ЛЕОН
– Събуди се! – Нахвърлих се върху Данте в леглото му и той се задави, докато го мачках. Целунах го право в устните, след което го плеснах по бузата. – Тръгваме след трийсет минути, пич! Ставай!
Скочих от него и се втурнах към огледалото, докато оправях фланелката на „Скайларкс Питбол“, с която бях облечен. Златните и черните цветове подчертаваха блясъка на очите ми, а от гърдите ми се разнасяше дълбоко мъркане, докато изглаждах гънките по нея.
Взех от нощното си шкафче фотоапарата от най-висок клас – бях го откраднал от един пиян кентавър още в Аврора – и го окачих на каишката на врата си. Перфектно.
Данте се насочи покрай мен към банята, като се прозя, преди да се съблече с широко отворена врата и да влезе под душа.
– Ще се срещнем във фоайето – обадих се аз. – Ще се уверя, че всички останали са станали. Няма да закъснея нито секунда.
– Успех с това, mio amico – засмя се Данте и аз се затичах към вратата, а енергията подскачаше във вените ми, докато се насочвах към коридора. Насочих се към стаята на Гейбриъл и Райдър, като ударих с юмрук по вратата.
– Двадесет и шест минути предупреждение! Не прекарвай твърде много време в гримиране, Райдър! Изглеждаш прекрасно такъв, какъвто си.
– Прецакай се, Муфаса – чу се гласът на Райдър в отговор.
Тръгнах към вратата на Елис, като я ударих с юмрук.
– Станала ли си, малко чудовище? Двадесет и пет минути и тридесет и пет секунди до края.
Вратата се отвори и Елис стоеше там в раздърпана дънкова пола и черно горнище. Косата ѝ изглеждаше току-що измита, висеше около брадичката ѝ и се разпиляваше по шията ѝ.
– Готова си – казах весело, хванах я за кръста и я придърпах към себе си, за да притисна носа си в косата ѝ. Разбира се, тя миришеше на череши.
– Да – каза тя, постави целувка на бузата ми и аз се зачудих дали е положила усилие да стане навреме само заради мен.
– Ах, господин Найт, госпожо Калисто – обади се Марс, докато излизаше от асансьора в края на коридора, облечен в бяла риза и чифт кремави панталони. – Ако искате закуска, ще трябва да се отправите към бюфета още сега. Скоро тръгваме.
– Да, господине. – Хванах ръката на Елис, теглейки я към асансьора и се отправихме надолу към огромното фоайе и през него към бюфета.
Над нас блестяха полилеи, а огромните прозорци от едната страна на трапезарията гледаха към обширната територия и блестящото езеро. Беше безупречно, красиво, шибано съвършено.
– Заради звездите, няма да мога да ям. Толкова съм нервен. – Взех една чиния, като натрупах върху нея купчина палачинки с гарнитура от боровинки, ягоди, нарязан банан, шоколадов сос и вафла. Оставих френския тост и сладоледа. Просто нямах никакъв апетит.
Насочихме се към маса до един от прозорците и слънцето ни обливаше, докато седяхме с храната си. Елис ядеше багел с крема сирене и гледаше закуската ми с развеселен поглед.
– Нещо смешно? – Попитах я, докато слагах в устата една вилица с палачинка.
– Понякога си толкова шибан, Лео.
– Понякога? – Сбърчих вежди.
– Добре, винаги – поправи се тя с усмивка.
Секунда преди Гейбриъл да се свлече на стола до Елис като шибан призрак, в периферията ми се раздвижи сянка.
– Ще докараш на хората инфаркт, като се движиш наоколо като Каспър, недружелюбния дух. – Поклатих глава към него, докато той отхапваше от ябълката в ръката си. – Можеш ли да носиш един от онези нашийници за котки, които имат звънче?
– Разбира се, да взема розов ли или син? Може да се наложи да го поръчам и по размер – каза Гейбриъл, а Елис пусна смях.
