МЕРИСА
– Не си мисли, че не съм те видяла по-рано – казах тихо, докато Хейл се придвижваше през стаята към стария дъбов шкаф за напитки, който го имаше и в Двореца на душите, точно такъв, какъвто беше в живата сфера, с отчупен ъгъл и всичко останало.
– Видяла си, какво? – Изръмжа той, наливайки си една мярка текила, която аз веднага взех от ръката му, когато я вдигна към устата си.
Устните му потрепнаха – раздразнение, забавление, желание едновременно да ме накаже и похвали. Той така и не разбра кое предпочита.
Усмихнах му се над ръба на чашата, изпивайки цялата напитка на един дъх, а той взе чашата, за да я напълни отново за себе си. Тук не се нуждаехме от храна или напитки, но можехме да ги имаме, когато настроението ни допадаше, а старите навици умираха трудно.
Погледнах отвъд бруталния си съпруг, а очите ми проследиха широката фигура на Дариус. Той стоеше в силуета на златната светлина, която проникваше през прозореца, позата му беше твърда, но онази безнадеждност беше изчезнала сега, когато двамата се бяха върнали във Вечния дворец, решени да продължат по пътищата, по които бяхме започнали да вървим, за добро или за лошо. На мястото на безнадеждноста имаше яростна решителност, която ме накара едновременно да се гордея и малко да се опасявам.
– Знаеш, че виждам всичко – подиграх се аз, което накара Хейл да изръмжи под носа си. – Предложил си маслинова клонка – омекнал си с него.
– Момчето си има своите недостатъци, но не мога да отрека любовта, която изпитва към нея – измърмори Хейл, като изглежда думите му причиниха известна болка. – Колкото и да ми се искаше тя да намери нежна, добра душа, с която да се сдвои, предполагам, че ще трябва да се справи със свиреп, страстен човек.
– Така ли е? – Приближих се до него, докато той отпиваше глътка от питието си, като поставих пръст на дъното на чашата му и го насърчих да я допие с на един дъх, както направих аз.
Хейл се подчини, точно както беше направил преди всички тези години.
– Този път ме плаши, Хейл – въздъхнах аз, като запазих думите ни между нас. – Но се страхувам, че вече няма да се върне от него.
– Никога не е имало лесен избор за моята кръв – изръмжа той в отговор. – Проклятието ни преследва толкова упорито.
Въздъхнах, искаше ми се да не е така, чудех се какво би могло да бъде, ако проклятието беше премахнато във време преди нашето. От друга страна, Хейл вероятно никога нямаше да се осмели да отиде във Волдракия, ако животът му беше различен. Нямаше да се срещнем. И нямаше съдба, за която да размишлявам, в която огънят между нас да не се е разгорял.
– Мислиш ли, че може да намери начин да се върне? – Въздъхнах, като гласът ми се сниши още повече, тъй като се уверих напълно, че Дариус няма да чуе. Не че той изглеждаше, че ни обръща внимание; погледът му беше вперен в хоризонта, а мислите му явно бяха другаде. Никога не е лесно да се справиш с реалността на собствената си смърт. Да бъдеш изтръгнат от ръцете на всички, които си обичал, докато си бил в разцвета на силите си… Отне ми години да приема съдбата, че ще пропусна да видя как децата ми растат. Гледах отдалеч как всяко коляно е ожулено, всеки урок научен, всяка сълза паднала, а аз никога не можех да помогна за нищо от това.
Но може би сега бих могла да помогна.
– Ако някой е достатъчно решителен, за да го направи, то това вероятно ще е той – измърмори Хейл, поставяйки чашата си.
– Какво стана с камъните на гилдията? – Попитах, като насочих вниманието си от въпроса за Дариус към другата задача, която ни тормозеше.
– Виждал съм… неща – каза Хейл, а веждите му се смръщиха, докато сякаш потискаше треперенето си. – Азриел ме заведе при Фелисия Найт, която очевидно знае къде са още от камъните и…
Подът на стаята се разтресе под краката ни и аз изтръпнах, като инстинктивно хванах ръката на Хейл, а крилете ми се разпериха, за да ми помогнат да запазя равновесие.
