РАЙДЪР
Часовете по бойни изкуства бяха повод да използвам земната си магия, за да наранявам всеки шибаняк, с когото бях в двойка. Юджийн Дипър имаше нещастието да бъде сдвоен с мен пръв и аз му се усмихнах мрачно, когато той се приближи към мен през Емпиричните полета. В малката му фигура липсваше и грам мускул, а големите му предни зъби и русата коса му придаваха вид на бял плъх от формата на Ордена. Трепереше като лист в ураган и аз се усмихнах, когато той вдигна ръце да се бие с мен. Той също притежаваше силата на земята, но жалкият трус, който разклати под обувките ми, беше проклета шега.
– Това ли е най-доброто, което можеш да направиш? – Изсъсках, като подпрях краката си.
– Аз… аз… – Той изкриви лицето си съсредоточено и земята под мен се разклати по-силно.
Направих рязка крачка напред и той изпищя, падайки в калта по задник. Вдигнах ръка, като накарах една лоза да израсне до главата му и да си проправи път в устата му и надолу по гърлото му. Той започна да се задушава и аз изпих болката му като прясна вода. Той започна да посинява и на мен ми стана скучно. Щеше да е толкова лесно да го убия, никакво предизвикателство.
Марс ми излая заповед да спра и аз пуснах Дипър, като му предложих ръката си, за да се изправи. Онази, на която с мастило беше изписана думата „болка“. Той я погледна, сякаш беше зареден пистолет, след което колебливо посегна към нея. Свих пръстите си в юмрук и по чертите му премина ужас.
– Побързай, момче плъх, или ще започна да чупя зъби.
Той се отскубна от мен, изскочи на крака и закрачи през полето. Изпуках врат, обръщайки се с лице към Марс, докато го чаках да размени всички в класа.
И това беше щастливият ми ден, защото професорът насочи Елис към мен.
Тя дръпна един люляков кичур коса, усуквайки го около пръста си, докато вървеше към мен. Дъвчеше дъвка и пукаше балон, сякаш не ѝ пукаше, че ще се свърже с мен. След онази вечер в двора на „Акрукс“ осъзнах колко несломима е тя всъщност. И това ме накара да я искам още повече.
Прекарах много време в обмисляне на точния начин, по който щях да я накажа за грубостта ѝ заради портокаловата сода. И как ме беше ухапала, след като я бях прецакал с поглед. Разбира се, беше ми харесало. Но все пак бях фея. А в Солария всичко беше „залък за залък“.
Хванах я за ръката и я повлякох към Желязната гора в края на полето, далеч от всички останали шибаняци в класа. Откъсването на плячката от стадото беше първата важна стъпка в лова.
– Готова ли си да се справиш с мен, ново момиче? – Попитах, като заех бойна стойка и изпуках врата си, за да измъкна от него задоволителен пукот.
Тя ме наблюдаваше с безразличие и с едно кимване зае собствената си бойна позиция.
– Ще те накарам да се задавиш с тази дъвка – предупредих аз. – След това можеш да се задавиш с нещо друго.
– Майната ти. – Тя пукна още един балон и аз се усмихнах. Играта започва. Това ще бъде шибано забавно. Но ако наистина се засмея, ще трябва да отпечатам щастлив на посърналото си чело.
Тя вдигна ръцете си, като с фино нагласено умение привлече буря от въздух между тях. Извиках дебела зелена лоза в дясната си длан, като я оставих да се удължи, докато се превърне в смъртоносен камшик. Адреналинът заби в основата на черепа ми и онова люлеещо се копче, което живееше в мен, се завъртя на болка.
Тя се премести, за да освободи въздушния си порив, а аз дори не си направих труда да се предпазя. Затворих я в очите си, изпращайки и видение на члена ми в устата и, което я накара да се препъне назад и да хвърли магията си право върху главата ми. В гърлото ми се надигна смях, но не му позволих да излезе. Позволих на болката да вземе връх и прокарах камшика по задните части на загорелите ѝ крака. Тя се спъна напред с писък, когато по кожата ѝ се издигна червена линия. Почерпих сила от болката ѝ, въздъхнах, когато тя запълни магическите ми резерви и заплува като сладък мед в гърдите ми.
