Глава 10
Робин Пейдж беше ужасяваща.
Така се твърди.
Според мен изпълнителите на демони бяха поне отчасти откачени да скочат с главата напред в кръвожадния басейн на вечното проклятие в замяна на това да контролират един подхранващ кошмари адски звяр. А по моя преценка здравият разум на Робин Пейдж беше още по-съмнителен. Не защото изглеждаше като ненормална, а защото изглеждаше напълно нормална.
Беше направо обезпокоително.
В сферата на кукловодството на демони тя беше безспорен черен колан – веднъж беше отворила класическа кутия с кола на половин дузина значително по-опитни изпълнители, без да се изпоти, но също така трябваше да се изправя на пръсти, за да премине границата от метър и шейсет. Изглеждаше като дете от плакат „Библиотекари в лек режим“ и имаше характер на уплашена църковна мишка. Когато се престорих, че я арестувам, тя почти се разплака.
Беше ходещо противоречие. В комбинация с двойката полупортални срещи, които бяхме имали с нея, това я правеше изключително интригуваща.
– Каква според теб е вероятността Робин да е под ударите на Сьозе? – Попитах Лиена, докато пътувахме с асансьора до шестия етаж на жилищната сграда на Робин. Вече веднъж я бяхме посещавали вкъщи, но оттогава тя се беше преместила. Наложи се да се обадя на Клара, помощник-гилд майстор на „Врана и чук“, за да разбера къде е новото място на изпълнителя.
– Слим – отговори партньорът ми.
– Все пак трябва да имаме боен план, в случай че този малък чат се обърка и се наложи да танцуваме опасен танц с нейния демон.
Лиена сви рамене.
– Същото, както винаги. Ти я разсейваш, а аз ще се справя с демона.
Бяхме използвали тази стратегия в миналото и тя работеше като чар върху законно договорени демони. Изпълнителите трябваше да се концентрират, за да контролират действията на демоните си, а ако имаше нещо, за което моите психо изкривявания бяха добри, то това беше да развалят концентрацията на другите.
– Не искаш да имаш резервен вариант? – Наложи се да го направя. – Робин не е стандартният ти изпълнител.
– Ако приемем, че нейният шампион не е наблизо, мисля, че ще се справим.
Вратите на асансьора се плъзнаха и ни откриха гледка към дългия коридор. И вижте – по средата на коридора Робин стоеше пред вратата на един апартамент, с ключове в едната ръка, докато в другата поглеждаше телефона си. Не беше сама, но нейният спътник не приличаше на шампион на изпълнителите.
Във всяка ръка държеше по една торба за хранителни стоки за многократна употреба, а на главата си имаше ниско свалена шапка на „Ванкувър Гризлис“. Яркочервената му риза с дълги ръкави прилепваше към слабата му фигура по начин, който подсказваше, че под дрехите му има стопроцентови твърди мускули. Още по-странно е, че носеше слънчеви очила въпреки слабото осветление в коридора… и беше бос.
Главата му вече беше обърната към нас, когато вратите на асансьора се отвориха, и той не отвърна поглед, когато влязохме в коридора. Като се замисля, може би той беше нейният шампион? Човек с неприязън към обувките.
– Мис Пейдж – извика Лиена, когато се насочихме към тях.
Робин вдигна поглед от телефона си, а изражението ѝ не беше нито изненадано, нито доволно.
– Агент Шен, агент Морис… Току-що прочетох съобщението на Клара, че ще се отбиете при нас. Дойдохте бързо.
– Наричай ме Кит – казах ѝ, надявайки се приятелското отношение да компенсира неодобрението и за посещението ни в кратък срок. – Имаме някои въпроси, свързани с едно разследване. Можете ли да отделите няколко минути?
Тя хвърли проницателен поглед към спътника си.
– В момента съм малко заета.
Той остана неподвижен като статуя, а торбите с хранителни стоки висяха от хватката му. С нервното поведение на Робин и начина, по който господин Без обувки се спотайваше зад нея, в мен се стрелна тревога. В опасност ли беше тя? Беше ли негов заложник?
