ЕЛИС
Бяхме окървавени, изпочупени и изтощени от битката, но докато тичахме през двора пред библиотеката на Ригел, по гърба ми се разнесе леден страх и знаех, че това дори не е близо до края.
Итън Шадоубрук и Лунната глутница все още воюваха с вълците на Феликс, но битката им се беше разраснала и се беше пренесла над Емпиричните полета, така че звукът от кучешко ръмжене, лай, вой и хленчене отекваше из целия кампус.
Но небето беше подозрително празно.
– Това не ми харесва – изсъсках, като погледнах между Леон в огромната му лъвска форма и Райдър, който беше останал във формата на фея, за да се движи от другата ми страна. – Къде е Феликс? Къде е Данте?
Светкавично движение отгоре привлече погледа ми и аз изтръпнах, като се извърнах, очаквайки атака, но вместо това открих Гейбриъл да се спуска към нас.
Ботушите му се удариха в земята пред нас, а сериозното му изражение накара сърцето ми да забие още преди да е произнесъл и дума.
– Данте се нуждае от нашата помощ – изръмжа той, а погледът му премина през мен и Леон, преди да се спре на Райдър. – Твоя отговор ще бъде разликата между живота и смъртта му.
Засмуках рязко дъх, поклатих глава в знак на отрицание, като грабнах ръката на Райдър и се завъртях, за да го погледна. Тъмнозелените му очи бяха присвити и предпазливи, изражението му беше твърдо и затворено, сякаш полагаше всички усилия да не издаде нито едно нещо за намеренията си.
– А ако не ти дам отговор? – Попита с тих тон Райдър, който накара сърцето ми да се разтупти от страх, докато погледът ми се въртеше обратно към Гейбриъл.
– Тогава ние тримата ще опитаме без теб. А ти може да загубиш единственото нещо, за което наистина те е грижа в този свят, който толкова мразиш – мрачно отвърна Гейбриъл, като ме погледна остро.
Челюстта на Райдър се сви от ярост, че му поставят ултиматум, и той издърпа пръстите си от моите.
– Искаш от мен да предам всичко, което съм.
– Не – вмъкнах се аз, преди Гейбриъл да успее да каже нещо. – Той иска от теб да бъдеш човекът, за когото си роден. Лидерът, който сам си проправя път и сам избира кое е правилно и кое не.
Начинът, по който Райдър ме погледна, с нищо не ме изпълни с увереност. В него имаше толкова много болка. И омраза, която течеше по-дълбоко и по-гъсто от кръвта във вените му. Този избор беше много по-малко от прост за него. И имах чувството, че ако го подтикна, това няма да промени нищо.
– Не е време да обсъждаме това – каза твърдо Гейбриъл. – Феликс има Розали и Данте ще пожертва живота си за нея. Аз мога да нанеса удар по защитите, които ги предпазват отгоре, а Леон може да разкъса Вълците, които ги обграждат, за да си проправиш път към нея. Тогава ти трябва да я хванеш, Елис. Данте няма да рискува да нанесе удар, докато Розали е близо до него. Трябва да я вземеш и да я отведеш на безопасно място. Щом тя се измъкне оттам, Данте ще има шанс… – Погледът му се плъзна към Райдър с бръчка, смъкваща веждите му, и аз знаех, че е видял нещо повече от това, което не искаше да каже. Но начинът, по който гледаше Райдър, ми подсказваше, че всичко това наистина зависи от него.
– Не се кълна в нищо – каза Райдър с равен тон. – Но искам Феликс Оскура да е мъртъв. Затова съм с теб. Що се отнася до Инферно… може би ще оставя звездите да вземат това решение вместо мен, когато се наложи.
Леон изръмжа, оголвайки всичките си огромни зъби към Райдър в знак на явна заплаха, но кралят на Лунното братство го игнорира напълно.
– Да вървим – каза Гейбриъл, като разпери широко крилата си, така че от тях се разхвърчаха дъждовни капки. – Те са на Дяволския хълм.
Той се издигна в небето и Леон също се отдалечи, оставяйки ме за миг насаме с Райдър.
Вгледах се в скованата му стойка и в начина, по който десният му юмрук беше свит здраво, така че думата „болка“ се открояваше рязко върху кокалчетата му. Погледът му беше безкрайна бездна от нищото и в него нямаше нито една пукнатина, която да пропусне дори парченце светлина.
Не знаех какво щеше да направи и ако предсказанието на Гейбриъл беше вярно, тогава нямах време и да се опитвам да го убеждавам. Трябваше да тръгнем сега. И просто трябваше да имам вяра в човека, който знаех, че Райдър е дълбоко в душата си.
Направих крачка по-близо до него и протегнах ръка, за да изрисувам линиите на Х върху сърцето му, преди да върна жеста върху собствената си гръд.
– Моля те – прошепнах, като погледнах в дълбините на зелените му очи, докато сърцето ми се счупи точно в центъра и една сълза се плъзна през кръвта по бузата ми.
Стрелнах се встрани от него, преди да го изчакам да отговори, защото знаех, че ако ми откаже, сърцето ми ще се разбие непоправимо. Защото той нямаше да е истинският мъж, когото обичах. И кръвта на моя Буреносен дракон щеше да покрие ръцете му толкова гъсто, че може би щеше да се наложи сама да го убия, за да си плати за това.
Нямах представа дали той щеше да помогне на Данте, или не. Беше дал думата си да се бори срещу Феликс и беше дал ясно да се разбере на бандата си, че тази вечер мишените са последователите на Феликс, но звездите бяха направили него и Данте астрални противници. Те бяха родени да се сблъскват и да се борят отново и отново, докато омразата в тях не пламне твърде силно, за да устои, и всичко не завърши със смърт.
Знаех, че да го помоля да спаси човека, за когото вярваше, че е предопределен да го убие през целия си живот, беше много, което исках от него. Но този момент ми се струваше тежък, с бдителния поглед на звездите върху нас, сякаш те трябваше да видят как той прави този избор. И макар да не разбирах защо съм толкова сигурна в това, в сърцето си знаех, че е вярно. Това, което направи сега, беше предопределено да промени всичко.
Въпросът беше по какъв начин?
Назад към част 42 Напред към част 44