ДАНТЕ
Вечерях вкъщи, бутайки между устните си хапки болонезе, тъй като почти не усещах вкуса му. Цялото ми внимание беше насочено към семейството ми, което съобщаваше всички новини, събрани от цяла Алестрия, за местонахождението на Елис. Отново и отново не ми даваха нищо полезно и умът ми започваше да бучи силно, а паниката заплашваше да ме застигне отново. Но аз я сдържах, както татко ме беше научил преди много време. Sii sempre la calma in ogni tempesta, figlio mi. (Винаги бъди спокойствие във всяка буря, сине мой.)
Единственото хубаво нещо, което моите хора ми бяха съобщили, беше, че всички последователи на Феликс вече са отчетени и екзекутирани. Не бях проявил никаква милост към това, което бяха извършили. Бяха извършени безброй жестокости от тяхна страна и аз се бях погрижил нито един предател да не остане жив – избор, който сега гарантираше безопасността на истинската ми фамилия.
Поех си дълго дъх и очите ми се насочиха към братовчедка ми Роза, която се изправи от мястото си, а очите ѝ бяха пълни с нещо, което изглеждаше важно. Но Нико продължаваше да натрапва темата за подозрително действащата хептес жаба в източния квартал, която била натопена с Килблейз.
– Всички Блейзъри се държат така, Нико – казах аз, тонът ми беше малко остър и го накарах да наведе глава, като се спусна обратно в стола си с кучешко хленчене.
Но dalle stelle, това беше петият Блейзър, към когото той ме насочваше тази седмица. – Какво е, Роза?
Роза беше хвърлила всичко от себе си в предизвикателството да помогне за намирането на Елис. Тя дори не беше Пробудена, но нямаше да мога да я спра да помага, ако я бях заключил и изхвърлил ключа. Когато Роза искаше да направи нещо, адът и водата не можеха да я спрат.
Беше облечена в торбест суитчър и дънки, единствената разлика, която позволяваше да се види след това, което Феликс ѝ беше направил. Може и да се преструваше, че е добре, но начинът, по който криеше белезите си, говореше красноречиво и знаех, че скоро ще трябва да се сблъскам с нея за това, ако не дойде сама при мен. Но точно сега моят приоритет трябваше да бъде Елис.
– Е, може и да е нищо, но…
– Разкажи ми – натиснах и стомахът ми се сви, докато гледах в тъмните ѝ очи. Сега там имаше нещо счупено, което не можех да излекувам. И това ме болеше всеки ден.
Тя все още отказваше да говори с мен за Феликс, държеше се така, сякаш никога не се е случвало. Но белезите, които надничаха от лявата страна на врата ѝ и изчезваха под ризата ѝ, ми казваха всичко, което трябваше да знам. Тези белези бяха по-дълбоки от плътта ѝ и повече от всичко ми се искаше да мога да ги излекувам завинаги.
– Мисля, че може би съм открила лаборатория на Килблейз – обяви тя и около масата се разнесоха няколко развълнувани възгласа.
– Пфф, няма шанс – каза пренебрежително Нико, а аз изръмжах силно и ударих с юмрук по масата, като накарах цялата глутница да замълчи.
Усетих, че мама ме гледа от главата на масата, а брадичката ѝ се повдига от гордост.
– Говори, Роза – подканих я аз. – Слушам.
– И така, наблюдавах старите кристални пътища, които водят извън града. Всъщност никой не ги използва много, освен кристалните фермери, тъй като построиха магистралата. А и по този път има много изоставени мини, откакто всички запаси от кристали в Курсус пресъхнаха. – Тя прехапа устни. – Както и да е, направих карта на всички, които идват и си отиват по този път, лицензи, марки коли, всякакви подробности за лицата, които видях. И всеки ден в девет вечерта един голям черен микробус минава по този път и се връща обратно по пътя в един часа сутринта. Наблюдавах го цяла седмица и отначало мислех, че е просто едно от превозните средства за превоз на кристали. То е точно същата марка като тези. Но снощи реших да се доближа до пътя, за да направя няколко снимки на шофьорите, които се връщат и връщат по този път, и когато този микробус се появи, го усетих.
– Какво? – Попитах, вцепенен от всяка дума, която се изтръгваше от устните ѝ, докато се молех те да ме отведат до amore mio.
– Нищо – отговори тя и поклати глава. – Никакво усещане за магия.
И си помислих, че… това е странно. Върху кристалните транспортни фургони има всякакви защитни заклинания, но това беше нещо повече от това. Обикновено кристалите също излъчват сила и дори шофиращите феи биха излъчили нещо. Но това превозно средство се усещаше като призрак. Сякаш ако си затворя очите, изобщо няма да разбера, че е там.
Осъзнах какво казва тя и сърцето ми се разтуптя лудо от вълнение.
– Ето как вкарват толкова много Килблейз в града. – Прокарах пръсти през косата си. – Ебаси, ти си гений, Роза.
– Езика, Долче Драго – изсъска Мама, но аз бях потънал в мислите си и едва я чувах.
Когато преди няколко месеца проблемът с Килблейз бе започнал да излиза извън контрол в Алестрия, FIB бе поставила магически контролни пунктове из целия град и по границите му. Всяко превозно средство трябваше да преминава през тях ежедневно и съдържанието им се оценяваше от заклинанията, за да могат да се опитат да открият дилърите, които движат Килблейз. Отначало така бяха открити няколко пратки, но след това не бе открита нито една пратка. Те идваха напълно изключени от мрежата. И това беше начинът, по който го правеха. Кинг сигурно използваше някаква тъмна магия, за да скрие превозните средства, да им позволи да се промъкнат през магически бариери, сякаш не бяха нищо друго освен дим.
Надигнах се от седалката си, като едва не я съборих на пода, докато Роза се усмихваше с надежда.
– Мога да ти покажа къде е? – Предложи тя и аз проверих времето. Беше осем и трийсет. Трябваше да стигнем там бързо.
– По-добре да побързаме. – Кимнах.
– Имаш нужда от глутница – подкани ме чичо Филипе. – Мога да водя такава.