Напомних си, че Робин Пейдж е изпълнител от световна класа; ако приятелят ѝ с шапката представляваше заплаха, тя можеше да използва демона си, за да го превърне от цял в раздробен. Може би са били на среща и тя се е притеснявала, че ще я развалим?
– Просто искаме да ти поразровим мозъка за нещо – увери я Лиена. – Ще отнеме само няколко минути.
Робин отново погледна към гаджето си и/или похитителя, който сякаш не предложи кой знае каква реакция, след което кимна.
– Добре.
Тя отключи вратата на апартамента си и влезе вътре, а мъжът я последва веднага след нея. Лиена и аз влязохме с малко повече предпазливост.
Помещението имаше онази боксова конфигурация на сградите, построени преди няколко десетилетия, но беше преустроено с модерни уреди и подови настилки. Точно до входа се намираше кухнята, достатъчно просторна, но оградена от плот на полуостров. От другата страна се намираше дневната, в която имаше само сив диван и колекция от кутии за преместване.
Робин се насочи направо към кухнята и все още в режим на слънчеви очила, човекът захвърли торбите с хранителни продукти на плота. След това се облегна на стената на входа на кухнята, или за да попречи на Робин да излезе от нея, или за да не ни пусне.
– Значи току-що сте се преместили, а? – Попитах, опитвайки се да пресека мълчаливото напрежение с приятелски разговор, докато с Лиена се разполагахме срещу нея.
– Да. – Робин започна да изпразва торбичките с хранителни продукти, явно от нужда да държи ръцете си заети. – Имаше пожар в старата ми сграда.
– Това е гадно. – Загледах се в голямата торба с брашно, която беше разтоварила. Торбата с хранителни стоки не изглеждаше толкова тежка, докато приятелят ѝ я държеше. – Печеш ли нещо?
– Само бисквити – промълви тя. – И с какво мога да помогна?
Помогнах си с един бар стол и седнах, а Лиена предпочете да остане изправена. Тъй като Робин не беше помолила приятеля си да напусне стаята, той сигурно беше митичен човек, когото познаваше достатъчно добре, за да няма нищо против да води този разговор пред него.
– Имаме необичаен случай – каза партньорът ми, подценявайки небивалите гадости, в които бяхме затънали до шия. – С намесена необичайна магия.
Робин беше приключила с разтоварването на хранителните продукти. Тя погледна към мъжкия си спътник, след което извади голяма купа за смесване.
– Каква необичайна магия?
– Портали – казах ѝ аз.
– Портали?
Ръката ѝ се насочи към висящия на врата ѝ инфернус. Инфернусите бяха ключът към контрола на изпълнителя над неговия демон и не ми хареса, че тя посегна към него при първото споменаване на портали.
Ръката на Лиена се спусна скришом към чантата ѝ, готова да извади един от многото си артефакти, ако Робин изстреля демона си за малко кръв и хаос. От другата страна на плота Робин не можеше да види движението на Лиена, но кухненският пазач забеляза. Дори с поглед, скрит зад слънчевите очила, можех да кажа, че вниманието му е приковано към партньорката ми.
– Не знам нищо за порталите – категорично заяви Робин. Тя грабна пакетче кафява захар вместо инфернуса си.
– Срещна се с мен преди няколко седмици, за да ме попиташ за масив от заклинания, който съдържа елементи на Аркана Фенестра – напомни ѝ Лиена, като отпусна ръка от чантата си.
Погледнах господин Слънчеви очила.
– За тези от нас в стаята, които не се занимават с мъртви езици, това на латински означава „портална магия“, нали?
– Повече или по-малко.
– Освен ако не се занимаваш с мъртви езици – казах на момчето. – Не мисля, че разбрах името ти.
Главата му се завъртя към мен.
– Зи.
– Зи? – Повторих. – Като буквата?
– Да.
