ЕЛИС
– Тъй като господин Драконис явно няма да се появи, ще ви помоля да се сдвоите с госпожа Калисто днес? – Гласът на професор Титан привлече вниманието ми и аз се обърнах, за да видя с кого говори.
Погледът ми се спря на Гейбриъл, който се избута от мястото си в края на класната стая, където седеше сам. Партньорът му в лабораторията явно също беше решил да прекъсне занятията, което означаваше, че ми предстоеше един час в неговата компания. Извърнах се отново, докато той вървеше към мен, поглеждайки към сутрешния си хороскоп и чудейки се какво означава за стотен път.
Добро утро, Везни.
Звездите говорят за твоя ден!
Днес може да се изкушите да преминете границата между любопитството и глупостта.
Пазете се да не подлагате на изпитание връзките на една връзка с цел егоистична изгода, но ако се окажете в бурни води, то честността винаги е най-добрата политика.
Погледнах часовника, намръщих се на часа и се зачудих къде, по дяволите, е Райдър. Беше закъснял с двайсет минути и имах чувството, че Титан е прав, той нямаше да се появи.
Не го бях виждала от клуба насам и бях повече от притеснена, че за първи път ще се сблъскам с него лице в лице. Но сега, когато не се беше появил, започнах да се притеснявам.
Изтласках се от мястото си, преди Гейбриъл да стигне до обичайното място на Райдър до мен, и се стрелнах през стаята към Леон, като се спрях, приседнала на ръба на бюрото му.
– Здравей, малко чудовище – каза той с усмивка и се наведе напред, за да може да прокара пръсти по бедрото ми. – Искаше ли да помолиш Титан да те свърже с мен?
– Не – отговорих с вдигане на рамене и погледнах назад към Гейбриъл, докато той се спускаше на мястото на Райдър. Той се мръщеше към нас, без съмнение измисляйки нови неща, които да каже, за да се опита да ме държи далеч от Леон, но нямаше да има никакъв късмет с това. Да бъда с Леон беше като да седя под слънчевите лъчи в летен ден и нямах намерение да се отказвам от него скоро. Ако изобщо някога.
– Тогава защо имам удоволствието да съм в твоята компания? – Попита Леон, като плъзна ръката си в скута ми и ме хвана за ръка.
Усмихнах се, когато той нави пръстите си между моите и издухах балон с дъвката ми, а ароматът на череши се носеше във въздуха, докато се пукаше.
– Видя ли Райдър тази сутрин? – Попитах, като прокарах палец по гърба на ръката му.
– Не ми казвай, че единствената причина да дойдеш тук е да попиташ за онзи любовник Пумбаа – изръмжа Леон и се облегна на стола си с въздишка.
– Не е единствената причина – отвърнах аз, протягайки ръка, за да прокарам пръсти през дългата му коса със свободната си ръка.
Минди до него вдиша рязко и не можах да се сдържа да не я погледна, тъй като тя ме гледаше без да мигне твърде дълго.
Леон мъркаше като котка, докато се навеждаше към докосването ми, и аз се усмихнах, когато вниманието ми се върна към него.
– Но все още искаш отговора ми, нали? – Попита той с многозначителна усмивка.
– Просто трябва да поговоря с него за нещо – отвърнах аз.
– Добре. – Леон се облегна назад, извади атласа си от джоба на сакото и бързо напечата съобщение.
– Не знаех, че с Райдър сте в добри отношения – подразних го аз.
– Не сме. Току-що поставих Минди на повишена тревога. Ако някоя от тях го е видяла днес, тогава ще ми съобщи.
Атласът му започна да пиука многократно, докато Титан не мина покрай нас и не прочисти раздразнено гърлото си. Леон го заглуши, като погледна отговорите и сви рамене, преди да ги протегне, за да ги видя.
Ориан Щайнер:
Сега ще го издирвам!
Бетан Лумс:
Не беше на закуска, но ще претърся всяко кътче, докато не го открия!
Бранди Кнайфел:
Мога да си нарисувам татуировки по цялото тяло и да му направя добра имитация, ако това ще помогне?