– Какво е това? – Поиска Дариус, обръщайки се към нас, но аз нямах отговор за него.
– Никога не съм усещала нещо подобно… – Задъхах се, когато през мен премина сила, която се уви около сърцевината ми, преди да ме издърпа надалеч, завесата се скъса около мен, а хватката ми за ръката на Хейл се затегна до болка, докато той беше повлечен заедно с мен.
Царството на живите се появи около мен, коленете ми се удариха в тревата, когато бях подхвърлена на ръба на група феи, които стояха на върха на малък хълм.
Примигнах срещу яркостта на светлината, обръщайки се да погледна към плаващия остров, който бунтовниците бяха създали като убежище от Лайънъл, и се усмихнах, когато Хейл се приближи до мен.
– Какво е това? – Промълви Дариус, като се придвижи към другите наследници, дъщеря ми и Жералдин Грус, които се бяха събрали на върха на хълма.
– Нещо важно – отвърна Хейл и аз го последвах, докато той се приближаваше към групата.
– Наистина ли си сигурна, че искаш да се занимаваш с тези неща, Тори? – Попита я Макс, като я гледаше предпазливо, докато тя щракаше с пръсти по земята и изгори съвършена пентаграма през тревата точно на върха на хълма. – Не мисля, че Дариус би искал да рискуваш…
– Това е най-важното при умирането – изсъска Роксания отровно. – Отказваш се от възможността да искаш каквото и да било.
– Какво правят те? – Попитах, а притеснението ме сърбеше, докато усещах примеса на тъмна магия, която оцветяваше въздуха.
– Това е моя грешка – каза Дариус и лицето му пребледня, докато се приближаваше към Роксания, въпреки че никой от тях не ни забелязваше.
– Можем просто да те спрем да правиш това – каза твърдо Сет, като се придвижи до Макс, и аз усетих как напрежението между групата расте, как се изгражда буря, докато всеки от тях събира силата си.
– Наистина ли мислиш така? – Отправи предизвикателство Роксания, като във въздуха между тях се запали леко трептене, от което стана ясно, че тя е поставила там щит със светкавична бързина.
– Бих искал да видя как ще опитат – мрачно се ухили Хейл, но в червата ми се надигна тревога, докато пристъпвах точно до ръба на пентаграма, където стоеше Роксания. Опитах се да се преместя в него, но кракът ми не можеше да премине тази бариера, дори отвъд Завесата. Не щитът ѝ ни задържаше, а нещо в магията, която тя произнасяше и която пресичаше границите между сферите.
– Това не ми харесва – издишах аз.
– Да – изръмжа Сет, прие предизвикателството и направи крачка по-близо до дъщеря ми. – Мисля, че можем. И още нещо…
– Остави я – изръмжа Кейлъб, стрелна се, за да се постави между другите наследници и Роксания, а кътниците му проблясваха на светлината, когато ги оголваше.
Дариус си пое рязко дъх, а очите му се разшириха, докато гледаше как братята му се нареждат от противоположните страни на борбата за първи път, как един от тях избира страна срещу останалите.
– Кейлъб, какво става? – Изръмжа Макс, но не отстъпи.
– Тя трябва да разбере тази магия. И аз се заклех да ѝ помогна да го направи. Вярвам, че тя може, и съм съгласен с нея по въпроса за Дариус. Ако той искаше да има думата за това, което тя прави, трябваше да остане наоколо, за да изкаже собственото си мнение – изплю Кейлъб, а аз погледнах към Дариус, който изглеждаше така, сякаш току-що е получил удар с нож в гърдите, когато чу тези думи.
Джералдин небрежно размахваше боздугана си в едната ръка и се придвижваше до Кейлъб, като изкривяваше вежди в знак на предизвикателство, с което даваше да се разбере, че както винаги застава на страната на кралицата си.