Повдигнах вежди, докато от мен се изтръгна кикот. Може би господин Скучни панталони наистина имаше чувство за хумор.
Елис посегна към устата на Гейбриъл, избърсвайки парченце ябълка от ъгълчето на устните му. Гейбриъл я гледаше като хищна птица, която се готви да нападне, и аз осъзнах, че не бих имал нищо против да участвам в това конкретно шоу. Всъщност това ме караше да се чувствам някак си твърд. А днес нямах нужда от подобно разсейване.
Отвърнах поглед от тях и погледът ми попадна на Райдър в задната част на стаята, седнал сам с купичка овесена каша пред себе си. Кълна се, че в нея дори нямаше шибано мляко. Кой яде суха овесена каша? Той е като тъжен, гладен малък енот. По свой избор.
Данте беше на бюфета и се премести при нас с чиния вафли и сладолед. Веднага нахвърлях половината от храната му в моята чиния, а той захлупи ръка на рамото ми, изпращайки в мен електрически ток.
– Дремеш, губиш – изсъсках, докато косата ми се изправяше нагоре и защитно заключих ръка около чинията си.
Той се засмя, седна на мястото си и изяде остатъка от закуската си.
– Тогава трябва да губиш през цялото време, брато.
Елис се засмя и дори Гейбриъл се усмихна леко. Елис погледна през рамо, гледайки Райдър, и сърцето ми се сви, защото знаех, че я разстройва това, че той не иска да има нищо общо с другите ѝ гаджета. Искам да кажа, разбира се, че тази ситуация беше малко нетрадиционна. Но много ордени водеха полиаморен начин на живот. Върколаците са били изцяло в него, преди да намерят истинската си половинка. И моята Лъвска природа искаше да изгради прайд, просто не очаквах той да се състои от гореща вампирска мацка и още трима пичове. Но ако това правеше малкото ми чудовище щастливо, тогава бях повече от съгласен Данте, Гейбриъл и Райдър да бъдат моите малки лъвчета. По-добре да не им го казвам, ако искам да запазя зъбите си.
Вдигнах една вафла, изправих се на крака и я изстрелях през стаята. Тя се удари точно в главата на Райдър.
– Хей! Ела при нас.
Между зъбите му се плъзна съскане, докато изтриваше сладоледа от слепоочието си и ме зяпаше.
– Предпочитам да пия собствената си урина.
Елис се намръщи и огледа трима ни, преди да стане и да отиде до бюфета.
Стиснах устни, в червата ми се раздвижи дискомфорт, защото не знаех как да поправя този разрив между всички нас. Дори Гейбриъл изглеждаше така, сякаш е на път да излети сега, когато беше останал сам с мен и Данте за половин секунда.
Елис се отправи към масата на Райдър с купа, пълна със сладолед, и чиния, отрупана с всякакви храни за закуска. Гледах как тя продължи да го храни с парченца от всичко това, а той се усмихваше, сякаш не беше оловният човек. Веднъж бях споделил Елис с него, бях видял потенциала, който се криеше под фасадата му на задник. И бях твърдо решен да я пробия отново. Заради нея. Но точно сега трябваше да се съсредоточа върху други неща.
Проверих часовника си, след което изтръгнах ябълката на Гейбриъл от ръката му, сложих полуизядената закуска на Данте върху моята чиния и побързах да я изхвърля на бюфетната маса, преди да са дошли след мен.
– Тръгваме! – Изкрещях, като се насочих към фоайето, където чакаше Марс. Беше пристегнал фанелка около мускулестата си талия и с намръщено лице.
– Къде са останалите? – Поиска той.
Погледнах през рамо и се отпуснах, когато се появи Елис, дърпайки Райдър за ръка. Данте и Гейбриъл излязоха след тях, а погледът, който Гейбриъл ми хвърли, можеше да убие малко село. Боже, това беше само една ябълка, задник.
