***
Ред се събуди чак около десет часа сутринта. Никол вече се беше изкъпала, облякла, опаковала колкото може повече от вещите им и поръчала рум сървис.
Тя пиеше кафе на терасата и четеше списание, когато чу как плъзгащата се стъклена врата се отваря и видя Ред да излиза, облечен в анцуг и тениска, примигващ на ярката слънчева светлина.
– Здравей – каза тя. – Има кафе за теб вътре.
– Благодаря. – Той отиде до мястото, където тя седеше, и започна да разтрива раменете ѝ. После се наведе и целуна върха на главата ѝ. – Не мога да се извиня достатъчно за начина, по който се държах този уикенд. Това е непростимо.
– Вземи си кафето и ела с мен навън – каза тя, като за момент хвана ръката му и я стисна нежно, за да покаже, че не е ядосана.
Ред се върна вътре и след малко излезе с кафе и боровинков мъфин. Той седна срещу нея на масата, сложил слънчеви очила, и погледна към хоризонта на Вегас.
– Красиво утро.
– Така е – съгласи се тя и затвори списанието си. – Добре ли сечувстваш?
– Не съвсем. – Той се усмихна мрачно. – Загубата на два милиона долара може да влоши сутринта ти.
Тя поклати глава.
– Можеше да е и по-зле, предполагам. Но като си помисля какво можеше да направиш с тези пари – благотворителност, инвестиране в бизнес, по дяволите, просто да ги дадеш на случаен човек… – тя се отдръпна.
Ред кимна.
– Това е извратено. Но не мога да си ги върна.
– Трябва ли да изчакаме, за да говорим за останалото? – Попита го тя.
– Не съм сигурен какво имаш предвид.
– Имам предвид причината, поради която сме дошли тук. Опитвахме се да решим дали ще е възможно да се преместим тук като семейство.
Ред се засмя.
– Мисля, че знам отговора.
Тя го погледна твърдо.
– И аз също, не искам да разделяш времето си между Лас Вегас и Кънектикът.
Той се поколеба, отпи дълга глътка кафе, загледа се любопитно в кифлата си.
– Никол, позволи ми да ти обясня нещо точно сега. – Той свали слънчевите си очила и се вгледа в нея. – Няма сума пари, която би могла да ми платиш, за да ме накараш да искам да се върна в тази дупка скоро.
– О, слава Богу, че го каза – изстена тя и сложи ръка на челото си. – Толкова се притеснявах, че може да искаш да продължиш да работиш тук.
Той се ухили.
– Това място е лошо за мен. Не знам какво е, но нещо в този начин на живот просто изважда наяве най-лошото в мен. Не харесвам това, което съм, когато съм тук, и съм готов да се прибера у дома и да бъда с теб и Райли. Обичам живота си, Никол. Не търся промяна.
– Обещаваш ли?
– Това е проклето обещание – каза той и се плесна по коленете. – А сега ела да седнеш по-близо, скъпа.
Никол се засмя, стана и отиде при него.
***
Когато напускаха хотела, Патрик и Джеб ги изпроводиха. Ред товареше чантите им в черна градска кола, а Джеб говореше тихо с него.
Патрик стоеше до Никол и ги наблюдаваше.
– На Ред мястото му е тук, нали знаеш. – Каза и само с устни. – Трябваше да го видиш снощи – животът на партито.
– Така ли го наричаш? – Усмихна се тя.
– Как би го нарекла? – Отговори той.
– Подставено лице.
Патрик се обърна към нея.
– Мисля, че ако някой е подвел Ред, то това си ти, скъпа. – Той леко потупа собствения си стомах. – И мисля, че знаеш какво имам предвид.
Тя усети как бузите ѝ се изчервяват.
– Ти си толкова голям задник, колкото си помислих, че може да бъдеш, в момента, в който те съзрях. Но сега го знам със сигурност.
Ред се приближи до мястото, където стояха, с ръце на хълбоците си.
– Е, готови сме да тръгваме.
Очите му се преместиха от Никол към Патрик.
– Нещо не е наред ли?
Патрик поклати глава.
– Не, просто си говорим. – Усмихна се той. – Наистина се надявам да се върнеш скоро, човече. Харесваше ни да те имаме.
Ред го гледа дълго. Той протегна ръка, а Патрик я пое и двамата се разтърсиха. Никол можеше да каже, че Ред не се отказва от ръкостискането, а очите на Патрик започнаха да се движат нервно напред-назад. Той се усмихна.
– Ей, спокойно, приятелю.
– Аз не съм ти приятел, Патрик. Не съм те виждал от години, а ти си се превърнал в малко копеле. – Ред се отпусна и Патрик отстъпи назад с нахална, ехидна усмивка.
– Може и да съм копеле, но не са ме прецакали за два милиона. Можеше и да се наведеш и да оставиш Бил Айкенхауер да те чука в задника – така щеше да е по-бързо.
Ред го хвана за ризата и го удари силно по лицето с обратната страна на ръката си.
Патрик изпищя и се опита да го отблъсне.
– Чакай, не ме докосвай, задник!
– Или какво? – Каза Ред, като го пусна. – Ще ме съдиш ли, ти, гаднярче? С удоволствие бих платил още два милиона, за да те прибия до смърт.
Патрик се дръпна, но не каза нищо. Влезе обратно в хотела, а Ред го гледаше как си отива с мъничка усмивка, която играеше на устните му.
Джеб въздъхна.
– Е, днес работата със сигурност ще бъде забавна.
Ред го потупа по рамото.
– Не знам дали просто се опитваше да ме накараш да дойда тук, за да хвърля пари в онази игра, или не…
– Никога не бих ти направил това, Ред.
– Ще се престоря, че е така. Обичам те независимо от всичко, знаеш го.
– Аз също те обичам.
Те се прегърнаха бързо, а след това Ред и Никол се качиха в колата.
– Заведи ни до летището – каза Ред. – Трябва да се махнем от Лас Вегас.
Шофьорът кимна.
– Ще се изненадаш колко често чувам точно тези думи.
И тогава те се връщаха у дома – най-накрая – към живота си, към дъщеря си, един към друг. Никол знаеше, че всичко отново ще бъде наред.
Назад към част 14 Напред към част 16