Абигейл Коул:
Ще се кача на покрива на общежитията на „Вега“, за да изкрещя името му до облаците!
Джес Питърс:
Ще напусна часа и ще отида в лунната част на града, за да го намеря!
– Значи никой не го е виждал – казах аз и му върнах атласа с неприятно чувство, което се свиваше в стомаха ми.
– Ще ти съобщя, когато го видят – предложи Леон.
– Благодаря. – Измъкнах се от масата му, но той не пусна ръката ми, дърпайки ме надолу, за да може да открадне целувка.
Въздъхнах задъхано, докато се навеждах към него, пъхайки свободната си ръка в копринената му коса за твърде кратък момент, преди да се отдръпна отново.
– И така, тази вечер е мой ред с теб? – Попита той с усмивка, която ме накара да прехапя устна.
– Може би – отвърнах, преди да се отдръпна.
Паднах обратно на обичайния си стол и издухах кичур люлякова коса от очите си, докато се утаяваше от скоростта ми. Той падна обратно право върху лицето ми и Гейбриъл се наведе напред, за да го прибере зад ухото ми.
Той се отдръпна отново мигновено и аз присвих очи към него.
– Защо правиш такива глупости?
Гейбриъл сви рамене, а аз му хвърлих поглед.
– Разбира се, че не можеш просто да бъдеш честен с мен – измърморих, докато прелиствах учебника си, търсейки страницата за отвари за поглъщане.
Чувствах погледа му върху себе си, но го игнорирах и продължих да търся.
– Защото ми идва естествено да се грижа за теб – промърмори той, навеждайки се близо до ухото ми. – Толкова естествено, че понякога забравям, че не искаш да го правя.
Стиснах устни и го огледах.
– Искам само да бъдеш честен с мен – казах, докато гледах в тъмните му очи.
– Добре тогава. По мое честно мнение, мисля, че трябва да спреш да се навърташ около задници като Леон Найт и Данте Оскура – каза той.
– Ами, по мое честно мнение, мисля, че като човек, който няма приятели, не трябва да ми даваш съвети как да си създам свои – отвърнах аз.
– Така ли се целуваш с всичките си приятели? – Изръмжа Гейбриъл, сякаш сериозно си мислеше, че глупостите му за Елисейския приятел имат някакво влияние върху действията ми.
– Да. Но ти няма как да знаеш, защото не те харесвам. – Изправих се на крака и тръгнах да събирам съставките, необходими за отварата.
– Всичко наред ли е, Елис? – Обади се Титан, когато минах покрай бюрото му.
– Нищо, с което да не мога да се справя – отговорих и той ми се усмихна окуражително.
– Позволи ми да ти помогна с това, приятелко! – Извика ентусиазирано Юджийн, като почти тичаше към мен.
– С какво да ми помогнеш? – Попитах с намръщена физиономия, докато закачах един казан от купчината в дъното на шкафа с принадлежности, готова да го напълня със съставките, необходими за отварата.
– Мога да ти набавя консумативи! – Изръси той, като грабна неща от рафтовете и наполовина ги хвърли в казана вместо мен.
– Ем… благодаря – казах аз, без да съм съвсем сигурна защо толкова иска да ми помогне, но предполагах, че съм се съгласила да бъда приятелка с него, така че може би това беше неговият начин да се държи приятелски. – И така… как си?
– Аз? – Изпищя Юджийн, като ме погледна с широко отворени очи.
– Да, нали приятелите питат как са приятелите?
– Питат! И аз съм добре, благодаря. Имах малък инцидент с чорапите си, но обривът вече почти се изчисти и помолих Фердинанд да не ги използва повече по този начин.
– Ти ме изгуби, Юджийн – признах аз. – Кой е Фердинанд и какво е направил с чорапите ти?
Юджийн се огледа, сякаш не искаше да бъде чут, преди да се наведе близо, за да обясни.
– Той е мой съквартирант и е грифон. Постоянно получавах тези наистина болезнени, сърбящи обриви по краката си и не можех да разбера защо. Но един ден го хванах на местопрестъплението.