Той веднага прехвърли погледа си върху Райдър, чиято ръка все още беше стисната в тази на Елис.
– Всички готови ли са? – Попита Марс.
– Да – отговорих, преди някой друг да успее да реши, че трябва да се върне в стаята си за каквото и да било. – Хайде да вървим.
Тръгнах към изхода, а Марс тичаше до мен и извади торбичка със звезден прах, на която беше отпечатана емблемата на Академията „Зодиак“.
– Само една малка щипка, за да спестим от цената на таксито днес, а?
Намигнах му.
– Звучи ми добре, сър. Не можем ли да го използваме през цялата седмица?
– Не трябва да се движим – каза той строго и аз извъртях очи.
Излязохме от хотела на тротоара и сутрешното слънце падна над нас, обагряйки улицата в златни тонове. Покрай нас минаваха коли, които се отправяха към сутрешните си пътувания.
Марс се обърна към нас, когато се групирахме около него в кръг, и аз затаих дъх от вълнение, докато той хвърляше звезден прах върху нас. Блестящият прах ни запрати надалеч, пренасяйки ни през ефира. Около мен се простираше галактика от звезди; всичко, което виждах във всяка посока, беше милиард мили безкрайна светлина.
Краката ми се удариха в земята и аз се препънах напред, напълно непривикнал да пътувам по този начин. Блъснах се в Данте и го принудих да се блъсне обратно в Гейбриъл. Някой ме хвана за яката, дръпна ме крачка назад, за да спре ефекта на доминото, и се обърнах, за да открия Райдър там с раздразнено изражение на лицето.
– Благодаря, пич. – Усмихнах се, а той се намръщи, сякаш бях обидил майка му.
Загледах се в тихия път, на който стояхме, обграден от огромни дървета. Пред нас имаше огромна желязна порта, която блокираше гледката ни към академията, която се намираше точно отвъд нея.
Марс провери часовника си и минута по-късно портата бавно се разтвори, което накара пулса ми да се ускори, докато се готвех да изживея една от мечтите си.
Чакаше ни жена с меки черти и тъмна коса, прибрана на стегнат кок. Но на мен не ми пукаше за нея. Отдадох всичките си грижи на мъжа до нея. Той се извисяваше над нея, а мускулите му опъваха бялата тениска и дънките, които носеше. Гарвановата му коса беше отметната назад, а изрязаното му от стъкло лице ме накара да изкрещя като шибана ученичка.
Тръгнах напред и очите му се разшириха от тревога, когато се блъснах в него, повличайки го в прегръдка, смазваща костите. Ланс Орион беше най-добрият шибан авиодиспечер във всички академии. След като завърши, го очакваха в Соларианската лига по питбол. Един ден можеше да играе за шибаните „Скайларкс“. И аз го бях срещнал. Прокарах езика си по едната страна на лицето му. И го бях облизал. Това го направи мой.
– При звездите. – Той се опита да ме отблъсне, но аз се държах здраво, завъртях се и вдигнах фотоапарата си нагоре, за да ни снимам заедно. Вампирските му кътници бяха изскочили и почти обмислях да го оставя да ме захапе, за да мога да снимам и това.
Отстъпих назад и хванах ръката му в моята.
– Аз съм Леон Найт. Капитан на отбора по питбол на Академия „Аврора“ и шибан огнендиспечер.
– Страхотно – изръмжа той и изтри слюнката от лицето си. – Оближи ме още веднъж и ще ти напъхам езика в задника.
– Езикът на Леон вече е твърде далеч в задника ти, за да можеш да го хванеш – коментира Райдър, а Орион изръмжа от смях.
– Не обръщай внимание на змията, тя има само две емоции – казах с усмивка, след което се наведех към Орион, без да се интересувам колко много лижа дупето му, за което ме смята. Той беше новият ми най-добър приятел, просто още не го знаеше.
