бе напуснал брега. По същия начин се чувствах и сега – изгубена, подвластна на капризите на вятъра, лишена от избор и право на собствено мнение. Беше изключително неприятно усещане.
– Лейди отон Грейд – обърна се внезапно към мен Негово височество – искрено се надявам да не изпадаме в истерии.
Въпреки необходимостта всеки благородник да прояви уважение към член на кралското семейство, не сдържах гневен поглед към принца, нещо повече, не се чувствах длъжна да се извинявам, обърнах се и посветих вниманието си на приближаващия бряг.
– Няма да има истерия. – уверено каза негова светлост.
– Не си казал на дамата за портала? – зачуди се принц Теодор.
„Всичко ще бъде наред“ – прошепна внезапно Янир.
Затворих очи, излагайки лицето си на вятъра, и попитах тихо:
– Ще преминеш ли с нас?
„Не, но съм сигурен.“ – отвърна духът на вятъра.
По устните ми се плъзна тъжна усмивка. Бог знае, ако знаех как ще се развие това, никога нямаше да се кача на този кораб. Щях да избухна в истерия на кея, да се хвърля във водата, да се опитам да избягам – но нямаше да бъда покорна овца за клане. И все пак – дали сега не се държа толкова покорно, колкото изисква от мен възпитанието ми?
Лодката се удари в брега.
Ударът почти ме изхвърли от седалката, но херцогът ме задържа, а след това се изправи, взе ме на ръце и се прехвърли през борда на лодката във водата. Негово височество ни последва и аз забелязах, че не сме на кея. Съвсем не, лодката, задвижвана от вятъра, заобиколи доковете и кацна на скалист бряг, по чийто пясък личаха само следи от стъпки на морски обитатели, а не на хора.
Учудващо, но негова светлост не излезе на пясъка, а тръгна покрай брега и ме заведе в мрачна пещера, изпълнена с мирис на сол и кал, отнесе ме до стената и ме постави на нещо, което отначало приех за странен перваз, а едва след това разбрах, че са стъпала.
– Ела, Ариела. – нареди лорд отон Грейд.
Сдържах треперенето си и стъпих бавно на следващото стъпало, като почти изкрещях, когато изпод обувката ми се измъкна паяк. Огромен, черен паяк, който се гмурна в паяжините, покрили стените на пещерата. Не исках да вървя по-нататък.
– Ще ви бъда благодарен, ако побързате. – чу се недоволният глас на херцога.
Затворих очи и направих следващата крачка, но сигурно бях прекалено бавна, защото лорд отон Грейд ме настигна, хвана ме за лакътя и ме принуди да вървя три пъти по-бързо. Нагоре по мръсните, повредени от времето стъпала, после надясно, в една ниша, която едва ли изглеждаше създадена от човек, и тогава херцогът вдигна длан. Появи се матово сиво сияние със син оттенък, стената се разтресе и някъде вътре в пещерата се чу грохот на трошащи се камъни. Но това беше само началото. Неприятно стържене, облак сив каменен прах и стената пред нас се измести, разкривайки проход, осветен от пламтящи магически факли.
– Моля! – сухо каза лорд отон Грейд.
Искаше ми се да забравя възпитанието си и да се втурна нанякъде. Херцогът, усетил настроението ми, хладнокръвно ми напомни:
– Вървете, лейди отон Грейд.
И аз влязох в огромна сива зала, осветена от сини магически факли с полуразрушени колони, в центъра на която черен кръг, очертан с магически руни, блестеше и преливаше с виолетови нюанси.
Влязох в залата, а каменните трохи скърцаха неприятно под краката ми, жалостиво и протяжно, сякаш и те не искаха да са тук.
– Първо вие. – прозвуча гласът на негово височество.
Херцогът не отговори, бързо ме заобиколи, приближи се до кръга и без да стъпва върху него, започна да се съблича. Униформата беше издърпана и захвърлена върху една от отломките на колоните. Снежнобялата риза беше бързо разкопчана и тогава негова светлост се обърна към мен. Студеният поглед на черните му очи почти ме накара да се отдръпна, светлината от факлите придаваше на косата му особен син оттенък, а белегът, вече почти невидим на дневна светлина, сега изглеждаше по-изразен.