– Не, чичо – казах твърдо. – Това трябва да е тайно. – А аз имам приятели, които ще се присъединят към мен. Не споделих обаче това с моята фамилия, те само биха се обидили. – Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб.
Няколко траурни изревавания се надигнаха, когато кимнах на мама и излязох от стаята, а Роза се втурна след мен.
Стигнах до коридора, като навлякох коженото си яке, докато Мама тичаше след нас.
– Да си поговорим Долче Драго – попита тя, а очите ѝ бяха пълни със загриженост.
– Трябва да тръгвам, мамо – казах разтревожено и се наведох да я целуна по бузата, но тя ме хвана за ръката и ме погледна твърдо, което ми подсказа, че няма да ме пусне никъде, докато не каже това, което трябва да каже. – Какво има?
Мама хвърли поглед към Роза, докато обуваше маратонките си.
– Ще почакам отвън – каза братовчедка ми, разбрала намека и се измъкна през входната врата.
Мама хвърли около нас балон на заглушаване, а аз погледнах сребристите ѝ очи със свито сърце.
– Досега си държах езика зад зъбите, но трябва да кажа това. – Тя притисна раменете си назад и макар да беше малка, винаги носеше тежест на сила около себе си. – Харесвам Елис, mio figlio(моето дете), харесвам. Но целият клан Оскура ловува за това момиче, сякаш тя е твоя половинка.
Поклатих глава, на върха на езика ми се въртяха лъжи, за да обясня как да се измъкна от това, но мама не ми позволи да ги изрека, докато продължаваше.
– Знам, че я обичаш. Виждам го в очите ти, в начина, по който я търсиш, в начина, по който не си почиваш, не спиш, в начина, по който всяка вечер бягаш с твоя амико Леон Найт. Но той е нейният звезден избраник, Долче Драго, не мога да видя как сърцето ти се къса заради момиче, което не е твое.
Гърлото ми се стегна, изпълнено с олово, докато се взирах в искрената любов в очите ѝ, в нуждата ѝ да защити сърцето ми, която пламтеше в изражението ѝ. Тя протегна ръка, за да докосне бузата ми.
– Но също така усещам, че в това има нещо повече, защото съм виждала трима ви заедно в тази къща. Един син не може да скрие истината от майка си, а очите на едно момиче разкриват душата му. Затова ми отговори, Долче Драго, защо едно момиче, което е намерило своя Елисейски партньор, гледа сина ми така, сякаш той стои точно в центъра на нейния свят с нейния Леон?
Дълго не можех да дишам, взирах се в майка ми и знаех, че тя не заслужава лъжа. Тя щеше да застане до мен, независимо какво щеше да каже в този момент, независимо колко противоречиво. Не беше като върколаците да са чужди на полиаморфните връзки. Но драконите със сигурност бяха. Макар че аз не бях обикновен дракон.
– Така е, както го виждаш, мамо – признах на един дъх, откъснах ръката ѝ от бузата си и я стиснах в пръстите си. – Аз я обичам. Тя е моята una vera stella и двамата с Леон знаят това. Имаме… споразумение.
Тя кимна бавно и сълзи напълниха очите ѝ, което ме накара да се страхувам, че не може да приеме това. И осъзнах, че тези страхове са живели в мен от много време насам. Мама винаги беше говорила, че ще намеря своята идиална – спътничка Дракон – или може би свой собствен Елисейски спътник. Представяше си ме с едно момиче и с никой друг, с някого, който би задоволил притежателната ми нужда да обявя за своя единствена фея. Но аз бях имал много вълци, които живееха на глутници с любовниците си, просто никога не си бях представял, че ще завърша връзка с момиче, което обича трима други мъже.
– Това е нечувано при Елисейските партньори – въздъхна тя. – Ние с баща ти никога не бихме могли да си представим, че искаме някой друг.
– Знам, че е странно, но работи – казах твърдо. Въпреки че в сърцето си знаех, че Елис може би никога няма да ме иска толкова силно, колкото искаше Леон, това беше нормално. Защото тя можеше да има каквито частици пожелае от мен, а аз щях да бъда до нея по всякакъв начин. – Щастлив съм с тях, мамо – обещах, като исках да изкореня страховете в очите ѝ. – Наистина.
– О, Данте – въздъхна тя и лицето ѝ се разцепи в широка усмивка. – Тогава съм толкова щастлива за теб. Леон вече ми е като син и когато всички се ожените, той ще бъде част от това семейство заедно с Елис и тогава…
– Стига – спрях я, като поклатих глава. – Нека не изпреварваме себе си. Първо трябва да я намеря. – И да ти разкажа за Гейбриъл и шибаната змия. Dalle stelle(От звездите), тя едва ли щеше да приветства Райдър Драконис в семейството. И да го еба, ако и аз щях да го направя.
– Тогава върви, Долче Драго. – Тя ме избута към вратата и разтвори заглушителния балон около нас. – Доведи я у дома.
Сърцето ми се сви при тези думи, идеята Елис да има дом тук, да бъде наистина част от семейството ми, ме накара да се разболея за този живот. Бих дал всичко за него. Всичко.
Излязох през вратата, вдишвайки дълбоко нощния въздух, когато Роза ме погледна с надежда и скочи от стъпалата на верандата.
– Готов ли си? – Попита тя.
– Да, искаш ли да летиш тази вечер, пикола алфа?
Очите ѝ просветнаха и тя кимна развълнувано.
– Да, по дяволите.
Съблякох дрехите си, хвърлих и ги и се спуснах от верандата. Гмурнах се напред, позволявайки на огромния звяр в мен да се откъсне от плътта ми и се приземих на прашната земя с рев.
По гръбначния ми стълб затрещя електричество и аз се оставих да се окъпя в него за миг, преди да го укротя, за да не нарани Роза. Спуснах крилото си, за да може тя да се качи, и тя се прибра зад лопатките ми, докато аз свивах крилата си и излитах към небето. Надеждата, че ще намеря Елис, ме накара да летя по-бързо от всякога, докато се прикривах от облаците и се издигах към старите кристални пътища отвъд града. Облаците прегръщаха тялото ми, молейки се за буря, но тази вечер нямаше да донеса такава.