– Ще ми подпишеш ли по-късно комплекта „Питбол“?
– Свършихте ли с тормоза над господин Орион? – Строго попита жената, преди той да успее да отговори, но в устата ѝ се появи усмивка.
Кимнах, като направих още една крачка назад. Но тормозът далеч не беше приключил. Съвсем скоро щях да накарам Орион да ми покаже игрището на мечтите ми по „Питбол“, а след това щях да го разпитам за тактиката.
Жената пристъпи напред и хвана ръката на Марс.
– Аз съм директор Нова, чудесно е, че всички вие сте тук. – Тя стисна ръцете на всички останали, докато аз вдигнах фотоапарата си и направих стотина снимки на Орион, докато той се опитваше да ме игнорира, давайки на всички замислените си задушевни очи, които бяха горещи, ако не се лъжа. – Ланс ще направи обиколка на училището за вашите ученици, а аз ще ви запозная с преподавателите и ще ви дам малко информация за начина, по който работим тук.
Марс кимна и пъхна ръка в джобовете си.
– Водете. – Нова тръгна, а той тръгна след нея, като ни хвърли поглед през рамо.
– Дръжте се добре.
Елис му отдаде подигравателен поздрав, а аз му показах вдигнат палец.
Когато се изгубиха от погледа ми, забързах към момичето си.
– Елис, ела тук. – Хванах я за ръката, бутнах я в ръцете на Орион и отново вдигнах фотоапарата. Ебаси, двамата изглеждаха секси заедно.
– Здравей, аз съм Елис – каза тя на Орион, като го погледна през миглите си. Той ѝ се усмихна косо, като прокара ръка през косата си.
– Здравей, красавице, ти също ли играеш питбол? – Очите му паднаха към краката ѝ и светкавично движение в периферията ми предшестваше нахлуването на Райдър върху тях и издърпването на Елис от ръцете му.
– Тя е заета – каза той грубо и веждите на Орион се изкривиха.
– Извинявай, човече. – Орион сви рамене, като все още гледаше Елис, сякаш тя беше честна игра.
Елис се измъкна от ръцете на Райдър и хвърли извинителен поглед към Орион.
– Тя не е завладяна от теб, стронзо – каза Данте, прокара си път покрай тях и протегна ръка към Орион. – Данте Оскура.
– О, ти си Буреносният дракон, нали? – Попита Орион с проблясък на интерес в погледа си.
Спуснах камерата от изненада.
– Да, откъде знаеш това? – Попита Данте, като очите му се свиха в подозрение.
– Защото познавам Лайънъл Акрукс и той те е споменавал около три пъти, което е нещо голямо за човек с нулеви хобита, освен световното господство – каза леко Орион. – Приятел съм със сина му Дариус.
– Лайънъл като задника от Върховния съвет? – Попита Данте, а аз се намръщих, несигурен доколко трябва да говори лошо за един от най-могъщите феи в света тук. Особено пред човек, който го познаваше.
– Точно него имам предвид. – Усмихна се Орион, очите му блестяха и Данте се усмихна.
В тази секунда харесах Орион още повече, защото онзи надут драконовски глупак, който се опитваше да отвлече приятеля ми, не получаваше никакво уважение от мен. И явно не и от новия ми най-добър приятел.
Орион пристъпи към Райдър, протягайки ръка, а змията го погледна като болен.
– А ти си?
– Скучно ми е на шибания мозък – каза Райдър с поглед.
– Точно така. – Орион му обърна гръб, като посочи към Гейбриъл. – Не схванах името ти.
– Гейбриъл Нокс – каза той и се усмихна. Наистина се усмихваше. Не ми се струваше, че устните на момчето се движат в тази посока. – А ти си човекът, за когото всички вестници не искат да замълчат, нали?