– Това не ми харесва, Аве – повторих аз, като ми се искаше да мога да направя нещо повече от това просто да бъда свидетел на всичко, което се случваше, докато тази мощна сила се натрупваше около нас, тъмен облак, който се приближаваше към гърба ни.
– Знам – отвърна той, а погледът му бе насочен към Роксания, която вече напълно игнорираше спора и седна с кръстосани крака на земята, а от земята около нея поникнаха различни билки под ръководството на земната ѝ магия.
Останалите продължиха да спорят, но аз също ги игнорирах, приближих се колкото се може по-близо до дъщеря си, приклекнах и се загледах в билките, докато тя ги събираше, опитвайки се да разбера какво прави.
Тя мърмореше под носа си, веждите ѝ се смръщиха от концентрация, когато започна да усуква билките, да ги връзва на място, докато оформяше грубо оформена царевична кукла, нещо в сърцето ми подсказваше на какво трябва да прилича – или по-скоро на кого.
– Опитва се да намери Гуендалина – въздъхнах, като погледнах към Хейл, която беше дошла да застане над мен. – Тя издирва сестра си.
– Тогава нека да видим дали можем да ѝ помогнем да я намери – отвърна той.
Гледахме как Роксания внимателно откъсна стръкче върбинка и го пъхна в куклата. След това добави лайка, а после малко сладък майоран, преди да вземе кинжал и да отреже малък кичур от собствената си коса, който да натисне в гърдите ѝ.
Спорът между останалите приключи, вероятно защото беше ясно, че няма как да се спре, след като така или иначе беше започнало.
– Вербена за подпомагане на астралната работа – въздъхна Джералдин, докато започна да се разхожда в бавен кръг около ръба на пентаграма, където работеше Роксания, като стъпките ѝ я водеха право през нас, сякаш дори не бяхме там. Което предполагах, че не сме. – И да предизвиква психическата способност да отделяш душата си от плътта. Лайка, за да улови даровете на слънцето и да заимства всемогъщата му сила, когато е на най-високия си връх. Сладък майоран, за да призове единствената си истинска любов – защото каква по-голяма любов има от тази на две сестри?
– Всичко това звучи много романтично – промълви Макс.
Гърлото ми се стегна, когато силата нарасна около нас, тежестта ѝ се стовари върху раменете ми, докато Завесата се забиваше в гръбнака ми, но не се опита да ме отвлече.
След това Роксания извади от чантата си кристал лапис лазули, тъмносиният камък беше изпълнен с чисти златни вихри.
– Това е мое – изсъска Дариус, докато гледаше безценния камък, а между устните му се разнасяше дим.
– Мъртвите нямат право да притежават никакви съкровища, глупако – измърмори Хейл, а Дариус изръмжа като див звяр.
– Глупости. Този кристал е мой, останалата част от съкровището ми също е моя и ще се върна, за да си го взема, преди някой друг шибаняк да успее да сложи ръка върху него – избухна Дариус.
– Лазуритът е олицетворение на мъдростта, интуицията и яснотата, той ще и помогне да задържи скитащата си душа на пътя, за да намери отговора, който търси – каза Джералдин, гласът и беше зловещ, докато продължаваше да прокарва пътека около пентаграма, сякаш пазеше момичето, което седеше в него.
– Престани да правиш това странно, Джералдин – оплака се Сет. – И без това не ми харесва, а ти го правиш още по-странно.
Роксания взе кинжала си и го вдигна над камъка, а веждите ѝ се смръщиха съсредоточено, докато гравираше две руни върху безупречното му лице.
Тази нечестива сила пулсираше, докато тя работеше, забиваше се в гръбнака ми и караше Хейл да стиска рамото ми.
– Трябва да спрем това – каза Хейл, но Дариус поклати глава.
– Няма как да спреш Рокси, когато има този поглед в очите си – каза той, а нотката на гордост се смеси с безнадеждността на предупреждението му.