Нищо не издаваше приближаването ми.
Когато бях на половин миля от пътищата, се приземих в едно от полетата и се преобразих отново във формата си на фея, като издърпах дрехите си, докато Роза ми ги подаваше.
– Това е този път, хайде – извика Роза и аз побягнах след нея, като изричах заклинания за прикриване и заглушаване около нас, за да ни осигуря прикритие.
Скоро се насочихме към гъста група дървета, която граничеше с пътя, и Роза започна да се катери в един голям дъб с цялата ловкост на маймуна. Аз я последвах с по-бавно темпо, тъй като огромното ми тяло затрудняваше провирането между клоните.
– Хайде, гранде Драго, подгъни тези рамене – засмя се Роза, когато се изтеглих на широкия клон, на който беше кацнала.
Спуснах се на него зад нея и тя се прибра до мен, за да мога да виждам надолу към пътя. Сърцето ми удари мощен ритъм, когато си помислих за моето момиче. Това можеше да е нощта, в която да я върна в прегръдките си, нощта, в която да намерим Кинг и да унищожим бастарда завинаги. Щях да се обадя на останалите веднага щом бях сигурен. Нямаше нужда да ги отвличам от лова им из града, ако това беше поредната задънена улица. Но едно чувство в стомаха ми подсказваше, че може и да не е така.
Чакахме в тъмното, докато времето течеше, оставаха само няколко минути до девет вечерта. Роза беше неподвижна като статуя, уравновесена като хищник, готов да се нахвърли.
По-нататък по пътя светнаха светлини и аз затаих дъх, докато микробусът се приближаваше и се движеше по тясната алея, докато си проправяше път към нас. Роза запълзя още по-напред по клона и аз я последвах до мястото, където той надвисваше над пътя. След това останахме неподвижни, докато аз привличах сенките около нас.
Превозното средство се приближи, а аз изобщо не усетих от него да идва магически подпис. Човекът, който шофираше, беше с вдигната качулка и не можех да видя много от лицето му под нея. Когато микробусът мина под нас, взех светкавично решение, грабнах Роза и ни изхвърлих от дървото. Използвах въздушната си магия, за да ни спусна безшумно върху горната част на микробуса, и ни приплеснах до него, като държах Роза до себе си. Очите ѝ блестяха, докато ме гледаше, а аз позволих на устните си да се усмихнат в отговор.
Идвам за теб, amore mio.
Фургонът криволичеше по пътищата, докато накрая зави по пътека, която водеше към една от старите мини. Вдигнах глава, когато наближихме един зейнал тунел, който изчезваше под земята, и погледът ми попадна на фея, застанала извън него в черни одежди, осветена от прожектор.
Отблясък на магия около входа на тунела накара сърцето ми да се свие в юмрук и аз придърпах Роза към себе си, след което ни вдигнах от покрива със силен порив на въздуха, отнасяйки ни надолу зад един грамаден камък на стотина метра от входа на тунела.
Изхвърлих балон за заглушаване около нас и Роза се намръщи.
– Защо го направи? – Изсъска тя, когато я пуснах.
– Защото този тунел има защитни заклинания, а оттук не мога да кажа конкретно какви са те. Можеше да ни убие, доколкото знам. Освен това светлината на прожектора щеше да ни разкрие дори с моите заклинания за прикриване.
Тя въздъхна и седна в пръстта, като притискаше колене към гърдите си.
– Какво да правим тогава?
– Имаме нужда от подкрепление. – Измъкнах атласа си от джоба и натиснах номера на Леон, като го държах до ухото си.
Той звъня няколко секунди, след което Гейбриъл отговори, силно задъхан.
– Какво става, Данте? О, по дяволите, намери ли нещо? – Попита той, преди още да му кажа. Зрението беше странно понякога.
На заден план се разнесе стенание на болка, след което до мен достигна звукът от въпросите на Леон, който ревеше.
– Къде е тя, ти, майкопродавче? Ще напъхам този Килблейз в задника ти заедно с всеки друг предмет, който имаш в джобовете си.
– Вземи го отпред, Симба – изръмжа Райдър.
– Имам следа – казах бързо. – Роза намери нещо. Може да е лаборатория на Килблейз. Това е и идеалното място да скриеш някого. Тя може да е тук.
– По дяволите… не мога да я видя – прокле се Гейбриъл. – Но мога да те видя и тогава… добре, знам какво да правя. Помощта е на път.
– Кога ще бъдеш тук, Фалко? – Поисках.
– Просто се дръж там. – Той затвори слушалката и аз присвих устни пред екрана. Наистина шибана помощ, Стронзо.
– Ще дойде ли? – Попита Роза.
– Предполагам – промълвих аз, като се облегнах назад на камъка.
Роза се премести откъм страната ми, като положи глава на рамото ми. Мълчанието се разнесе между нас и аз мразех това. Преди смъртта на Феликс никога не е имало тишина, която да се запълни. Сякаш на душата ѝ лежеше тежест, която не можех да премахна. А аз не знаех какво да правя и как да бъда до нея по начина, по който тя се нуждаеше.
– Роза, по-добре ли са нещата, откакто Феликс умря? – Попитах внимателно, заобикаляйки на пръсти това, което наистина исках да попитам. Добре ли си?
– Да – каза тя твърдо. – Сякаш отново мога да дишам.
– Това е добре – казах аз и в гърдите ми се появи възел. – Знам, че не искаш да говориш за случилото се, но просто трябва да знам дали… дали… – Не знаех как да довърша това изречение, без да я накарам да се отдръпне от мен. Тя беше толкова силна, че се държеше така, сякаш светът не я засяга. Но той го правеше. Болката не беше слабост. Тя беше оцеляла. И твърдостта в очите ѝ, ожесточението на душата ѝ, всичко това беше белег за това, през което беше преминала. Но не исках да видя как тежестта на тези неща я сломява. Или нас.
– Всичко е наред – прошепна тя. – Преди не исках да ти отговоря, но сега мога. Попитай ме, Алфа.
– Ще се оправиш ли? – Изпуснах набързо въздух.