– Какво е направил? – Попитах.
– Той… използваше чорапите ми, за да си избърше задника. А знаеш, че изпражненията на грифона са супер разяждащи…
Стиснах зъби, докато се опитвах да не се разсмея. Наистина, по дяволите, се опитах, но не успях да спра хлипането, което си проправи път през устните ми.
– Надявам се, че си му надрал задника за това – казах, докато той се изчервяваше до червено.
– Ами… той се извини… донякъде. Искам да кажа, че всъщност каза, че съжалява, че чорапите ми са толкова хубави в дупката на задника му…
Избухнах в смях и захлупих устата си с ръка, за да се спра.
– Съжалявам, Юджийн, но това е доста смешно. Знаеш ли, по отвратително гаден начин. Но трябва да дадеш урок на този задник, иначе мисля, че ще продължиш да имаш сърбящи крака и миришещи чорапи.
Юджийн също дръпна усмивка и дори се засмя леко.
– Може би трябва да го предизвикам заради това… – каза той, като звучеше адски несигурен по този въпрос.
– По дяволите, трябва да го направиш – съгласих се аз. – Ти сам ми каза, че си по-могъщ, отколкото всички си мислят. Така че се изправи и покажи на този гаден Грифин кой е шефът.
Усмивката на Юджийн се разшири малко и бих могла да се закълна, че и гръбнакът му се изправи малко. Това момче се нуждаеше от сериозни корекции в отношението си, но може би с едно-две повишения на самочувствието щеше да успее да преодолее съмненията си в себе си и да се научи да заявява мястото си в обществото като всяка друга фея.
– Упс, имаш само един набъбващ камък там, Дийпър – каза шумно Леон, докато се движеше, за да се присъедини към разговора ни, хвърляйки четири допълнителни камъка в казана на Юджийн. – Имаш нужда от повече помощ при напълняването, отколкото останалите, така че по-добре добави още няколко.
– Не ми трябва допълнителна помощ за напълняване – изпищя Юджийн и вдигна брадичка, като погледна Леон.
– Опитваш се да кажеш, че вече имаш набъбнала манерка в панталоните си? – Попита Леон, като удряше с ръка по раменете на Юджийн. – Защото знам, че си се запалил по моето момиче, но наистина не мисля, че можеш да се справиш с нея.
– Леон, не бъди задник – предупредих, когато руменината на Юджийн се разпространи чак до бялата му коса.
– Не те съдя, малко чудовище – увери ме той. – Предполага се, че съм разлял разтежна отвара и в скута си, поради невероятно огромния размер на члена ми. Искаш ли да ми помогнеш да проверя?
Избухнах в смях и избутах ръката му от Юджийн, за да може бедното момче да избяга.
– Чудех се защо, по дяволите, беше толкова твърд през цялото време – подразних го аз. – Просто предположих, че наистина ти се учи.
– Не, малко чудовище. Наистина ми се занимава с теб. Но ако искаш да си поиграеш с тази отвара, когато свърши часа, тогава може би бихме могли да разберем какво се случва, когато се излее върху чифт перфектни цици?
– Ако са толкова съвършени, защо искаш да са по-големи? – Попитах го, повдигайки вежди.
– Никога не можеш да имаш твърде много от едно хубаво нещо – отговори Леон с усмивка.
– Наистина ли?
Леон се премести по-близо до мен и Юджийн се възползва от възможността да избяга, бързайки да се върне към бюрото си.
Аз се отдръпнах назад, протягайки ръка зад гърба си, за да потопя пръсти в саксията с натрошени розови листа от шепот на рафта зад мен, докато Леон се приближаваше.
Той хвана брадичката ми и притисна целувка към устните ми, а когато се поддадох на искането му, проследих изцапаните си пръсти по бялата му риза, рисувайки върху нея чифт пълни гърди, допълнени с наистина големи зърна.
– Не знам, Леон – издишах срещу устата му и погледнах надолу, докато се изплъзвах. – Мисля, че сега може би са малко прекалено големи.
