ЕЛИС
Дърветата се извисяваха около мен като чудовищни същества, които дебнат да ме погълнат.
Имаше нещо топло и тежко в ръцете ми. Нещо, което пляскаше като риба и вонеше като плъх.
– Грациозно! – Промълви Юджийн. – Светът се обърна с главата надолу!
Започнах да се смея. Кой, по дяволите, казва „грациозно“?
Дървесните чудовища не харесваха, когато се смеех. Те ме погледнаха с гневни очи и скръцнаха с разклонените си зъби.
Задъхвах се, докато тичах нататък, краката ми се препъваха и спъваха, докато се стрелках между стволовете на хищните иглолистни дървета със сърце, което биеше панически.
– Те ще ни изядат! – Изкрещях, докато смехът ми секваше.
– Изяжте я! – Изкрещя в паника Юджийн. – Плъховете пренасят болести! Не ме искате!
На пътеката пред нас се появи лилав язовец и аз изкрещях, като свалих Юджийн от рамото си и го хвърлих право към него.
– Всеки сам за себе си! – Извика той, докато се премяташе през мъртвите листа, а язовецът изчезна в кълба дим. Почти се съгласих с него, почти се обърнах и избягах, за да спася кожата си, но нещо ме спря. Едно гласче, което крещеше в задната част на черепа ми, че не трябваше да го изхвърлям, трябваше да го спася.
– Аз съм сър Ланселот, а ти си моят Моли Граал – изръмжах аз, сочейки към Юджийн.
Очите му се разшириха, когато се запътих към него, и той се препъна в краката си с вик.
– Не ме изяждай! – Извика той, като започна да бяга от мен, а беше толкова бърз, че не можех да го догоня.
Преследвах го през дърветата, като хуквах като сова, докато тичах след бързата малка мишка.
Как е толкова бърза?
Юджийн почти се беше изгубил от погледа ми, преди да осъзная, че изобщо не се движа. Бях притиснала лицето си в кората на едно дърво и се чувствах. Така. Шибано. Добре.
– Ще се върна за теб, любов моя – прошепнах на сребърната бреза, преди да се стрелна от нея, за да хвана малкия си плъх.
Юджийн изпищя като момче от хор, което е видяло призрак, когато видя, че се приближавам към него, но аз не забавих ход. Сблъсках се с него, прехвърлих го отново през рамо и потеглих обратно към голямата сграда с всички книги. Толкова много книги. Книги за четене, писане и пеене на песни, книги за строене и палене, докато изчезнат.
Започнах да се смея отново. Онзи луд, страховит психопатски смях, който се разнесе мвахахаха, отекна през дърветата и ги изплаши от мен. В тези гори имаше чудовища, но аз бях тяхната кралица. Трябваше ми само корона, направена от костите на жертвите ми…
Изстреляхме се от гората и се втурнахме към книжното царство, където щях да запаля огъня си. Но книгите не искаха да ги изгоря и превърнаха земята в подвижни пясъци, за да ми попречат да завърша задачата си.
Изкрещях, изпускайки Юджийн, докато се опитвах да си проправя път от лепкавата кал, но когато дланите ми срещнаха земята, открих под себе си само тухли.
Това не е правилно. Нещо не е наред, толкова много, много не е наред.
Опитах се да се преборя с мъглата в мозъка си, опитах се да си спомня защо съм тук и какво правя.
Моите чудовища се нуждаят от мен.
Задъхах се, докато си спомнях: Кралят в гората, моят дракон, който реве, моите хора, които се бият. Сражаваха се за мен.
– Трябва да се върна! – Изкрещях, търсейки наоколо, докато не забелязах Юджийн, където той беше в процес на сваляне на ризата си и търкаше зърната си по стената на Библиотеката на Ригел.
– Какво става? – Попита той, докато пълзях към него.