Тя стисна зъби.
– Никакви подаръци на ордена – изръмжа тя. – Това е измама.
– В реалния свят хората не се бият по правилата, новобранецо. Те се бият мръсно, кърваво. Биха изкормили собствената си майка, ако това означава, че безполезното им сърце продължава да бие. Но може би ти цял живот си живяла в удобен малък дом и не знаеш това?
Нещо трепна в очите ѝ и топлината в мен отново се надигна, когато усетих вкуса на нещо друго в нея. Емоционална болка. Засмуках я и знаех, че тя усеща нахлуването ми, защото хвърли щит под кожата си, за да не ме допусне.
Прокарах език по зъбите си.
– Това беше доста добро предястие, бебе. Дай ми още малко.
– Предпочитам да изпиваш болка от плътта ми. – Тя замахна с ръка и въздушната буря ме изхвърли от краката ми, така че се сгромолясах на земята. Тя се втурна напред, вдигнала ръка над мен, придържайки ме с бясната сила на вятъра, който излизаше от дланта ѝ. Свиваше гърдите ми, но не достатъчно, за да ми причини болката, която исках.
Замахнах с крака, изритвайки я за коленете, и тя се сгромоляса в тревата. Спортната ѝ пола се закачи високо на бедрата ѝ, разкривайки повече от тази неопетнена плът. Беше толкова гладка и кремообразна, че направо си просеше за синини. Притиснах ръцете ѝ с две лиани, които израснаха от земята, докато се изправях на крака, а третата се уви около гърлото ѝ и наклони брадичката ѝ нагоре, така че да ме гледа. И накрая и го дадох. Наказанието и.
Даровете на моята форма на Орден взеха връх, силата на хипнозата се надигна и се вмъкна в съзнанието ѝ.
Устата ѝ се изкриви, а очите ѝ се разшириха, когато ѝ показах камера за мъчения по мой собствен дизайн. Лианите, които я държаха, сега се превърнаха във вериги. Беше се проснала на метална маса, увита само в кожа, и гледката беше толкова възбуждаща, че инстинктивно се дръпнах с крачка напред.
Очите ѝ шареха по сцената, която бях сътворил, стените бяха мокри от кръв, изтичаща, рисуваща думата „болка“ отдясно и „похот“ отляво, докато се приближавах към нея.
– Страхуваш ли се, Елис? – За първи път използвах истинското ѝ име, защото името имаше сила. И сега си го присвоих от нея, като го обладах с езика си.
Във видението бях съблечен до кръста в дънки, с костно-бяла маска на лицето, а бъркотията от белези по тялото ми беше на показ за нея. Тя не се сви, както очаквах, а разцъфна. Очите ѝ блестяха с трепет, но не и със страх. Може би защото знаеше, че това е видение. Или може би, просто, по дяволите, може би, тя имаше част от себе си, която беше също толкова изкривена и изтерзана като мен. И това беше нещото, което бях търсил през целия си живот. Партньорка, която да разбира тази нужда. Някой, който можеше да издържи на това, от което се нуждаех от тялото му.
– Не – отвърна тя, въпреки че деликатното ѝ гърло се поклащаше. – Още не.
Свалих маската от лицето си само с една мисъл. Не исках да се страхува от мен. Това беше тест. Това, което исках, беше нейната болка.
Тя дръпна веригите си.
– Истинската фея би ми позволила да се бия.
– Ще го направя. Но първо искам да получа своя килограм плът. Ти ме ухапа… така че и аз ще те ухапя. – Бутнах дясното ѝ бедро настрани, като се възхитих на кожения ремък, който бях измайсторил адски добре. След това потопих глава. Тя вдиша, но не помръдна. Прокарах пиърсинга на езика си по вътрешната страна на бедрото ѝ. Той беше ледено студен и предизвикваше ситни тръпки навън от устата ми.
– Не си играй с храната си – каза тя задъхано, а мускулът на бедрото ѝ се стегна под ръката ми, докато я държах на място като рядка пържола, която щях да погълна.