– Ариела. – обади се лорд отон Грейд, придърпвайки надолу подгъва на ризата си, която беше разкопчана и издърпана от колана на панталона му.
Отчаяно исках да смъмря херцога за неприличния му вид, но изведнъж осъзнах, че гласът ми отказва да ми се подчини. Тялото ми също не се подчиняваше и аз останах на мястото си.
– Ари! – Думите на херцога бяха ясна заповед.
Изпитах невероятно силен порив да изоставя всички принципи и правила на морала и, оставяйки чувството си за самосъхранение да надделее над мен, да се махна оттук.
– Казвах ти, че ще бъде истерично. – подигравателно каза принц Теодор, като влезе в пътеката и ми препречи пътя за бягство – Ще трябва да хванем скъпоценната ти съпруга.
Херцогът не реагира на забележката му и продължи да се взира в мен. Право в очите ми, сякаш в момента виждаше право през мен. Усмивка, едва доловима, но отчетливо презрителна, изви леко устните му и аз осъзнах колко жалко изглеждам. Вдигнах брадичка, надявайки се да не се появят сълзи в очите ми, стиснах юмруци и се запътих решително към последния член на династията Грейд.
– Сериозно? – долетя откъм гърба ми.
Не реагирах на репликата на члена на кралското семейство. Мълчаливо се приближих до съпруга си и го погледнах въпросително. Херцогът по някаква причина се усмихна и в тази усмивка нямаше подигравка или презрение. Но после усмивката избледня и негова светлост измърмори:
– Това – посочи той към собствените си голи гърди – е за ваше удобство. Моето тяло е единственото, което ще остане студено, когато се движим, и ще трябва да се притискаш към мен, за да избегнеш изгарянията по лицето си.
Не само ръцете ми трепереха, треперех навсякъде. Но не показах страха си с дума или поглед.
– Вие все повече и повече ме радвате, Ариела. – каза лорд отон Грейд – Хайде.
И той стисна силно ръката ми. Негова светлост не можеше да не усети, че тя трепери. Бърз поглед към мен, внимателен и тревожен, и изведнъж, навеждайки се, херцогът прошепна така, че само аз да чуя:
– Има и друга възможност… за незабавно консумиране на брака, Ари. Но се страхувам, че съм прегладнял до такава степен, че то ще бъде прекалено продължително и няма да пощади духовната ти чистота. Така че изборът е твой, скъпа ми лейди отон Грейд.
И той се изправи, очаквайки реакцията ми. Реакция, която нямаше как да не дойде.
– О, не – издишах аз – порталът е за предпочитане.
– Не съм се съмнявал в това. – кимна лорд отон Грейд, усмихвайки се злобно, и влезе в светещия символ, повличайки ме със себе си.
Когато се люлееш силно и мощно на люлка, при всяко спускане на амплитудата получаваш вълнуващо усещане за свободно падане и точно това усетих, когато влязох в кръга. И ми се струваше, че падам, падам, падам надолу, с надеждата и още повече с увереността, че скоро ще полетя нагоре.
Сиянието стана по-ярко, засилвайки усещането за нереалност на случващото се, и херцогът, заемайки мястото си в центъра на очертания кръг, ме привлече към себе си. За миг той обхвана лицето ми с ръце, взирайки се в него, сякаш търсеше нещо в очите ми, а после… После, по напълно скандален начин, притисна бузата ми към гърдите си, силно, така че да не мога да се освободя с цялата си воля, покри ме с краищата на ризата си и…
И когато спряхме да падаме надолу, се втурнахме нагоре.
Горещината беше мигновена и аз знаех, че думите на херцога са верни, кожата му беше единственото охлаждащо нещо, и се притиснах по-близо.
– Скрий и ръцете си под ризата, Ари. – посъветва лорд отон Грейд.
Известно време продължих да стискам юмруци, надявайки се да предпазя дланите си, но когато усетих, че кожата ми гори, последвах съвета и притиснах двете си длани към гърдите на херцога. И страхът стана по-непоносим от горещината. Толкова нетърпим, че в един момент ми се искаше да изкрещя и да се отдръпна от негова светлост, да ме остави да изгоря, само и само да спре…
И ние започнахме да падаме.