– Трябва да потърсиш помощ – изръмжах аз, вкопчена в реалността с железен юмрук. Трябваше да запомня. Да си спомня за… за…
– Да – изсъска Юджийн, посегна към мен и свали бейзболната ми шапка от главата ми, след което я напъха в предната част на панталона си. Какво, по дяволите? Никога не искам това обратно. – Те искаха да се самоубия.
– Кой искаше? – Попитах, а сълзите ме бодяха при мисълта за нещо толкова тъжно.
– Безликата – отговори той с потръпване. – Ще отида да потърся помощ!
– Добре. – Кимнах и кимах, и кимах.
Юджийн изчезна с писък, а аз изкрещях, когато от дрехите му избяга плъх, който се шмугна под мен с черна бейзболна шапка, увиснала на задника му. Скочих на крака и се опитах да го изритам, но той просто се измъкна, губейки шапката, докато бягаше от запъхтяните ми крака.
Той получава помощ!
Въздъхнах, когато разбрах, че гласчето е било право. Плъхът беше мой приятел.
Гледах как се измъква, тичайки и бягайки, докато не стигна до вратите на библиотеката „Ригел“, където се преобрази в момче с бледа кожа.
Кожата му беше толкова бледа, че ме заслепи, и аз извиках, като закрих очите си.
– Аз съм сляпа като луна!
– Моля, господине, имаме нужда от вашата помощ! – Изпъшка Юджийн и аз отворих очи, за да видя кого е намерил, за да ни помогне. Защото определено имахме нужда от помощ. Имаше нещо, което трябваше да направя. Някъде, където трябваше да бъда…
Юджийн разказваше на вратата на библиотеката всичко за това, че е бил отвлечен, но на вратата не ѝ пукаше. Дори не се усмихна.
– Помогнете ни! – Изкрещях на вратата, докато Юджийн му разказваше за фигурата в гората.
– Знаех си, че си замислила нещо – промърмори студен глас в тъмното и за миг не бях сигурна, че е истински.
Найтшейд пристъпи пред мен и аз изкрещях от ужас. Тя беше лоша. Много лоша.
Юджийн се обърна по посока на мен в ужас, членът му се размаха на лунната светлина и ме заслепи отново за миг, преди да се превърне отново в плъх и да потегли.
– Ти, глупаво, нахално момиче! – Изръмжа Найтшейд, протягайки ръка, за да ме хване за ръката. – Ти открадна жертвата на майстора на картите.
– Майната ти, изсъхнал стар чувал с топки – изръмжах аз и замахнах с юмрук към нея. Но преди да успея да нанеса удара, ме заляха непознати емоции. Не исках да я нараня, исках да направя всичко, което тя поиска от мен. Всичко. Всичко. А тя изобщо не приличаше на торба с топки. Приличаше на… всъщност приличаше на чувал с топка и това беше шибано забавно.
– Чувал с топки! – Започнах да се смея, а тя изръмжа, докато ме дърпаше.
– Знаех, че нещо не е наред с теб още от първия миг, в който се срещнахме – изсъска Найтшейд. – Какво още си направила, за да нарушиш плановете на краля?
Отворих уста, за да ѝ кажа да си смуче косматия орех, но чувството на доверие и любов към нея беше непреодолимо. Тя заслужаваше истината. Цялата истина.
– Взривих лабораторията на „Килблейз“ – казах с широка усмивка. – Бах!
Започнах да се смея отново и Найтшейд ме зашлеви. Главата ми се завъртя настрани и мигновено се хвърлих обратно към нея, като ударих челото си в носа ѝ.
Тя изпищя, докато той се разбиваше, а кръвта се стичаше по лицето ѝ върху ризата и модните ѝ панталони, която така или иначе имаха някакъв бледожълт цвят, така че всъщност ѝ бях направила услуга.
Тя грабна другата ми ръка в хватката си и даровете ѝ отново ме заляха, докато ме караше да изпитвам най-безнадеждния вид страх. Бях заслепена от паника, сърцето ми се разтуптя. Бях попаднал в ледения свод на чистия ужас, където само нейният глас можеше да ме намери.