Хапнах нежно, стенейки в плътта ѝ от вкуса. Толкова много исках това да е наистина, че почти спрях да я попитам дали не иска да се измъкне от бойния клас и да дойде в стаята ми. Виденията бяха добри, но никога не бяха достатъчни. Сякаш усещах всичко това през слой пластмаса. Ако тук вкусът ѝ беше толкова добър, в реалния живот щеше да е като кардинален грях. Забих зъби, все по-силно и по-силно. В очакване на онзи блажен момент, когато тя…
– Ах! – Изкрещя тя и болката ѝ се впи в мен. Захапах още по-дълбоко, отбелязвайки я с червена рана, която щеше да остане там с дни, ако наистина го бях направил. Тя дори не се мяташе срещу веригите си, докато аз стягах челюстта си и вкусвах кръвта. Прокарах езика си по раната, вдигнах глава и срещнах разширения ѝ поглед. Устните ѝ се разтвориха, докато издишваше, бездиханна и желаеща.
– Харесва ти – заявих, гласът ми беше дрезгав, дори изпълнен с надежда. Кога за последен път съм се надявал на нещо?
Бавно, мъчително, тя кимна и се кълна, че свърших в гащите.
– Издържала си с отличен, ново момиче.
– Вече не съм нова – каза тя с присвити очи.
Изправих се, навеждайки се над нея, готов да потопя езика си в устата ѝ и да не приемам протести.
– Ти си нова в това – издишах срещу устните ѝ, толкова готов за тази целувка. Тя щеше да бъде всичко друго, но не и сладка.
Тя разкъсваше веригите чрез волята на ума си и аз, по дяволите, обичах това в нея, докато се заплиташе около мен, а гърбът ѝ се извиваше като лък, за да притисне тялото си в моето. Тъкмо се канех да поискам устата ѝ и да доведа това видение много по-далеч, когато някой ме удари по главата толкова силно, че ме изкара от хипнозата.
Озовах се сринат над Елис, двамата преплетени на земята, както бяхме във видението. Но това не беше правилно. Всъщност никога не съм се движил, когато съм бил в хипноза. Сигурно бяхме толкова дълбоко в хипнозата, че бях изгубил контрол, а изглежда, че и тя беше изгубила.
Нечий юмрук отново се свърза с главата ми и аз паднах на земята до нея, зашеметен и попиващ силата, която ударът им ми предложи. Погледнах нагоре, за да видя, че Данте, шибаният Оскура, стои над мен, а в гърдите ми се отприщи див звяр. Мускулите ми пулсираха, заплашвайки да се променят, зъбите ми се изостриха до остриета, когато процесът започна.
– Няма да има бандитски боеве в моя клас! – Изръмжа професор Марс. Беше огромен и от ордена на Цербер. Като човек от самата улица, а сега учител в бойния клас, знаех, че да се ебаваш с него е лоша идея, но нямаше да оставя това да се случи.
– Искаш ли да се бием, Инферно? – Изръмжах, изправяйки се на крака, когато Марс се стрелна между нас, поставяйки ръка на гърдите на всеки от нас. Той беше единственото момче в това училище, което се осмеляваше да влезе между бандите.
Елис се изправи на крака, свали полата си, а очите ѝ се стрелнаха между нас. После обърна гръб и си тръгна, сякаш не и пукаше за нищо на света. Да, знам, бебе. Ще се върнеш за още от мен преди края на седмицата.
– Тя не е твоя, Драконис – изплю се Данте към мен.
– Тя също не е и твоя, мръснико – изсъсках аз, докато Драконовото момче започна да крачи от страна на страна, нетърпеливо да ме унищожи. Но аз щях да го погреба, ако се опиташе.
– И двамата ще бъдете заедно в ареста за една седмица, ако не изнесете това извън класа ми – предупреди Марс и това беше достатъчно, за да сложа край на това. Защото нямах намерение да прекарам и една шибана секунда в компанията на това парче говно, освен ако не му смажех черепа с голи ръце.
– Това не е свършено – предупреди Данте.
– Знам. Не е свършило, докато не се окървавиш – потвърдих аз, плюх в краката му и тръгнах.