Досега беше изрекъл само една буква, но по някаква причина, която не можех да определя, ми се стори безспорно заплашително. Лежерната му поза до стената трябваше да изглежда непринудена, но в него нямаше нищо отпуснато. И слънчевите очила не можеха да скрият начина, по който ни наблюдаваше с несломим фокус.
– Какво е това съкращение? – Попитах. – Зандер? Зепелин? Зорро?
– Не. Просто Зи.
Кимнах.
– Веднъж обмислях да се казвам Ки, докато не осъзнах, че хората ще си помислят, че през цялото време се съгласявам с тях.
– Масивът, за който ме попита – намеси се решително Лиена, пренасочвайки разговора. – Какво научи за него?
– Нищо особено. – Робин се отдръпна от плота, за да се взре във фурната. Тя издаде звуков сигнал, след което зашумя силно, когато започна да се загрява. – Това беше изследователски проект, който правех в свободното си време.
– Ами онзи малък инцидент с гигантското чудовище и счупената хеликоптерна площадка? – Попитах. – Там също открихме портал. Голям.
Робин се обърна с гръб към нас, като продължаваше да изучава дисплея на фурната.
– Казах ви, че нямам нищо общо с този масив. Това беше… някой друг.
Повдигнах рамене.
– Ние просто следваме един модел. Портали за изследвания, портали на хеликоптерната площадка, а сега още няколко портала. Точно сега вие сте връзка в два от трите.
Робин се обърна обратно, веждите ѝ бяха стиснати, а в очите ѝ имаше искра на гняв.
– Казахте, че просто искате да ми поразпитате мозъка, а сега ме обвинявате, че съм замесена в портална конспирация?
Вдигнах ръце.
– Не исках да кажа това.
– Освен това – избухна тя – не бяхте ли вие тези, които ми казаха да не включвам този портал в доклада си до полицията?
Тя не грешеше. Преди месец и половина с Лиена се бяхме съгласили, че би било разумно да държим всички разговори за портала далеч от подозрителни погледи – особено от този на Сьозе. Не искахме разследването за съществуването на портали във Ванкувър да оживее и да застраши Лиена, затова бяхме предложили на Робин и братовчедка ѝ да пропуснат тази малка подробност в докладите, които бяха подали в участъка.
– Така и направихме – потвърди Лиена.
– Но сега полицията разследва портали? – Робин се запъти към хладилника с отревисти движения, а аз се втренчих в гърба ѝ, опитвайки се да съчетая тази версия с плахото момиче, което едва не се разплака, когато я подлудих.
Лиена потисна разочарована въздишка.
– Тази ситуация е различна.
Робин се върна до плота с яйца и счупи две в купата за смесване.
– Как?
– Проследяваме убиец – отговорих аз.
Това не беше съвсем точно твърдение, но беше достатъчно шокиращо, за да накара Робин да вдигне поглед от купата за бъркане. Тя отново погледна към мълчаливия си приятел.
– Наемен убиец… използващ портали?
– Изглежда така – потвърди Лиена.
– Как?
– Използват портали, за да се доберат до жертвите, след което незабелязано избягват от местопрестъплението.
– Дори не знам как… – Робин прекъсна, като погледна между мен и Лиена. – Нали не мислиш, че… Не съм убиец.
– Казваш го, но излъчваш наистина страховити вибрации на убийство – казах аз. – Като Суини Тод, но с пудра захар вместо пайове с месо.
Тя хвана купата за смесване, а кокалчетата ѝ побеляха.
– Какво?
Босоногият ѝ бодигард се напрегна като компресирана пружина, готова да се пръсне. Лиена, от друга страна, ме нацели с присвиване на очи.
– Кит – предупреди тя.
Усмихнах се.
– Шегувам се. Знаем, че това не си ти.
Робин се отпусна малко, след което отново се обърна към хладилника. Тя върна яйцата и се върна с нова съставка.
– Честно казано, не знам много за…
– Уау, почакай – прекъснах я аз. – Това заквасена сметана ли е?