– Какво друго си направила? – Поиска тя, освобождавайки ме от страха, за да мога да функционирам достатъчно добре, за да говоря, вдигайки ръка, за да излекува топчестия си чувал на лицето.
– Всичко! Отидох в офиса ти в града и залях компютъра ти с кафе. Щях да прецакам и Райдър на скъпия ти ергономичен стол, ако не бяхме обвързани със сделка. – Започнах да се смея отново и страхът отново се заби в мен.
Задъхах се, когато тя започна да ме кара да вървя, но не можех да се съсредоточа върху това къде отиваме, а само върху пълната паника, която ме караше да искам да избягам колкото се може по-далеч оттук и никога да не поглеждам назад.
Задникът ми се удари в нещо твърдо и когато тя оттегли влиянието си върху емоциите ми, се оказах притиснат към страховития шибан кладенец с призраци. Този с мъртвото момче в дъното. Вече го чувах как плаче, ридае, моли и крещи, докато умира.
– Райдър Драконис е в това с теб? – Попита Найтшейд и при споменаването на името му си спомних нещо. Той ми беше направил подарък. Дар, който можеше да ме спаси.
– Да – изсъсках, докато протягах пръсти към гърлото си, където се намираше огърлицата, която ми беше направил.
– Защо? – Поиска Найтшейд. – Какво те накара да започнеш да проучваш всичко това?
Тя оказваше влияние върху мен и аз исках да и кажа всичко, вярвах и безрезервно. Тя искаше да ми помогне.
– Мисля, че вашият крал е убил брат ми – казах аз, задушавайки се от ридание, докато стисках веригата от бодливи рози, която висеше на врата ми.
Найтшейд помръдна, сякаш се страхуваше от нещо.
– Кой беше брат ти? – Поиска тя.
За миг го видях, как се смее, шегува се и ме държи в тъмното. И го чух да ми крещи да се размърдам и да направя нещо за това, което ми се случваше.
Стиснах зъби и затегнах хватката си за огърлицата, която Райдър беше направил за мен, така че шиповете ѝ да пронижат плътта ми и противоотровата му да се размие в кръвта ми.
– Брат ми беше Гарет Темпа – изръмжах аз. – И искам да знам какво се е случило с него.
Лицето на Найтшейд пребледня, хватката ѝ върху мен се затегна, докато се взираше в лицето ми. Мислите ми бавно се подреждаха, спомените ми се връщаха, докато противоотровата изгаряше Килблейз от кръвта ми. Моите чудовища бяха там, в гората, изправени пред Кинг без мен. Трябваше да стигна до тях, трябваше да им помогна.
– Е, скоро ще го видиш отново, така че можеш сама да го попиташ – изсъска Найтшейд.
Зъбите ми изскочиха, докато възвръщах пълния си контрол над тялото си и жаждата за кръв рязко се повиши в мен. Найтшейд изкрещя, когато се нахвърлих върху нея с намерението да разкъсам шибаното ѝ гърло само със зъби.
Тя вдигна ръце нагоре и взрив от земна магия се заби в гърдите ми в колона от пръст.
Отхвърчах назад, краката ми се преобърнаха над главата ми и се прехвърлих през ръба на кладенеца, където се сгромолясах надолу, надолу, надолу в мрака. Крещях, докато падах, гласът ми отекваше по стените, докато се опитвах да разбера коя е посоката нагоре, за да мога да използвам въздушната си магия, за да се спася.
Преди да успея да го направя, се блъснах в гъстата утайка на дъното на кладенеца и въздухът се изтръгна от дробовете ми, докато агонията преминаваше през тялото ми.
Загледах се в звездното небе над мен, докато Найтшейд надничаше в кладенеца.
– Ставай, Елис – извика тя. – Ще искаш да бягаш.
Назад към част 43 Напред към част 45