Ако той искаше Елис, щях да превърна в лична мисия в живота си никога да не я оставя да падне в леглото му. Което означаваше, че трябва да предявя претенциите си извън виденията и триковете на ума. Данте Оскура явно се опитваше да вземе моето момиче. Затова трябваше да я заловя бързо.
***
След вечерята зачаках на стълбището на общежитията на „Вега“, където Елис щеше да мине покрай мен, за да стигне до стаята си. Бях опрял единия си крак в стената, докато търкалях бръснарско ножче между пръстите си.
Всичко нагоре от десетия етаж беше кланът Оскура, всичко надолу беше Лунното братство. Необвързаните бяха разпръснати между нас, но ако някога изберяха страна, задължително трябваше да са в общежитие от дясната страна на линиите, които бяхме начертали. Никой Оскура нямаше да посмее да спи под десетия етаж. Ако го направеше, щеше да се събуди на десет парчета. Това беше нашият отличителен белег. Ако в града се откриеше тяло, нарязано на парчета, знаеше се, че отговорно за това е Лунното братство. Ние не просто убивахме враговете си, ние ги заличавахме.
Чаках точно на границата на моята територия на десетия етаж. Стълбището беше ничия земя. От време на време се налагаше да пресичаме пътищата си, но обикновено се придържахме към различни графици, за да прекараме възможно най-малко време в търкане на рамене.
Дъждът почука по прозореца зад мен и аз се преборих с потръпването при първите дъждовни капки.
„Болката е твой приятел. Покажи ми колко си силен, Райдър.“
Изпуках врата си, за да изтръгна този глас. Този шибан глас, който ме преследваше и си проправяше път в главата ми, без значение колко силно се опитвах да го изтръгна. Но нищо друго освен лоботомия нямаше да ме отърве от нея.
Този конкретен спомен включваше три дни в кутията, в която тя хвърляше вода в единствения отвор за въздух на всеки два часа. Това беше преди да се пробудя. Преди кръвта ми да стане ледено студена. Тогава, когато студът наистина болеше. Точно преди да напълни кутията с ледена вода, тя я изсипа върху дървото над мен като дъжд, за да ме предупреди какво предстои. Дори след толкова години звукът на дъжда все още ме караше да настръхвам.
Прокарах бръснарското острие по палеца си, изпускайки болката, осакатяващото стягане около гръдния ми кош. Отвън бях непоклатима крепост, но в този момент отвътре се разпадах в тихо земетресение.
– Райдър?
Гласът на Елис подкара сърцето ми и аз се отлепих от стената. Очите ѝ бяха широко отворени, когато паднаха към ръката ми, а аз осъзнах, че от нея тече кръв. Пуснах ръката си и кръвта се стече в локва в краката ми.
– Излекувай я – практически заповяда тя, пристъпвайки напред, сякаш щеше да го направи сама.
– Притесняваш ли се за мен, ново момиче? – Усмихнах се и тя хвана ръката ми, като излекува раната за миг.
– Не, просто не оценявам опасността, която създаваш в коридора. Някой може да се подхлъзне върху всичката тази кръв. – Светлината танцуваше в яркозелените ѝ очи, карайки нещо топло и въздушно да изпълни гърдите ми, което не ми беше познато.
– Разбира се, че може. – Повдигнах рамене, когато тя пусна ръката ми. – И така, сделката е следната: искам да си в Братството. Можеш да пропуснеш посвещението, ако се съгласиш да бъдеш мое момиче. До утре ще те преместя в общежитието на долния етаж. – Вдигнах вежди в очакване, а тя ме погледна така, сякаш току-що съм облякъл пачка и съм направил пирует.
– Не.
Отказът ме жегна. И за първи път това не беше болка, която ми харесваше.
– Елис – изръмжах аз. – Никога не съм предлагал това на никого. Отдели дълъг момент, за да помислиш какво отказваш. Никога повече няма да получиш това предложение.
Тя почука по брадичката си, като отдели шибано дълго време, за да се престори, че мисли.
– Това все още е „не“. Не искам да бъда в твоята банда. – Тя се опита да мине покрай мен и аз грабнах китката ѝ, стискайки я достатъчно силно, за да я накарам да изохка.