Погледът на Леон се насочи към изцапаната му риза и той се засмя, когато забеляза творбата ми. Усмихнах му се и се изстрелях, преди да успее да ме хване.
Докато се върна на бюрото си, Гейбриъл явно беше решил, че е приключил с разговора с мен, и усилено пишеше на своя атлас.
Облегнах се на стола си и погледнах да видя какво прави и се намръщих, когато установих, че скролва в сайт за изчезнали хора.
– Какво гледаш? – Попитах любопитно.
– Издирвам момчето, което беше убито в гората. Ако някой го търси, тогава може да го е обявил в този сайт.
Гейбриъл не ме погледна, но аз открих, че се взирам в него. Не можех да разбера какъв е неговият ъгъл. Той настояваше да ме излъже за нещото, което ме интересуваше най-много на света. И въпреки това продължаваше да се старае да ми помогне. Отново и отново. Не се съмняваше в нищо, което казвах, и изглеждаше, че е почти толкова вътре в това разследване, колкото и аз.
Посегнах към съставките и започнах работа по нашата отвара. Той можеше да е объркващ като дявол. Но наистина имах впечатлението, че е на моя страна.
***
До края на часа Леон все още не беше получил информация за Райдър от Минди. Той не се появи и за урока по Таро и към обяд започнах да се тревожа.
Не приличаше на него да пропуска часовете. Той се грижеше за образованието си, за това да се научи да използва силите си и да се увери, че е най-силната фея, който може да бъде.
Нещо не беше наред. И вътрешно знаех, че няма да мога да изкарам още един урок, докато не разбера какво.
Извадих Атласа от чантата си и му изпратих съобщение, докато вървях по коридора в залите на Алтаир. Готическата сграда беше оживена от шума на учениците, които се придвижваха между часовете си, но аз не ги чувах, докато се взирах в екрана си.
Елис:
Здравей…
Беше доста неубедително, но не ми се струваше, че някога преди наистина съм му изпращала съобщения. Той просто не изглеждаше като човек, който си пише съобщения. Почти го чувах как се пита защо, по дяволите, хората си правят труда да правят нещо толкова нормално.
Двете тикчета в долната част на екрана не светнаха, за да ме уведомят, че е прочел съобщението, и аз изпуснах въздух от разочарование.
Ако змията не иска да дойде при мишката, тогава може би е време да си пристягам военните мустаци.
Останалите ученици се насочиха към кафенето, за да си вземат обяда, но аз се отправих направо към двора на Акруксите.
Продължих да вървя, докато стигна до трибуните, където винаги се събираше Лунното братство, и спрях, тъй като ги намерих напълно безлюдни.
Прехапах устните си, оглеждайки се в случай, че някой от тях е тръгнал натам, но не се виждаше нито един член.
Дори не знаех дали изобщо се е върнал в академията след снощи, но имаше още едно очевидно място, което да проверя.
Изстрелях се към общежитията на „Вега“, преди да успея да се уплаша, и дръпнах вратата, като възнамерявах да се насоча направо към стаята на Райдър на първия етаж. Но тъкмо когато направих крачка в коридора, звукът от отваряща се врата привлече вниманието ми и вместо това се обърнах в другата посока.
Отвъд стълбището имаше врата, която водеше надолу към помещенията за поддръжка под сградата, където се намираха котлите, и аз забелязах Райдър точно преди той да я затвори отново зад себе си. Изпитах облекчение, когато видях, че явно е добре, но бързо го последва подозрение и се запитах какво, по дяволите, е толкова важно, че е пропуснал часовете и сега се шмугва в безлюдните коридори под училището.
Поколебах се, чудейки се какво, по дяволите, прави там долу, и подлият преследвач в мен наостри уши, докато се опитваше да подслуша всичко, което се случваше отвъд тази врата.
Дори с вампирския си слух не успях да доловя нито един звук отвъд вратата, което беше достатъчно, за да разбера, че е хвърлен балон за заглушаване.
Вероятно не беше добра идея да следвам Райдър Драконис надолу в тъмнината. Но пък аз винаги съм обичала лошите идеи.