– Да – каза тя бавно. – Някой ден, мисля. Но аз мразя белезите си, Данте. Те показват на всички в глутницата колко съм слаба.
– Трябва да ги празнуваш – изръмжах яростно. – Те не са твоя слабост, Роза. Те са твоята сила.
– Ммм – каза тя пренебрежително, сякаш не вярваше в това.
Проблясък на звезден прах във въздуха ме накара да се стресна, магията се пропука в пръстите ми, когато Райдър се появи от него и веднага приклекна пред нас.
– Ебаси! – Роза изрита пръстта в лицето му, като ме бутна встрани, за да се опита да ме накара да помръдна. – Атака – атака!
– Всичко е наред, Роза – казах аз, хванах я за ръката, за да я задържа срещу себе си, докато оголвах зъби на Райдър. Но как, по дяволите, щях да ѝ обясня това?
– Какво, по дяволите, правиш тук, серпенте?
– Ти ми кажи, Ад – изсъска Райдър. – В един момент измъквам живота на някакъв мръсник на земята, а в следващия Голямата птица хвърля звезден прах в шибаното ми лице.
Роза объркано погледна от мен към Райдър.
– Какво става? – Поиска тя. Подозирах, че фактът, че е видяла как Райдър е помогнал за убийството на Феликс, е единствената причина да не е напълно паникьосана в момента. Но цял живот да бъдеш враг с този гадняр нямаше да бъде лесно забравен. Аз самият не възнамерявах да го забравя. Но в момента нямахме никакви възможности за помощ.
– Райдър помага в търсенето на Елис – казах на Роза. – Стигнахме до нещо като… примирие. – Думата имаше горчив вкус в устата ми, докато го поглеждах.
– Бих го нарекъл временно примирие – поправи го той. – И когато Елис се върне в ръцете ми, с удоволствие ще отрежа главата ти от раменете толкова бавно, колкото успея.
– Ти и той… и Елис? – Попита Роза, а очите ѝ се разшириха. – Ами Леон?
– Накратко, Лъва не отива никъде, така че трябва да изсмучем това – каза направо Райдър. – Голямата птица също.
– Голямата птица? – Веждите на Роза се сгърчиха от объркване.
– Престани да и говориш глупости, това не е твоя отговорност – изръмжах аз, след което се обърнах към Роза със замислен поглед. – Не можеш да кажеш това на никого, куджина. – Не исках по-късно да използвам отвара за памет върху нея, но ако не можеше да запази тази тайна, последствията бяха твърде тежки, за да рискувам. Цялото ми семейство можеше да загуби вяра в мен, ако узнаеше, че работя с Райдър Драконис. Но аз имах доверие на Роза, не исках да поемам по този път, ако не се налагаше.
Тя отново погледна към Райдър, след което протегна ръка към него.
– Дай звезден обет с мен, че няма да нараниш Данте тази вечер.
– Ти дори не си Пробудена – издекламира Райдър, но Роза продължаваше да държи ръката си протегната, а челюстта ѝ беше здраво заключена.
Погледнах змията, очаквайки той просто да се разкара със звезден прах отново и да не се примири с тази гадост, но тогава той хвана ръката на Роза.
– Няма да нараня Данте тази вечер и няма да нараня и теб, вълчице. – В дланта му проблесна магия, но тя не означаваше нищо без нейната магия, за да се хване за нея. Все пак това ме накара да се почувствам по някакъв начин към него. Не уважение. Определено не това. Но нещо.
– Добре, какво правим сега? – Попита ме Роза, без да откъсва поглед от Райдър, сякаш очакваше всеки момент да ме нападне. Но той нямаше да го направи, докато възможността да ни върне Елис висеше на косъм.
– Там горе има тунел – казах на Райдър. – Върху него има магически защитни заклинания и няколко пазачи отвън. Можеш ли да се приближиш достатъчно, за да откриеш с какво си имаме работа?
Райдър вдигна рамене и свали ризата си, разкривайки безбройните белези, покриващи тялото му между татуировките. Роза се спря до мен, взирайки се внимателно в него, докато погледът ѝ се движеше по белезите, а ръката ѝ се плъзна към белезите на врата, докато някакъв отчаян въпрос изпълваше очите ѝ. Тя обаче не го изпусна, прехапвайки устните си, докато Райдър събличаше последните си дрехи и ги хвърляше в моята посока, а обувката му отскачаше от главата ми.
– Pezzo di merda(лайно) – изръмжах аз, изстрелвайки ток в гърдите му, но той само изръмжа, сякаш се наслаждаваше на болката. Психопат.
Той се превърна в малка черна змия, която можех да смачкам под петата си, но устоях на желанието да го направя, докато се измъкваше отвъд камъка, като се придържаше към сенките, докато си проправяше път към тунела.
Роза се обърна към мен с широко отворени очи.
– Мама ще те убие, ако някога разбере.
– Затова няма да разбере – казах с намек за предупреждение в тона си, но тя ме погледна строго.
– Аз не съм глупава, Данте. Вие сте астрални противници, обречени да се презират един друг от звездите, докато враждата ви не завърши със смърт. Феите не могат просто така да оставят настрана тази гадост за нищо на света. Ти обичаш Елис. И той също я обича. Не ми казвай друго, Луната винаги знае.
Стиснах здраво устни. Тя и нейните проклети лунни способности. Дори не си струваше да я лъжа, дарбите и бяха нещо, което знаех, че трябва да уважавам, и нямаше смисъл да отричам това, което тя вече беше усетила от мен и Райдър. Змията обичаше Елис – колкото и невероятно да беше да се знае, че изобщо има сърце – и нямаше какво да направя по въпроса. Бях видял как се държи с нея, не бях сляп. Сърцето му съществуваше и той и го беше дал. И тя също му беше дала своето със същата готовност, с която го беше дала на мен. Това беше проблемът, който трябваше да понеса като част от любовта към нея. Тя винаги щеше да обича и него. Как това щеше да се случи в дългосрочен план, беше шибана мистерия за мен, но досега се справяхме, като избягвахме темата и се търпяхме един друг, когато се налагаше. Представях си, че щом я върнем в обятията си, нещата ще продължат по подобен начин.