– Това е, защото си с тях? С мръсниците от Оскура? – Самата идея ме накара да искам да изгоря цялата тази сграда с всички в нея.
– Не – каза тя, този път по-меко, като се наведе към мен и опря ръка на гърдите ми. Тя заби нокти и аз се насладих на сухото остъргване през ризата ми. – Не искам да бъда в никаква банда. И не съм ничие момиче. Не съм такава.
– Как мога да те направя моя? – Поисках.
– Не мога да бъда собственост.
– Тогава как да те накарам да ме виждаш изключително?
– Не знам, може би ти можеш да разбереш това. – Тя завъртя кичур коса около пръста си и аз кимнах, като притиснах език в бузата си. – Честно казано, Райдър, ти си отворена книга. Кратка книга, но определено отворена. – Тя взе и двете ми ръце в малките си, прокарвайки палците си по двете думи, изписани върху кокалчетата на пръстите ми. – Склонна съм да търся малко повече дълбочина в момчетата, с които се срещам.
Импулсивно я приковах в погледа си и ѝ показах нещо, което никога не бях показвала на никого. Аз преди да се пробудя. Преди тази дяволица да влезе в живота ми.
Бях млад, усмихнат, без татуировки на кокалчетата на пръстите си. Баща ми седеше до мен на една пейка и четеше вестник. Улицата пред нас беше оживена. Не можех да уловя правилно лицето на баща ми, споменът се размиваше по краищата като нахлуваща снежна буря. По-ясен от всичко беше яркочервеният сладолед в ръката ми, начинът, по който сладкият ягодов вкус се настани толкова силно на езика ми. И ако дръпнех правилно нишките на този спомен, баща ми вдигаше ръката си и я пускаше през раменете ми.
Тогава се получаваше, само за секунда, но всеки път, когато си го спомнях правилно, този спомен се изостряше десетократно. Застоялият аромат на цигарен дим се смесваше с велура на сакото му. После изчезваше, изгубен в най-тъмните дълбини на съзнанието ми, заменен от нея.
Видението се измести, преди да успея да попреча на Елис да види тази част. Не исках никой да вижда това. Но беше твърде късно, то вече се разиграваше и не можех да го спра.
Аз в тази кутия. Крещящ. По слънцето, как, по дяволите, бях крещял. Вече не издавах такива звуци. Гърлото ми беше протрито, сякаш бях остъргал няколко слоя от хранопровода си.
Всеки път, когато излизах от строя, отивах в онази шибана кутия в гаража. Миризмата на бензинови изпарения се издигаше около мен, когато онази кучка запали колата и отново завъртя двигателя. Червените спирачни светлини се разпалиха по стените на бокса. Виждах го отвътре, но и отвън. Видението ме поглъщаше, завладяваше ме толкова дълбоко, че не можех да се измъкна.
Кашлях във видението и кашлях в реалността. Не можех да дишам, по дяволите. Не можех да виждам.
Ръцете бяха върху мен, меки и топли. Намерих две светлозелени очи, за които да се хвана, и ми отне цяла вечност да ги разпозная. Нейната магия се разби през бариерите на кожата ми и се сля с моята. За миг бяхме едно цяло и това беше блаженство, каквото никога не бях познавал. Не споделях силата си с никого. Но по някакъв начин бях допуснал магията на Елис в тялото си, оставих я да се промъкне във вените ми и да ме изпълни. Беше опияняващо, като наркотик, само че по-добро. Толкова много по-добро.
Тя ме освободи и аз се освободих от всичко това, жадувайки отново за този контакт. Застанах пред нея на стълбището, задъхан, оголен. Унижението ме връхлетя от това, което беше видяла, последвано от поток от ярост.
По лицето ѝ пропълзя съчувствие, а дясната ми ръка се сви в здрав юмрук.
– Всичко е наред… – започна тя, но аз се изтръгнах и се отправих към долния етаж, за да хвърля кокалчетата си в стената, докато не счупя всяка кост в ръката си. Нямаше да спра, докато болката вътре в мен не се разкървави навън. А после щях да сваля кожата си и да я оставя там да изгние.
Назад към част 17 Напред към част 19