Изстрелях се напред и отворих вратата достатъчно, за да се промъкна вътре. Топлината на тръбите ме обля, а аз се съсредоточих върху дарбите си и изострих зрението си, за да мога да сляза по каменните стъпала в тъмното, без да се налага да създавам светлина с магия.
Меко кехлибарено сияние ме привлече и аз поставих около себе си плътен балон за заглушаване, за да скрия движенията си, докато се движех към него.
Продължих да вървя в дъното на стълбите, през дълъг коридор, осеян с тръби и електрически проводници, преди най-накрая да се озова пред входа на котелното помещение. Светлината се разливаше от отвора и аз надникнах зад ъгъла към широкото пространство, в което се помещаваха двата огромни котела.
Изглеждаше, че всички членове на Лунното братство са се събрали вътре, а вниманието им е насочено към Райдър, който стоеше в далечния край на помещението и им говореше.
Не можех да чуя нито дума от думите му заради заглушителния балон, който беше хвърлен около помещението, и изругах от неудовлетвореност, докато се опитвах да разбера какво да направя.
Един от огромните котли се намираше в близост до входа, а вечно горящите пламъци под него пламтяха с оранжевата светлина, която ме беше довела тук.
Зад него, където се беше събрало гнездо от тръби, се намираше забравен сенчест ъгъл. Бяхме работили върху илюзионните заклинания в Кардиналската магия и бях уверена, че мога да създам основно маскировъчно заклинание, за да се скрия в сянка. Трябваше само да стигна до това място и да го поставя, без да ме забележи някой от членовете на най-кръвожадната банда в Алестрия.
Трябва да съм шибано луда.
Всички в стаята бяха вперили поглед в Райдър и бяха обърнати с гръб към мен. Ако стоях ниско, щях да бъда скрита от тълпата, а заглушителният ми балон щеше да скрие преминаването ми.
Не се замислих повече от това и бързо се шмугнах в стаята.
Движех се толкова бързо, колкото можех, преди да спра в сенките зад котела и да нахвърлям илюзията си около себе си.
Сърцето ми биеше от адреналин и ми отне няколко мига да успокоя дишането си достатъчно, за да се съсредоточа върху казаното.
– Ако Оскурите изпадат в гражданска война, тогава защо просто не ги оставим да се борят сами? Нека да пролеят колкото искат от собствената си кръв и когато Феликс или Инферно излязат като победители, да ги ударим тогава – решително предложи едно момиче.
Беше ми невъзможно да видя повечето от лицата в морето от братя, но можех да видя лицето на Райдър между тълпата.
Той се намръщи, а устните му се свиха достатъчно, за да ми даде да разбера, че говорителката го е вбесила с въпроса си.
– Защото не искам да чакам. Братството няма нужда да се колебае, докато враговете ни отслабват. Искам сам да преследвам Феликс и не съм те питал за мнението ти по въпроса – изръмжа той.
Из стаята се разнесе мърморене, но то бързо заглъхна, когато Райдър пусна дълбоко дрънчене от основата на гърдите си.
– Ако някой тук поставя под съмнение решението ми, значи трябва да поставя под съмнение моето лидерство. Така че защо не ме предизвикате за мястото ми, ако е така? – Попита той с тих глас.
Мърморенето умря бързо и тишината настъпи толкова гъста и бърза, че ушите ми на практика се пръснаха от нея.
Намръщих се, като погледнах решителната челюст на Райдър. Беше готов да се изправи срещу собствените си хора заради това, така че сигурно означаваше адски много за него. Но защо беше толкова твърдо решен да се справи сам с Феликс? Чувствах, че тук ми липсва част от информацията, и ме сърбеше да се добера до нея.
– Няма ли желаещи? – Попита Райдър с убийствено съскане. – Защо не съм изненадан?
Каквито и да бяха мотивите на Райдър, едно беше ясно. Той беше водачът на своя народ и думата му беше закон. Искаше ми се само да знам защо беше толкова решен да се справи сам с Феликс. Защото имах чувството, че отговорът е много по-дълбок от гордостта или клановото превъзходство.
Назад към част 3 Напред към част 5