– Да – каза Орион с наклонена усмивка и вампирските му зъби се показаха. – Но повярвай ми, аз искам да съм пред камера толкова, колкото искам да ухапя шибан охлюв. Агентът ми обаче казва, че това е единственият начин да спечеля спонсори, така че почти всеки уикенд съм топлес и намазан с масло пред обектива.
– Това звучи гадно – коментира Гейбриъл, а Орион кимна в знак на съгласие.
– Това символът на Звезден огън ли е? – Посочи татуировката на предмишницата на Гейбриъл Орион, която приличаше на звезда, погълната от огнен пламък.
– Да, те са най-добрият проклет отбор в Солария – каза Гейбриъл, като вдигна брадичката си.
– Ебати да, те са – каза Орион, като се разцепи от усмивка.
– Да, втори след „Скайларкс“ – казах аз с ленива усмивка.
– Глупости – казаха Орион и Гейбриъл едновременно.
Вдигнах вежди и се разсмях.
– Мога да ви посоча сто причини, поради които „Скайларкс“ са по-добри.
– Мога да ти посоча хиляда причини, поради които не са – контрира Орион.
Елис се премести на негова страна, свързвайки ръката си с неговата.
– Аз самата съм по-скоро фен на „Сините“, но може би ще успееш да ме убедиш. – Тя го погали по ръката, по шибаната му ръка. Това е. Не. Това е печелившата ръка на моя герой.
– Обзалагам се, че мога да те убедя в много неща – отвърна Орион с мрачен тон и Елис го погледна предизвикателно.
– Продължавай – каза тя леко и погледът му падна към устата ѝ, сякаш имаше в главата си по-мръсна мисъл, освен да я убеждава кой отбор по питбол е по-добър. Вдигнах фотоапарата си, за да ги снимам, но Елис го пусна в последния момент с игрива усмивка.
Орион се обърна, за да поведе напред, а аз се преместих да вървя от другата му страна, докато Гейбриъл пристъпи, за да върви до Елис. Ако Орион се интересуваше от факта, че Райдър и Данте са предявили претенции към нея, той не го показа. И странно, но и Гейбриъл не изглеждаше да има нещо против.
Впуснахме се в ожесточена дискусия за любимите си отбори в Лигата, докато Орион ни водеше през хълмистата област, която наричаше Земна територия. Очевидно тук бяха разделили учениците си на Елементарни домове и четирите сектора на територията на академията бяха овладени от могъщи феи, които да представляват всеки елемент.
Орион ни преведе през Водната територия, покрай искрящо езеро, където сирени се гмуркаха в спокойната вода, а телата им бяха преобразени така, че да са покрити с блестящи люспи. Минахме покрай невероятен водопад, където няколко ученици се упражняваха да разделят поройните води, за да разкрият красива лагуна отвъд.
Там, където територията на Водата граничеше с тази на Огъня, имаше горещи извори, където между гладки скали се намираха басейни, а парата се извиваше към небето. Отвъд нея се намираше Огнената територия с подобен на пустиня пейзаж. Дълъг каньон ни изведе до огромна стъклена сграда, която се извисяваше към небето под формата на звезда.
– Това е Дом Огън за огнени елементали – обясни Орион.
– Уау – изръмжах аз. – Това е мястото, където бих отседнал, ако уча тук.
– Винаги можеш да се преместиш – каза Орион.
– Нека не се преструваме. Тук идват само елитните – подиграх се аз и той се приближи.
– Ами колко добра е играта ти на питбол? Може би можеш да дойдеш като стипендиант – предложи той.
Погледнах през рамо към Елис, която вървеше до Данте. Райдър изоставаше далеч зад групата и се взираше в пейзажа, сякаш той ни най-малко не го интересуваше. Бях изненадан, че изобщо си е направил труда да дойде на обиколката.
– Не – казах аз и продължих. Нямаше да напусна родния си град, дори и това място да беше невероятно. Не и ако не успея да изтръгна малкото си чудовище и да го взема със себе си.
