ЕЛИС
Вампир. Мамка му, полугладен, полулуд, дълбоко в жаждата за кръв и далеч отвъд границите на здравия разум, вампир. Бях създадена, за да бъда по-силна и по-бърза от всеки един Орден във формата им на Фея, освен от моя собствен.
Ебаси!!!
Тичах насам-натам, но вече започвах да си мисля, че се въртя в шибан кръг.
Не можех да продължавам така вечно. Даровете на моя орден ме изтощаваха, а да тичам така продължително време просто не беше възможно.
Ноктите на ръцете му издраскаха по гръбнака ми и аз изкрещях, докато скачах напред. Той беше твърде близо. Твърде близо, по дяволите. И нямаше как да знам кой от нас е по-силен от рода ни. Може би можех да го победя. Но може би не можех. И този отчаян поглед в полугладните му очи ми каза всичко, което трябваше да знам, за това колко изгубен е за жаждата.
Отново изхвърлих кълбото на Фейлийт над главата си, за да видя къде, по дяволите, отивам, за да мога да го изпреваря.
Вампирът зад мен изпищя в отговор на светлината и аз погледнах през рамо, когато той се отдръпна.
От колко време е тук?
Изглеждаше измършавял, анемичен, наполовина проклет мъртвец, а от другата половина – наистина, наистина гладен.
По дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите!
Тръгнах от него, знаейки, че светлината няма да го задържи за дълго, докато правех завой след завой по черните проходи.
Тръгнах наляво и изведнъж краката ми се забиха в остър наклон. Изтръпнах от облекчение, когато забелязах една врата отпред и се втурнах към нея, сякаш адският огън ме беше застигнал.
Бягах напред, а звукът от стъпките отново ме преследваше, докато се устремявах към свободата, която си представях отвъд тази врата.
Но когато я наближих, сърцето ми се сви. Върху дебелото дърво беше изписан символ. Такъв, който разпознах в дневника на Гарет. Можех да мина през него само без никаква магия в тялото си.
Сърцето ми се разтуптя при мисълта, че ще изгоря с последната си сила, но нямах избор. Трябваше да мина през тази врата. Но освен това трябваше да спра вампира, който ме преследваше, да ме преследва. Което означаваше едно: трябваше да му позволя да изпие кръвта ми.
Ако той откраднеше последната ми магия, тогава аз щях да мога да премина, а той – не. Трябваше само да се надявам, че ще успея да го отблъсна, преди да ми разкъса шибаното гърло.
Пътеката под краката ми хрущеше с отчупени парчета от черния камък и аз насочих поглед към земята пред себе си, докато тичах, търсейки и ловувайки, докато не забелязах парче, достатъчно голямо, за да го използвам като оръжие.
Тръгнах напред, грабнах острия къс скала от земята, преди да се втурна напред, но за секундата, която ми струваше да го направя, вампирът се нахвърли върху мен.
Изкрещях, когато тежестта му падна върху мен и бях блъсната с лице напред в дървената врата.
Зъбите му минаха право през пуловера ми и пронизаха рамото ми, докато ме хапеше, а от устните ми се изля проклятие на ярост.
В рамките на две дълбоки преглъщания силата ми беше открадната и усетих как балонът ми за заглушаване избледня половин секунда преди да потънем в мрак, когато и моята светлина на Фейлийт умря.
Вратата, към която се бях притиснал, се отвори, когато магията ми се изгуби, и ние паднахме напред в открита стая, която изглеждаше малко повече от пещера.
Сърцето ми се сви, когато разбрах, че това не е изходът, а след това отново се извиси, когато в ума ми се оформи нов план. Той имаше моята магия. Ако успея да се преборя с него, ще мога да избягам от тази стая, а той ще остане в капан тук.
Опитах се да се боря, докато отчаяният вампир продължаваше да ми пуска кръв, въпреки че вече беше взел всяка капка от магията ми.
Тежестта му ме притискаше, а пръстите му се впиваха в страните ми, докато ме притискаше, ръмжейки като някакво диво куче, докато се отдаваше на усещането, че кръвта ми преминава през устните му.
Крайниците ми отслабнаха, тъй като силата на отровата му ме обездвижи, и аз изръмжах от неудовлетворение, докато се борех жалко под него.
Зрението ми се замъгли, докато той продължаваше да изцежда кръвта ми, и аз почти се предадох на неизбежността на този момент. Винаги съм знаела, че издирването на убиеца на Гарет може да ме довърши. Дори тихо се надявах на това веднъж или два пъти.
Но вече не бях това момиче. Не бях толкова съкрушена, че да не мога да намеря достатъчно надежда, за да продължа. Имах неща в живота си, за които си струваше да се боря. Хора, които щяха да бъдат съкрушени от смъртта ми.
Умът ми се спря на лицата на четиримата крале, които ми бяха дали толкова много, а в замяна искаха толкова малко. Бяха ме върнали от ръба на пропастта, дори когато не знаеха какво правят. И най-малкото, което им дължах за това, беше битката за живота ми.
С решително ръмжене прехвърлих ръката си през рамо и забих заострения камък в съществото на гърба ми.
То изпищя от болка, когато намерих целта си и горещият разлив на кръвта му падна върху кожата ми. В мига, в който зъбите му напуснаха плътта ми, силата на моя Орден се върна в мен и аз забих лакътя си обратно в лицето му, като го свалих от себе си, преди да скоча на крака.
Завъртях се и изкрещях предизвикателство, когато той отново скочи срещу мен. Изритах колкото можех по-силно, уцелих го в корема и го пратих да лети назад към стената в далечната част на откритото пространство.
Изстрелях се обратно към вратата, която се отвори при докосването ми, и я затворих зад себе си, докато скачах обратно в тунела.
Тя се затвори и миг по-късно звукът от сблъсъка му с другата страна на вратата отекна в тунела.
Отстъпих бързо назад, сърцето ми се разтуптя, докато крайниците ми трепереха, а той продължаваше да блъска вратата. Това обаче нямаше значение. Той не можеше да премине, докато магията ми пулсираше във вените му.
Аз бях в безопасност.
Продължих да се отдръпвам, докато се опитвах да разбера как, по дяволите, трябваше да се измъкна оттук. Тази система от тунели беше проектирана като шибан лабиринт и нямах никаква представа докъде стига.
Докато продължавах да се отдръпвам от вратата, звукът на нещо, което хрущеше на земята, ме стресна и се завъртях точно навреме, за да видя как Найтшейд хвърля към мен мрежа от лиани.
Проклех се, когато те ме прихванаха, завързаха ме здраво и ме събориха от краката ми.
– Ти ми причини много неприятности, Елис – изръмжа Найтшейд, когато усещането за нейното сиренно заклинание ме заля и аз открих, че затварям очи и се унасям в сън. – Време е да сложа край на това.
Тя се запъти към мен, докато аз се борех с оловното чувство в очите си, но нямаше смисъл. Бях твърде слаба след битката си с дивия вампир и в мен не беше останала никаква магия, за да се предпазя от заклинанието ѝ.
Очите ми се затвориха, когато тъмнината ме завладя, а аз се озовах в ситуация да се извинявам на кралете, които бях подвела, и да се моля да видя всички тях отново.