ДАНТЕ
Облаците се търкаляха по плътта ми, сякаш бях направен от тях, енергията се изливаше от люспите ми и проблясваше през тях, докато Гейбриъл лекуваше разкъсаното ми крило. Аз и небето бяхме едно цяло, бурята живееше в мен и около мен и веднага щом крилото ми бе излекувано, се спуснахме от облаците.
Гейбриъл се беше сражавал като воин, въртеше се и се гмуркаше около мен, докато нанасяше удари по враговете ни далеч долу. С него на моя страна можех да се съсредоточа върху това да изсипя бурята си върху тези адски хора, а ледът, който той хвърляше върху плътта ми, ме позлатяваше с щит, мощен като желязо. Той се сражаваше с мен, сякаш го беше правил хиляди пъти, и двамата с него се впуснахме в този съвършен танц в небесата. Доверих му се инстинктивно и той също ми се довери, когато мълниите разкъсваха небето толкова близо до него, че щяха да го унищожат, ако не бяхме в такава хармония един с друг. Не знаех дали това беше заради звездите, които ни осветяваха тази нощ, или зад нашия синхрон се криеше някакъв по-дълбок смисъл, но единственото, което можех да направя, беше да бъда благодарен за тази връзка, която ни позволяваше да работим заедно толкова ефикасно.
Погледнах втория човек на Феликс, Салваторе, долу, огромния мъж, който стърчеше сред хората си. Пуснах още една мълния, която се заби в сърцето им, но Салваторе избяга, преди да го порази. Илюзиите и заклинанията за прикриване затрудняваха определянето на една цел, но ако продължавах да удрям тези силни хора, накрая те трябваше да паднат.
Нахвърлих се ниско, когато огромно огнено кълбо се втурна към мен, и Гейбриъл се хвана за рамото ми, за да не го блъсна с крилото си, като се вкопчи здраво, докато рязко се накланях и профучавах покрай общежитията на „Вега“, където студентите гледаха от стаите си в шок. Някъде в академията се беше включила аларма, но все още нямаше признаци, че някой от учителите се е включил в битката.
Докато дъждовните капки се сипеха по крилата ми като куршуми, аз се стрелнах към земята.
Гейбриъл ме пусна и се стрелна напред с превъзходната си скорост, хвърляйки мрежа от лиани, докато предателите долу се разпръснаха като мравки. Петима от тях попаднаха в нея и Гейбриъл се дръпна от пътя ми, когато отворих челюстите си и от мен се изля електричество в лъч, като ги повали със зверски удар. Светкавицата остави кратер в земята, който димеше и вонеше на смърт.
Издърпах се нагоре, искайки отново да се изкача високо в небето, когато гласът на Феликс достигна до ухото ми.
– Нипоте! – Изръмжа той, усилвайки гласа си с магия. – Имам Розали! Предай се или тя ще умре!
Сърцето ми се сви жестоко и аз полетях в кръг, издирвайки го, и го открих да стои в пръстена от вълци на върха на Дяволския хълм с ръка, свита в косата на Роза.
Ужасът заби нокти под кожата ми и накара мислите ми да се разпръснат на вятъра. Той може и да беше неин баща, но знаех, че ще я убие. Знаех, че ще направи всичко, за да спечели тази битка.
Гейбриъл прелетя до мен, улавяйки погледа ми, и аз освободих ръмжене от болка. Той кимна веднъж, разбирайки какво смятам да направя, или само по инстинкт, или може би звездите му бяха казали. Той се изстреля от мен, изчезвайки в тъмнината, и аз се надявах, че отива за помощ.
Паднах надолу, приземявайки се на тревата пред Вълците, които стояха над мен на хълма. Прехвърлих се, хвърлих въздушен щит около себе си и тръгнах нагоре по тревата гол, а дъждът вече не ме докосваше, тъй като се сипеше отгоре. Вълците се разделиха за мен и аз се запътих към Феликс с възел в гърдите и отчаяние в душата. Предаването не беше в кръвта ми, но за семейството си бях готов на всичко. Нямаше да пожертвам своето в името на живота си. Ако Феликс ме искаше в замяна на Роза, тогава трябваше да сключа тази сделка.
Сърцето ми се разтуптя в яростен ритъм, когато спрях пред Феликс и един от групата му ми подхвърли един анцуг с насмешка. Навлякох го и се загледах в чичо си, а гърдите ми се издигаха, докато Роза се бореше срещу хватката му в косата си.
– Не, Данте! – Умоляваше тя, а чертите на лицето ѝ бяха изкривени. – Махай се оттук!
Пренебрегнах я, гледайки спокойно в плътта и кръвта си. Братът на баща ми. Човек, който беше изкривен от ревност и омраза. Който не можеше да приеме мястото си под мен, който се бореше като неФея бастард, за да се опита да се издигне над мен. Но той не беше истински Алфа, достоен за мястото, за което претендираше. Той взе властта си без чест. Не беше нищо повече от мръсотия и аз щях да се погрижа да му напомня за това, дори и да си отида от този свят в процеса.
– Малък нипот – мърмореше Феликс. Зад него едно момиче с въздушна магия го предпазваше от дъжда. Последните водни капки се плъзнаха по бузите ми и се стекоха по тялото ми, докато стоях в собствения си въздушен щит и чаках следващите му думи. Аз бях бурята в небето и нямаше значение дали стоях на два крака пред него, или се носех из облаците над него на криле, тя винаги беше част от мен. – С всеки изминал ден все повече приличаш на баща си – замисли се той.
Вдигнах гордо брадичката си.
– А ти все повече приличаш на плъха, който всъщност си, чичо – изръмжах аз.
Той оголи зъби от гняв и изрита краката на Роза, така че тя падна на колене пред него и извика от болка. Сърцето ми се сви, когато усетих миризмата на кръв във въздуха и забелязах тъмните петна по огромната риза, която ѝ беше сложил.
– Какво си и направил?! – Изръмжах, хвърлих се напред, но се сблъсках с твърдия въздушен щит, в който се намираше той, докато няколко от вълците му вдигнаха ръце, за да ме задържат.
Гневът изригна в червата ми, горещ, течен и пълен с болка. Защото беше наранил Розата ми. Моята пикола лупа, моята алфа лупа.
Феликс вдигна ръка, за да попречи на глутницата си да ме нападне, и се ухили, като погледна малката ми братовчедка.
– Наказах я така, както заслужаваше да бъде наказана. А сега ми кажи, нипоте, тя ли ще умре тук, на този хълм, или ти ще умреш вместо нея и ще сложиш край на тази война?
Стиснах челюстта си, като че ли мълния прониза небесата, но не можех да я сваля върху тях, докато Роза беше тук.
– Пусни я – поисках с равен тон, докато някои от вълците му започнаха да джафкат и да вият възбудено.
Лицето на Феликс се разцепи на широка усмивка.
– Сърцето ти е твоето падение, крал Оскура – подигра се той. – A morte, Dante. Ma tu non tornerai.(До смърт, Данте. Но няма да се върнеш.)