Все пак бях измъчван от мисли за дискусията, която бяхме провели за баща му в коледната хижа. Той не беше знаел за жертвата на Веспер или за мирното споразумение, което се бях опитал да сключа с него. Някой го беше предал. И този някой беше потенциално отговорен за безбройните смъртни случаи и за тази безкрайна омраза, която гореше между мен и Лунния крал. Това знание беше язва, защото означаваше, че причините да останем във война са малко по-тънки. И колкото и да се надявах, че това може да означава, че най-накрая ще бъде сключено мирно споразумение, това означаваше също, че ще трябва да се откажа от враждебността между мен и Райдър. И не само заради града. Но и за Елис.
– Страхувам се за теб, Данте – издиша Роза. – Знаеш как става това с астралните противници – съдбата ви е да се сблъсквате отново и отново, докато единият от вас не умре. Това означава, че съдбата е решила, че или Райдър ще убие теб, или ти ще убиеш мъжа, когото Елис обича. Мислиш ли, че след това тя все още ще е в състояние да те обича?
Намръщих се към нея, сърцето ми се свиваше при мисълта за една от двете съдби. Нямах намерение да умирам, но тя имаше право. Как можеше Елис да продължава да ме гледа по същия начин, ако го убиех?
Райдър се върна, като се преобрази отново във формата си на фея и дръпна дрехите си.
– Това са заклинания за откриване, нищо друго. Мога да ги разбия.
– Трябва да се обадим на глутницата – прошепна Роза.
– Още не – изръмжах аз, като я погледнах замислено. – Трябва да се прибереш у дома, Роза. Подготви Вълците за битка и бъди готова да дойдеш, ако те повикам. – Тя изглеждаше, че ще спори, но аз извадих от джоба си торбичка със звезден прах и я погледнах с поглед на Алфа. – Това е заповед, куджина.
Тя изпусна тежък дъх, след което кимна. Хвърлих звездния прах върху нея, изпращайки я вкъщи, и възелът от тел около сърцето ми се разхлаби малко, знаейки, че е в безопасност. Но сега ми оставаше само Райдър и смъртоносният поглед, който стрелкаше в главата ми.
– Ще го направим тайно, ще се промъкнем и ще видим дали ще успеем да я открием – изръмжах аз, изправяйки се на крака, но оставайки ниско зад камъка.
– Това определено не беше ти, който ми даваше заповед, Инферно – изсъска той, думата болка се насочи към мен от кокалчетата на пръстите му, докато ги свиваше в юмрук.
Електричество затрещя по плътта ми и се зачудих защо, по дяволите, Гейбриъл бе сметнал, че е добра идея да изпрати серпентето при мен. Трябваше да предположа, че е видял нещо, което е направило Райдър подходящ за тази работа, но нямаше да го призная точно сега.
Той хвърли остро дървено острие в ръката си и аз хвърлих едва доловим въздушен щит срещу плътта си, в случай че планираше да го забие в мен в момента, в който получи възможност.
– Ти ще угасиш прожектора с твоите фантастични малки буреносни сили и аз ще убия охраната – каза той и аз се вцепених.
– А сега кой дава заповеди? – Изсъсках, свих рамене и двамата попаднахме в остър поглед, в който никой от нас не мигна.
Количеството алфа тестостерон във въздуха караше слепоочието ми да тупти с яростен пулс. Но нямах желание да го принуждавам да бъде под мен както правех с повечето феи. Това беше същият начин, по който се чувствах към Леон или Гейбриъл. Той беше на моето ниво по отношение на силата и във всеки друг случай щях да се принудя да уважавам това. Затова предположих, че ще трябва да опитам. Защото amore mio се нуждаеше от нас и колкото по-дълго се бавехме тук, толкова по-вероятно беше нещо да и се случи.
Поех си дъх, успокоих се като краля на Оскура, какъвто бях, и направих крачка към него. Баща ми ме беше научил да бъда по-големият мъж. И днес щеше да се гордее с мен. За миг имах чувството, че отново стоя пред Веспер Драконис, приликата с него в Райдър беше поразителна. Той е бил човек, готов да умре за народа си, и осъзнах, че Райдър също е такъв. Само че неговият народ беше само един човек. Момиче, което му беше предложило любовта, която му е липсвала през целия му живот. И колкото и да не исках да изпитвам нищо към него, установих, че искам да му върна Елис. Не толкова, колкото исках тя да ми бъде върната, но Райдър наистина нямаше никого. До нея той изобщо не се грижеше за собствения си живот. Щеше да загине в безброй битки; в очите му никога не беше влизал страх в нито една битка, в която се бях изправял срещу него. Но след Елис видях, че нещата се променят. Той вече не се биеше, за да умре, а за да живее.
Протегнах ръка към него, а той я погледна така, сякаш беше бомба, която щеше да избухне. Тогава изпуснах струйка въздух от ръцете си, обвивайки го около него в плътен щит. Очите му се разшириха от изненада, но той не каза нищо, явно предпочитайки да не го признае. И това ме устройваше.
– Ще вземем по един – казах, после щракнах с пръсти и електричеството избухна от мен под земята и се насочи към прожектора, изстреля се нагоре по стълба и удари крушката.
Искрите се разхвърчаха, докато стъклото се взривяваше, а пазачите проклинаха от изненада. Изтичах иззад камъка откъм страната на Райдър, като двамата приближавахме сенките, за да се скрием възможно най-дълго.
Разделихме се и аз се насочих към феята вляво от тунела. Райдър се насочи към дясната.
– … какво, по дяволите, се е случило с… – Целта ми хвърли Фейлийт в дланта си, но той се запъна, когато ръката ми се удари в челото му и електричеството избухна от тялото ми в неговото, изпържвайки мозъка му за секунди. Той падна на земята, а аз се обърнах и открих, че Райдър спуска целта си на земята, а ножът му е забит във врата на човека.
Събрах буря въздух в ръцете си и понесох телата към хълма с пръст встрани от мината. Райдър отвори земята, преди да ги пусна в нея, и я затвори отново, като всички следи от смъртта им изчезнаха.