– Феху за късмет и Дагаз за осъзнаване – изръмжа Джералдин и Роксания пъхна лазурита в гърдите на царевичната кукла, след което притисна отвора, запечатвайки всичко в него, докато се разполагаше в центъра на пентаграма.
Сега силата пулсираше по-бързо, гръмотевици се разнасяха из въздуха около нас, макар че слънчевата светлина, заобикаляща Роксания, не трепна. Дали и тя го усещаше? Разбираше ли тежестта на магията, с която си играеше?
Засмуках рязко дъх, когато Роксания завъртя острието и разряза пръста си върху него, кръвта ѝ се разля върху куклата и засвистя, докато магията, която се натрупваше около нас, се устреми към нея, пламтяща пътека от светлина, която се разля между нашето и тяхното царство, вля се в куклата, преди да я напусне на пет пламтящи ленти. Всяка от тях попадна в един от ъглите на пентаграмата и тя цялата започна да гори, а земята се нажежи с жестокост, която се противопоставяше на самите звезди.
Роксания наклони глава към небето и изрече думи, които бяха толкова пълни със сила, че от света на живите се откъсна светкавица, която премина през завесата, блъсна се в нас тримата и ни изхвърли от краката ни в експлозия, която сякаш се случи само от нашата страна на границата.
Куклата от царевица, която Роксания държеше, избухна в пламъци, а от нея се изтръгна агонизиращ писък, тъй като всичко, което съдържаше, бе погълнато от огъня в светкавичен пламък.
Аз се надигнах на лакти, за да гледам с ужас как тази тъмна сила пулсира навсякъде около нас, а страхът от това, което може да причини, ме погълна.
Вълна от сила разцъфна от куклата, когато тя се превърна само в пепел, и Роксания изтръпна, когато я удари, тялото ѝ се вдигна от земята, гръбнакът ѝ се изви неестествено назад.
– Тори! – Изкрещя Макс, а Дариус изрева от ужас, изправи се на крака и се втурна към нея, сякаш можеше да премине обратно тук и сега, ако това беше необходимо, за да стигне до нея.
– Работи! – Задъха се Джералдин, когато очите на Роксания се отвориха и невиждащият ѝ поглед се втренчи в небето.
Завесата ме повлече назад, светът се разпадна, когато тялото на Роксания падна безжизнено на земята на върха на онзи хълм, но душата ѝ се издигна направо от сърцето му, издигна се, за да балансира на ръба на Завесата, люшкайки се между живота и смъртта.
Паникьосаните лица на Наследниците и Джералдин избледняха, докато времето проблясваше и се завърташе във вихъра около нас, а Роксания примигна към сенчестата линия под краката си. Ярката слънчева светлина лежеше от далечната ѝ страна, царството на живите, което я примамваше към дома, докато златното сияние на отвъдното пулсираше с опияняваща сила там, където Хейл, Дариус и аз я гледахме със страхопочитание.
– Свята работа, наистина се получи – промълви Роксания, вперила поглед в пътя пред себе си, с твърда стойка, сякаш се бореше с привличането на това, което се намираше отвъд Завесата.
– Тя не трябва да гледа натам – изръмжах аз, нещо в притегателната сила на Завесата ми подсказваше, че това е истина, макар да нямах представа откъде го знам. – Тя не може да бъде изкушена от смъртта. Не я оставяй да те види – добавих, като погледнах към Дариус, който изглеждаше на ръба да се пречупи и да потегли за нея.
Но той се успокои. Огромното му тяло се скова от напрежение, докато се владееше и кимаше.
– Дарси – каза той твърдо. – Ти дойде да търсиш Дарси.
Роксания вдигна глава при тези думи, като или ги чу, или усети истинността им, тъй като решителност изпълни въздушната ѝ осанка. Тя беше по-твърда от онези от нас, които наистина бяха преминали в смъртта, но краищата на формата ѝ трептяха като светлина от свещ, а всяка изминала секунда я приближаваше към нашата страна на разделението.