Полите ми полетяха нагоре, изгаряйки краката ми от горещина, и изведнъж негова светлост бързо ме вдигна на ръце.
От приземяването усетих само сътресение, не мога да разбера как лорд отон Грейд се е задържал, но той издържа и се стабилизира, продължавайки да държи своята лейди-съпруга.
След това се чуха гласове и думи на непознатия за мен елетийски диалект, а в следващия момент, след леко залитане, херцогът ме спусна на пода с думите
– Това е всичко, Ари.
Отворих очи и неволно се вкопчих в последния член на династията Грейд. И не можех да се упрекна за тази реакция, мястото, на което се намирахме, беше сумрачно, зловещо, с колони от черни гаргойли, чиито очи все по-ярко блестяха със студена синя светлина, и с изсветляването на светлината вътрешността на тази зала ставаше все по-страшна!
– Да, да, не е приятно място – усмихна се негова светлост, като уморено обгърна раменете ми – но, лейди отон Грейд, вие не сте толкова тъпа монахиня, че да искате да изкрещите „ние сме в ада“ и да припаднете, нали?
Веднага се отдръпнах от херцога. Но само на крачка и се уплаших да продължа, защото чух звук от приближаващи се към нас гласове и почти веднага видях две зловещи на тази светлина фигури.
Тежка въздишка от страна на негова светлост и уморен глас:
– Ариела, те са просто началникът на гарнизона и икономката на замъка, в тях няма нищо страшно.
Щеше ми се да възразя, като се имат предвид сенките, хвърляни от зловещите очи на статуите, които превръщаха приближаващите се в някакви чудовища, но колкото повече се приближаваха мъжът и жената, толкова по-ясно ставаше – херцогът беше прав, те бяха само хора. Мъжът беше висок, висок колкото херцога, и тъмен като повечето местни жители на древния Елетар, носеше сако и панталони от черен плат, черни ботуши, които стигаха до коляното, а зад ревера на десния блестеше дръжката на кинжал. Жената също беше облечена много скромно, затворена рокля с дълга права пола, която не разкриваше дантелата на долните части, едноцветна тъмна материя, и единственото украшение – бели дантелени маншети и яка.
„Андалски свод“ – проблесна в обърканите ми мисли.
Е, бях чувала, че херцогът е негов последовател, но не бях забелязала никакъв аскетизъм у съпруга си, но той присъстваше в пълния си вид в персонала на замъка, ако се съди по дрехите. И аз неволно потръпнах, когато жената погледна панталонките ми, които бяха крайно неприлични според кодекса на Андалски свод, а светлолилавата рокля не можеше да се хареса на онези, които носеха три цвята – черно, сиво и кафяво.
– Милорд. – мъжът се поклони ниско на херцога.
– Радостни сме, че се върнахте. – жената приклекна в реверанс.
Лорд отон Грейд, който небрежно закопчаваше ризата си, кимна и без да си прави труда да отдаде чест, каза:
– Хауърд, подсилете охраната на замъка три пъти. Аз лично ще проверявам всички хранителни продукти, внасяни в охраняваната зона. Не хранете дамата в мое отсъствие!
Мъжът отново се поклони, без да издава изненадата си, но жената плесна с ръце и издиша:
– Как би могло? Момичето е още много малко, трябва да се храни по-често, а вие…!
– Госпожо Вонгард! – хладнокръвно прекъсна херцогът.
А икономката моментално замълча, дори отстъпи крачка назад и наведе глава.
– Освен това – продължи негова светлост – никакви чужди хора на територията на замъка. Ако някой е бил нает в мое отсъствие, трябва да бъде уволнен незабавно.
Хауърд отново се поклони.
– Дамата не трябва да напуска замъка. – каза лорд отон Грейд и аз неволно потръпнах – Ще отговаряте за нея с главите си.
Мъжът кимна и ме погледна по начин, който даваше да се разбере, че приема думите на херцога повече от сериозно.
– Госпожо Вонгард, ще се върна за вечеря. – продължи негова светлост.
Жената се поклони и като се изправи, попита:
– Да приготвя ли стаи на третия етаж за момичето?
Назад към част 3 Напред към част 5