Кимнах му, докато се движехме пред тунела, и двамата вдигнахме длани. Усетих заклинанията за откриване и двамата работихме, за да ги обезвредим, като общата ни сила ги проряза за рекордно кратко време.
Тичахме рамо до рамо в тъмнината и сърцебиенето ми се ускори, когато си помислих, че ще намеря Елис някъде тук долу. Никога нямаше да я изпусна. Щях да я доведа у дома, да я направя част от семейството си и никога повече да не крия любовта си към нея.
Рамото на Райдър се блъсна в моето, докато той спринтираше, започвайки да ме изпреварва, а аз се напънах още по-силно, така че да тичаме по равно в извития тунел, а спускането ставаше все по-стръмно под краката ни.
Не посмяхме да хвърлим светлина на Фейлийт, но слабото пращене на електричество по кожата ми ни даваше достатъчно светлина, за да се виждаме.
От някъде по-навътре в тунела до мен достигна грохот, а светещата синя светлина отпред ни накара да забавим ход. Наближихме ъгъла, където коридорът завиваше наляво, и аз затегнах въздушните щитове, които ни защитаваха, като хвърлих поглед към пещерата отвъд. В сърцето на скалистото пространство стоеше огромен стъклен резервоар, пълен със светеща синя течност, цялото нещо се въртеше като огромен водовъртеж, а в него блестяха хиляди малки сини кристали Килблейз.
– Dalle stelle – въздъхнах аз, когато Райдър също погледна натам.
Това място беше издигнало производството на Килблейз на съвсем друго ниво. Отвъд странната водна камера имаше дълга конвейерна лента, върху която се изсипваха кристалите от голяма тръба, свързана с резервоара. Лентата се клатеше, разклащайки кристалите по нея, а водата се изливаше в резервоара за отпадъци под нея. Кристалите изчезнаха в друг тунел, като все още светеха и осветяваха пътека далеч в тъмнината.
Райдър излезе и аз тръгнах след него, като се промъкнахме през пещерата, след което започнахме да следваме конвейерната лента по-навътре в тунелите.
Звукът на гласове отекна отпред и Райдър ме хвана за яката и ме вкара в една тъмна ниша в стената на пещерата, като ни покри със заклинания за прикриване, а аз хвърлих балон за заглушаване.
Бях притиснат точно до него, хладната кожа на ръката му се допираше до моята, докато дишахме един и същ въздух.
– Грацие – промълвих аз.
– По-добре да те ебавам на твоя измислен език, Инферно – изръмжа той с тих тон.
– Vaffanculo(майната ти) – добавих майната ти защото, защо по дяволите, благодарях на стронзо?
Гласовете се приближиха и ние се умълчахме напълно, докато слушахме.
– … иска да удвоим доставките до края на месеца. Мисля, че между това място и обект R ще можем да обслужваме половин Алестрия – каза развълнувано едно момче.
– Град Нувис и област Ланика са го приели добре. Черната карта се разпространява надлъж и нашир. Това ще бъде един нов свят – промълви едно момиче.
– Господарят на картата ще управлява – уверено каза момчето. – И цяла Солария ще се поклони.
Докато пристъпваха покрай нас, ръката на Райдър се движеше като камшик и двете феи бяха прихванати с лиани за гърлата. Той светкавично счупи врата на момчето, после изтича напред и сграбчи момичето, като го вдигна над себе си на лиана, така че краката и започнаха да ритат във въздуха.
– Къде е Елис Калисто? – Изръмжа той, докато тя разтваряше длани, готвейки се да се бори с огън, но Райдър задуши пламъците с пръст и върза ръцете ѝ отзад. Тя беше твърде слаба фея, за да се бори със силата му, и аз гледах мрачно, докато я наблюдавах как се мята и паникьосва.
– Тя трябва да може да говори, за да ни даде отговор, серпенте – измърморих аз и той я пусна светкавично, а коленете ѝ се удариха силно в пода.
Тя изкрещя за помощ, звукът отекна в заглушаващия мехур и не стигна абсолютно до никъде.
– Кажи ни или ще умреш – изръмжах аз, пристъпих напред и я погледнах с електричество, което щръкна във вените ми.
– Не знам кой е това! – Изрева тя.
– Лилава коса, вампир, шибан перфектен – изплюх и очите ѝ се разшириха, докато продължаваше да клати глава.
– Не знам, кълна се, че не знам.
Райдър я хвана за гърлото, взирайки се директно в очите ѝ, и тя падна неподвижна, докато той я приковаваше с хипнозата си. Те останаха така за дълъг момент и аз сгънах ръце, докато чаках. Не можа ли да ме вземеш със себе си, бастардо?
Той счупи врата ѝ и я хвърли на пода, преди да ме погледне с намръщен поглед.
– Елис не е тук, но тази кучка ми показа някой, който може да знае. Той е шефът тук.
Червата ми се свиха от горчиво разочарование, но се вкопчих в надеждата, че ще намеря някой, който знае. Това беше следа. Най-накрая нещо.
– Добре, къде? – Поисках, докато хвърлях двете тела в нишата и ги скривах със сянка.
Когато се обърнах назад, Райдър вече крачеше по тунела без мен и аз изръмжах под носа си, докато го следвах.
Тунелите се разделиха и той зави наляво от конвейера на Килблейз и се върна в тъмнината. Не след дълго стигнахме до дървена врата, явно излята от земна магия, за да пасне идеално на тунела.
– Събори я – промърморих аз.
– Това прозвуча като поредната заповед – изсъска той и ме погледна. – Чувал ли си някога за предложение, стронзо? – Изръмжах.
– Едно предложение би звучало като „чао серпенте, може би можеш да събориш тази бастардна врата“ – имитира ме той с глупав шибан акцент и беше толкова нелепо да идва от него, че ми се изплъзна дъх на смях.
На устата му се изтръгна усмивка, която той бързо изглади, след което отново се обърна към вратата.
Вдигнах въздух към върховете на пръстите си, готов вместо това да направя дупка в нея, но той докосна дланта си до дървото и то се взриви, сякаш току-що оръдейна сачма беше разкъсала центъра му.