Насочихме се към въздушната територия, която граничеше със скала с изглед към лазурно море. Обширни равнини с дълга трева се простираха към огромна кула, на чийто връх се въртеше огромна турбина.
– Това е моята Къща – гордо каза Орион и завъртя въздуха около нас с магията си. – Но аз имам два елемента. – От небето заваля дъжд и аз се засмях.
– Можем да създадем адска буря заедно, mio amico – обади се Данте.
– По-късно трябва да отидем на плажа и да го изпробваме – отвърна Орион с усмивка, докато спираше дъжда.
– Тази обиколка цял ден ли ще отнеме, задник? Защото сега съм мокър и ми е адски скучно – попита Райдър от задната част на групата, избърсвайки дъждовните капки от бузите си.
– За бога, Райдър, защо не опиташ да се усмихнеш поне веднъж? – Поисках.
Той оголи зъби към мен и от него се изтръгна съскане.
– Като се замисля, може би не се усмихвай – казах аз и очите му се свиха до цепки.
– Можеш да си тръгнеш, ако ти е скучно. – Сгъна ръце Орион, като го погледна предизвикателно.
Погледът на Райдър се плъзна към Елис, после обратно към Орион.
– Добре.
Елис се обърна, стрелна се към него и прокара пръсти между неговите, преди той да успее да си тръгне. Орион погледна двамата объркано, поглеждайки към Гейбриъл, който измърмори „не питай“. Сигурно беше адски объркан от това с кого всъщност се среща Елис. И се зачудих какво ли щеше да си помисли, ако знаеше отговора. Може би щеше да иска част от този екшън. А може би аз щях да съм супер съгласен с това и напълно бих могъл да направя секс касета, за да го преживявам завинаги…
– Остани – настоя Елис и Райдър стисна устни, но не направи крачка, за да си тръгне отново.
Пристъпих към Орион, извадих Атласа си и го придърпах за селфи с гледката към скалата зад нас. Елис се гмурна в последната секунда, а Орион се усмихна, докато правех снимката.
Оставих ги да си говорят, като се отдръпнах назад и се възхитих на снимката, докато я качвах във FaeBook и изписвах статус.
Леон Найт:
Вижте месото в сандвича ми с лъв и вампир. Кой иска да си хапне?
#лъвнаорион #питболприятели #празнувам #двойнанаденицасъсстранаотгорещсос
Шърли Кюпърс:
О, моите звезди! Това Ланс Орион ли е?? #тойможедамехвърлянаоколоповсяковреме #пронижиме
Британи Андрийсен:
Отдалечи се Калисто, искам да бъда месото в сандвич с Найт & вамп; Орион!
#моятапреднаизаднавратасаотворени #тазиминдиможедасесправи
Виктория Поли:
Ти винаги ще бъдеш моят единствен и неповторим, Леон!
#еднанаденица
Мариана Берген:
Върни се у дома, Леон, липсваш ни!!
#тазиглупачкасенуждаеотлъв
Ерика Колинс:
Искам да си играя с тези питболи #сърцевинатамиеширокоотворена
Селия Маршал:
Той може да смуче от врата ми, докато аз ти реша косата
#тазиминдищегонаправи
Захилих се, превъртайки още коментари, докато Орион ни водеше обратно през въздушната територия и през гъстата гора, която се виеше в сърцето на кампуса. Стигнахме до голям пръстен от сгради, който обикаляше около масивен златен купол в сърцето му, а до него имаше сграда във формата на сребърен полумесец.
– Това е сградата на Кълбото и Лунния развлекателен център. – Той направи жестове към тях последователно. – Кълбото е нашият студентски център, където си взимаме храна и се забавляваме. По принцип това е едно модерно кафене.
Група момичета привлече вниманието ми, докато вървяха по пътеката към нас. Те се изчервиха, когато забелязаха Орион, после погледите им попаднаха на нас зад него и горещината в бузите им се засили.