Тя спря по средата на изсипването на съдържанието в тестото.
– Е, да.
Сбърчих любопитно вежда, но преди да успея да навляза в детайлите на бисквитите със заквасена сметана, Лиена отново пое инициативата.
– Знаеш ли кой е агент Сьозе?
Робин кимна, докато добавяше ванилия в купата за смесване. Какво, в името на Джулия Чайлд, правеше тя?
– Какво знаеш за него? – Натисна Лиена.
– Само това, което съм чувала от моите колеги от гилдията „Врана и чук“.
– Значи нищо добро – казах аз с безпощадно подсмърчане. – А какво ще кажеш ти, Зи? Имаш ли някакви сблъсъци със Сьозе?
– Не – отвърна той с нещо, което звучеше не толкова като пряк отговор, колкото като пряка заплаха.
Опитах се да не се взирам в него. Нещо не беше наред с този човек. Начинът, по който говореше, заплашителното му присъствие и абсурдното му облекло – всичко това миришеше на човек, който крие нещо. Нещо опасно. Лиена беше прекалено съсредоточена върху това да говори с Робин, за да го забележи, но аз го наблюдавах през цялото време и подозренията ми нарастваха с всяка секунда.
Докато Робин повтаряше предупрежденията, които Дариус беше дал на гилдията си за Сьозе, аз създадох невидимия Кит, който покри целия апартамент. Оставих фалшивия Кит на барплота, а моето невидимо истинско аз се изправи и заобиколи плота, за да се приближи до мистериозния непознат.
Оттенъкът на кожата му беше необичаен. Нещо като среднокафяво, но с червеникав оттенък. И то не по начина на „сладкото зачервяване“. Не приличаше на нито един оттенък на кожата, който бях виждал досега, и колкото повече се приближавах до него, толкова по-странно ми се струваше.
Спрях почти до пръстите на краката му. Беше с няколко сантиметра по-нисък от мен, но това не намаляваше фактора му на заплаха. Така близо до мен финото усещане, което ме сърбеше по сетивата, откакто за пръв път се приближих до него и Робин в коридора, беше достатъчно силно, за да накара пулса ми да забие: инстинктивното чувство, че съм преследван. Мозъкът ми на гущер беше убеден, че вече не съм върховният хищник в стаята, и изпомпваше адреналин в кръвта ми, за да се подготви за борба или бягство.
Опитах се да погледна през отразяващите стъкла на слънчевите му очила. Нуждата да разкрия какво наистина се случва с този човек бучеше в мен все по-настойчиво, сякаш опасността се увеличаваше с всяка изминала секунда. Знаейки, че това ще разкрие прикритието ми, бавно се протегнах нагоре, доближавайки пръстите си до страничната част на очилата му.
Бях на милиметри от това да притисна рамката, когато около китката ми – ръката на З. – се затегна като скоба.
Замръзнах, за момент зашеметен от движението му със светлинна скорост и суровата сила в пръстите му – пръсти с тъмни, заострени върхове на пръсти, които адски много приличаха на нокти.
– Какво правиш? – прошепна той, като небрежно задушаваше живота от китката ми.
Как, по дяволите, този човек можеше да ме види?
Освободих ръката си – или се опитах да го направя. Не само че хватката му не се отпусна, но и ръката му не се разклати. Бях по-висок и по-тежък от него, но той можеше да е направен и от камък, за всичко, което можех да го изместя.
Инстинктът ми за бягство удари силно и аз дръпнах ръката си отново, като едновременно с това освободих безполезната си деформация. Лиена и Робин скочиха при внезапното ми телепортиране от барплота до ролята на заложник на Зи. Те се сковаха, схващайки веднага ситуацията.
– Пусни ме – изсъсках през стиснати зъби.
За моя изненада Зи освободи ръката ми – после ме хвана за гърлото, вдигна ме от пода и ме хвърли назад с нечовешка сила.
Назад към част 10 Напред към част 12