От стаята отвъд се разнесе писък и ние влязохме вътре, като намерихме плешив мъж на средна възраст, който започна да изстрелва към нас ледени късове. Изхвърлих ръката си, блокирайки ги с въздушна стена, и те се разбиха в нея, разпаднаха се и се удариха в пода. Задуших притока на въздух на феята и той стисна гърлото си с вид на ужас.
Райдър възстанови вратата зад нас с едно махване на ръката си, инспектирайки помещението около нас. То беше пълно с камери за видеонаблюдение, които показваха цялата лаборатория на Килблейз в мините. Сърцето ми се разбунтува в гърдите, като видя огромността на това място. Онези задници бяха прави, това място можеше да пристрасти хиляди феи към шибания Килблейз. И ако те вече обслужваха други градове, колко ли време щеше да мине, преди Кинг да стане достатъчно силен, за да направи заявка за трона? Може и да ненавиждах Лайънъл Акрукс и неговите шикозни приятелчета, които управляваха земята, но те не бяха унищожили кралството. Те поне имаха някакво подобие на благоприличие. Кинг щеше да съсипе Солария, ако се добереше до властта.
Мигаща червена лампичка под бюрото на този стронзо привлече вниманието ми и аз проклех на феятонски, запътих се към нея и намерих паник бутона до нея.
– Времето ни е назаем, серпенте.
– Тогава нека да си приберем това парти у дома – каза мрачно Райдър и макар че това беше само някакъв нестандартен коментар, се зачудих дали наистина не смята апартамента на Гейбриъл за някакво подобие на дом. Което наистина беше шибано тъжно.
Погледът ми се премести върху кабелите, които се простираха по тавана над това място, а след това върху същите, които се простираха по стените в цялата лаборатория. Усмихнах се, повдигнах се на един порив на въздуха и докоснах с пръсти една от жиците.
– Приготви се да ни отнесеш със звезден прах – казах на Райдър и този път той не ме попита за тази заповед.
Електричеството се натрупваше и натрупваше в тялото ми и аз го привлякох цялото към върховете на пръстите си, призовавайки всяка частица, която притежавах. Някъде, далеч, далеч над нас, гръмотевиците се разнесоха и аз потънах в опияняващото усещане от цялата тази сила, която зареждаше вените ми. Щях да вкарам всичко, което имах, в това място, да оставя следа и да се надявам, че Кинг е разбрал, че го преследва Буреносен дракон.
И няма да се успокоя, докато не легне мъртъв в краката ми.
– При звездите, внимавай, Инферно – излая Райдър и аз погледнах надолу, откривайки, че нашият заложник се мята, докато продължава да се бори за въздух. Косата на Райдър беше къса, но от статичното електричество във въздуха се изправи на горе и аз му предложих подигравателна усмивка. Ако исках, можех да го убия точно сега и той не можеше да направи нищо по въпроса. Но открих, че не искам това. Предполагах, че все пак ми е нужен за разпита.
Райдър нокаутира бастарда, когото бяхме хванали, точно преди да освободя силата си в ревяща приливна вълна от мълнии. Тя се стрелна в жиците и се разнесе из цялата лаборатория. Последвалите бум, бум, бум ми подсказаха, че хаосът се е спуснал, и аз се усмихнах, когато видях експлозиите на екраните паникьосаните феи, които бягаха, за да спасят живота си. После Райдър хвърли звезден прах във въздуха и ние бяхме изтръгнати в прегръдката на звездите, въртейки се през мъгла от безкрайна светлина.
Приземихме се в апартамента на Гейбриъл, като между нас се намираше целта ни в безсъзнание, а Леон изведнъж се гмурна към мен, притискайки се до врата ми.
– Гейб каза, че си намерил лаборатория на „Килблейз“ – каза той отчаяно. – Кой е този човек? Намерихте ли Елис? Знае ли той къде е тя? – След това се нахвърли върху Райдър, който го бутна на задника му с ръмжене, макар да се кълна, че в очите му се появи нотка на веселие.
– Не ме наричай Гейб – отсече Гейбриъл, докато се приближаваше към нас, поглеждайки надолу към момчето на пода, което сега беше вързано и заклещено от лианите на Райдър.
– Успокой се, Габи – казах аз и очите му се присвиха към мен с убийство в тях.
– Внимавай, иначе ще започна да те наричам Драгонела – предупреди той, след което хвана момчето на пода и го повлече през отвореното пространство, после в банята.
Последвахме го и когато влязох вътре, установих, че обикновено обикновеното бяло помещение е превърнато с помощта на земна магия в камера за убиване, в която нямаше нищо друго освен каменни стени и канал в единия ъгъл.
– Предполагам, че си видял какво ще донесем обратно, а? – Промълви Райдър, споделяйки с Гейбриъл усмивка.
– Да, така е. Не виждам обаче какво ще ни каже, но имам чувството, че можеш да разбереш – каза Гейбриъл и Райдър пристъпи към него.
– Дай ми десет минути насаме с него – изръмжа Райдър.
– Няма да стане. – Скръстих ръце.
– Просто ни заведи със себе си във видението, Райдър – поиска Леон и Райдър въздъхна, преди да свие рамене. – Заведи ни вътре. Вземи ни дълбоко със себе си.
– Добре, но не ми пречи. Трябва да го уплаша, за да разруша бариерите в главата му, които Кинг е поставил там – изсумтя Райдър.
Щракнах с пръсти, като изпратих удар от електричество в нашата фея, и той се събуди със силно изпъшкване.
Райдър го вкара в хипнозата си, след което завъртя глава, за да погледне останалите. Принудих се да сваля бариерите си, когато очите му се втренчиха в моите – без значение колко неестествено се чувствах с него. Хипнозата му ме повлече и се озовах на брега на една река, а човекът беше увиснал над нея, докато крокодилите изскачаха и щъкаха по петите му, карайки го да крещи като луд. Магията беше доста впечатляваща, не че щях да кажа това на Стронзо.