– Звездичките ми, това са студентите по обмен? – Чух как прошепна една от тях, докато минаваха покрай нас.
– Това беше толкова много мъжко месо наведнъж, че не можах да се справя – каза друга. – Видяхте ли онова момиче с тях? Толкова и завиждам.
– По-добре да си държи лапите далеч от Ланс, той е мой.
– Той дори не знае името ти, Дана!
Орион продължи напред, сякаш не беше чул всичко това с прилеповите си уши, а аз изстрелях едно намигване към Елис, която криеше усмивка.
Отново се отправихме към Земната територия и сърцето ми започна да се свива, тъй като се притеснявах, че все пак няма да ни покажат игрището за питбол.
– Хей, Ланс… – започнах, но думите ми заглъхнаха в гърлото, когато огромният стадион се видя през дърветата.
Изпищях като дявол и се втурнах напред през гората, излязох на огромното поле и наклоних глава назад, за да разгледам кръглата външна част, а металните стени се издигаха високо над мен и улавяха слънцето.
Орион спринтира покрай мен с подаръците си от Ордена, спря до входа и извади ключ.
– Искаш ли да влезеш? – Подигравателно каза той.
Изтичах напред, вълнението ме обземаше, докато бързах към него и подскачах на петите си, докато го чаках да отвори. Погледнах назад към останалите и забелязах, че дори Райдър изглеждаше любопитен за игрището. Зачудих се дали изобщо е гледал „Питбол“. Трудно беше да се разбере какво изобщо харесва, освен няколкото препратки към „Цар Лъв“. А след като го гледах с него, не бях съвсем сигурна, че харесва дори това.
Орион отвори вратата и аз се промъкнах покрай него със стон, който звучеше така, сякаш току-що бях свършил в гащите си. Тръгнах по лъскавите коридори и минах покрай съблекалнята, в която определено щях да си взема душ по-късно. Но точно сега имах нещо по-належащо, което трябваше да направя.
Започнах да свалям дрехите си, захвърляйки ги зад гърба си, докато тичах по рампата, която водеше към игрището. Слънчевата светлина ме обливаше, сърцето ми туптеше от радост, а босите ми крака срещнаха меката трева.
Спрях, когато застанах на огромното пространство, загледан в трибуните, които кръжаха над мен. Игрището беше разделено на четири елементарни ъгъла, а в сърцето му се намираше огромната Яма. Беше безупречна, съвършена и адски секси.
Свалих боксерките си и излязох от тях.
– Никакво преобразяване на терена! – Заповяда Орион, като се стрелна зад мен, но аз нямах намерение да се преобразявам.
Паднах на земята, търкулнах се по тревата и усетих как съвършените ѝ малки стъбла се трият във всеки сантиметър от голата ми кожа. Вкарах пръсти в копринените ѝ нишки и ги дръпнах с удоволствие, преди да се търкулна по нея още веднъж.
– Не е готино, копеле! – Извика Орион, когато се търкулнах през цялото игрище. – Наистина ли трябва да – о, за бога.
Стигнах до вода и се изправих до високата метална тръба, която изстрелваше ледени водни топки по време на мача. Наведох се и забих глава в нея, като прокарах език по ръба ѝ, точно както се бях зарекъл. Металът и победата се настаниха на езика ми и усмивката едва не разцепи бузите ми.
Смехът на Елис и Данте се носеше до мен, докато спринтирах през игрището към следващата дупка, пъхайки главата си и в нея.
Някой ме хвана за ръката, преди да съм я облизал, и Орион ме дръпна крачка назад. В погледа му искреше забавление, но чертите му бяха строги.
– Престани да се домогваш до терена ми – изиска той и аз кимнах, придвижих се напред и го обгърнах с ръце.
– Благодаря ти за най-хубавия ден в живота ми. И съжалявам, че ми стана твърд.
Назад към част 27 Напред към част 29