– Следвай примера ми – заповядах аз и протегнах ръка първо на Хейл, после на Дариус, след което затворих очи и оставих формата си да се разтвори, водейки ги заедно с мен, докато тримата не се превърнахме в нищо повече от златни кълба, които висяха във въздуха.
Усещах присъствието им близо до себе си, докато се стрелях напред, тичах към Роксания и се въртях около нея, а мъгливото сияние на формата ми се допираше до кожата ѝ и се впиваше в косата ѝ.
Душата ми се сви от болка, когато усетих този контакт между нас, най-близкия до това да я държа истински в ръцете си от толкова много години.
Роксания издиша, когато тримата се завъртяхме около нея, поздравявайки я, давайки ѝ да разбере, че сме тук, за да ѝ помогнем, преди да се съсредоточа върху притеглянето на сърцето ми, което водеше към сестра ѝ.
Изстрелях се далеч от нея, а зад мен се извиваше пламтяща златна пътека, която водеше между времето и пространството, живота и смъртта, сянката и светлината, като се грижех тя да не се отклонява от тънката пътека, която разделяше нашето царство от нейното.
Дариус и Хейл танцуваха с мен, докато я водехме, светът се размиваше, избледняваше и накрая отново просветляваше, за да може тя да надникне обратно в живота и да види за какво е дошла тук.
Гуендалина и Ланс седяха в нощната желязна клетка в Двореца на душите, двамата сгушени един в друг, изглеждаха толкова близо до разпадане, че сърцето ми се късаше, когато го виждах.
Роксания изруга, когато ги забеляза, разбирането я изпълни, давайки ѝ знанието, от което се нуждаеше.
Останах там, въртейки се около нея като нищо повече от кълбо златна светлина, желаейки тя да почувства любовта ми, докато Хейл и Дариус правеха същото, същността на душите ни галеше нейната, предлагайки всичко, което можеше да и е необходимо да вземе от нас, и повече.
Една сълза се изплъзна от окото на Роксания и тя я избърса от бузата си, преди да стегне решително челюстта си.
– Идвам за теб, Дарси – закле се тя. – Чакай ме, защото аз идвам.
Смазващата тежест на тази сила ме притискаше все повече и усещах как Завесата я дърпа. Усещаше я тук, където никоя жива душа не бива да стъпва, и жадуваше за нея.
Полетях към нея, натискайки я в гръбнака, а Хейл и Дариус се присъединиха към мен, избутвайки я назад, принуждавайки я да се обърне. Роксания сигурно също го е усетила, защото не се съпротивляваше, обърна се от сестра си и избухна в бяг, като се втурна по онази сенчеста пътека, а светещата светлина в далечината маркираше пътя обратно към тялото ѝ.
Въздухът около нас трепереше, а този търкалящ се гръм ме караше да се страхувам, докато я гонехме обратно към живота, секундите се проточваха, после замираха, времето се сменяше неестествено.
– Не се обръщай назад! – Извиках, но дали ме чу, не знаех.
Завесата зееше широко зад нас, но Роксания нито веднъж не се обърна, за да я погледне, съсредоточи се върху онова далечно сияние, а темпото ѝ се увеличаваше, докато спринтираше към него. Имаше твърде много неща, за които да живее, за да позволи на смъртта да я изкуши, и когато се гмурна в ярката светлина на живите, плясък на чиста сила отекна във всички царства.
Бяхме изхвърлени надалеч, блестящите ни форми прехвърчаха през границата на Завесата, всеки от нас се бореше с призива ѝ достатъчно дълго, за да я види как вдишва треперещ дъх, когато се връща в тялото си.
Джералдин и Наследниците се втурнаха към нея и аз се усмихнах, когато я оставих на техните грижи. Може и да бях изгубена в океана на смъртта, но докато тя и другите ми деца се къпеха там долу в блаженото сияние на живота, бях спокойна.
Назад към част 18 Напред към част 20