Всичките ни лица бяха маскирани с изкривени маски, които бяха чудовищни герои от Цар Лъв. Леон беше Симба, Райдър – Скар, а Гейбриъл – Зазу. Едно подсмърчане от страна на Леон ми подсказа, че моята е шибана шега, и той ми изрече думата Пумба. Така или иначе не ми пукаше, бях тук заради Елис. И не бях в настроение да играя игри.
Усещах силата на хипнозата около себе си и като се съсредоточавах, можех да дръпна краищата ѝ и да я владея. Отначало се чувствах като да се провирам през катран, но колкото повече отпусках съзнанието си, толкова по-лесно ставаше. Ако Райдър имаше нужда този бастардо да бъде уплашен, аз с радост щях да изпълня молбата му.
– Какво искаш? – Изкрещя човекът, докато крокодилът разкъсваше обувката му.
– Търсим Елис Калисто – обади се Леон. – Тя е моята партньорка и ако си мислиш, че някой може да я задържи далеч от мен, ще си плати за тази глупост.
Преместих се по-близо до Леон в знак на солидарност, вдигнах брадичката си, за да погледна човека. Райдър мълчеше, докато работеше, за да пробие стените на съзнанието на бастарда, така че нашата работа беше да го накараме да се страхува.
Вкарах волята си във водата под него и тя се промени в ревящ огън, който се разгоря и изгори краката му.
– Ах! Моля те, аз нищо не знам – изкрещя той, така че го изгорих още повече, и оставих пламъците да се изкачват все по-високо и по-високо. Силата на това видение беше огромна и осъзнах, че Райдър дори не се опитваше да го контролира, а ни даваше пълна свобода да правим каквото си поискаме.
Отвътре на пламъците изскочи гладен огнен звяр с червени очи и огромни зъби и осъзнах, че Леон го владее, докато се съсредоточава върху огъня.
– Къде я е отвел Кинг?! – Изръмжа Гейбриъл и небесата се отвориха над стронзо, когато още огън се изсипа върху него и изпепели кожата на раменете му.
Той изрева, а аз с мисълта си подканих топлината в пламъците, като челюстта ми се закова, докато владеех хипнозата. Направих така, че да го заболи, да си плати. Може и да нямаше пръст в отвличането на нашето момиче, но беше отговорен за това, че през града ми преминаваше „Килблейз“. Беше щастлив да унищожи безброй животи, а аз бях повече от щастлив да унищожа неговия в замяна.
– Къде е Кинг? – Изръмжа Гейбриъл.
– Майсторът на картите е….ис… – измърмори той, неспособен да каже повече от това заради тъмния контрол на Кинг и от гърлото ми се изтръгна ръмжене на разочарование.
Позволих на пламъците да изгорят кожата от костите му, исках да го доведа до абсолютна точка на пречупване. Щях да остана тук и да го накарам да страда, докато всяка бариера в главата му не се счупи и не се разбие. И знаех в сърцето си, че всеки един от тези мъже щеше да направи същото. За нея. Момичето, което беше пленило всички ни по-дълбоко от всяка магия, която живееше на този свят.
– Къде е тя?! – Изръмжа Леон и отново подчини огненото чудовище на волята си, като го накара да откъсне единия крак на мъжа. Илюзията не само изглеждаше истинска, но и се чувстваше истинска благодарение на Райдър. И една малка част от мен трябваше да стои в страхопочитание пред тази сила, която той можеше да владее.
Мъжът изкрещя нов писък, който говореше за пълен страх, за ужаса, че смъртта му идва и ще го боли повече, отколкото може да разбере.
– В морето, в морето. Кралят живее в морето! – Изрева той.
– Продължавай – призова Гейбриъл Райдър и аз погледнах към него, очите му леко се насълзиха, тъй като се беше вкопчил в някакво видение.
Леон пожела на звяра да откъсне ръката на мъжа следващия път, а Райдър стисна зъби, докато се опитваше да разчупи съзнанието му. Владеех собствената си електрическа енергия, като я добавях към пламъците и я оставях да гори както под плътта на стронзо, така и извън нея. Болката в очите му беше като пламтящ фар и почти усещах тежестта на тази сила, докато тя се увиваше около Райдър и той я поглъщаше цялата.
– Да – изпъшка Гейбриъл. – Видях какво има предвид. Това е достатъчно, Райдър не знае повече.
Хипнозата на Райдър се срина като падащ дъжд и той се спъна в мен, когато се върнахме в банята. Инстинктивно го стабилизирах, след което дръпнах ръката си назад, докато той мигаше през плуващата в очите му сила. Изглеждаше почти пиян от това колко много болка току-що му беше поднесена и пое дълъг дъх, докато магията се настаняваше в кръвта му.
– Ебаси, че е хубаво – измърмори той като психопат.
Мъжът лежеше на пода и се гърчеше, докато Райдър го държеше заключен в някакво видение, а аз се обърнах към Гейбриъл с тревога.
– Какво видя? Къде е тя? – Поисках.
– Кинг се крие някъде близо до Рустианско море. Видях как Черната карта е призована там и аз бях сред тях. Не я видях, но я усетих. Тя е там. – В очите му се появи обнадеждаващ блясък.
Райдър пристъпи към човека на пода, като счупи кокалчетата на пръстите си.
– Значи вече нямаме нужда от това парче лайно?
– Не – съгласи се мрачно Гейбриъл и Райдър светкавично използва една лиана, за да счупи врата му. Пристъпих към Гейбриъл, като хванах ризата му в юмрук.
– Кога можем да тръгнем?
Гърдите му се надигнаха, докато очите му се впиваха в моите, и усетих как Леон се притиска до мен, а нуждата му от този отговор звучеше във въздуха също толкова силно, колкото и моята.
– Два дни – каза Гейбриъл, сякаш това беше цяла вечност. И в известен смисъл беше. Защото всеки ден, в който се разделяхме с Елис, беше още един ден, прекаран в страдания в ада.
Но сега най-накрая имахме нещо, на което да се опрем. Посока, в която да насочим гнева си.
А когато го отприщим, по-добре да ни гледат всички звезди в небето. Защото щяхме да ги накараме да се страхуват някога да нарисуват съдба, която да ни я отнеме отново.