ДАРИУС
Стаите, които Хейл и Мериса бяха създали за себе си в постоянно променящия се Вечен дворец, се материализираха около мен и аз се загледах в златните стени, в спокойната музика, която звучеше точно зад прозореца, в перфектно балансираната температура.
– Това място е глупост – промълвих аз, макар че мисълта ми наистина беше насочена към Гуен и Ланс и всичко, което те изтърпяваха.
Аз и Азриел бяхме зърнали края на нападението на баща ми, видяхме Гуен доста след като тя се бе изправила на ръба на смъртта.
Беше толкова трудно да запазя хватката си в света на феите, че само за миг успях да я видя, преди да бъда запратен обратно тук.
Азриел ме погледна с бръчка на челото.
– Тя трябва да отразява твоята съвършена представа за мир. В собствените си стаи вероятно ще го намериш по…
– Нямам и не искам да имам собствени стаи тук – отвърнах категорично, но при споменаването им светът отново се понесе около мен, Азриел дойде за пътуването, оставяйки Радклиф и Хейл зад себе си.
Хейл започна да крещи за нещо си, но и неговият глас угасна и аз се озовах в огромна, празна стая, над която се извисяваше сводест таван, а каменните колони водеха към балкон, където ме очакваше също толкова празно небе.
– Това е… уютно – каза Азриел и бавно се обърна, за да разгледа празните стени и още по-празния под. – Вкусът ти е много… минималистичен.
– Моят вкус е огън и разруха, смекчени от целувката на жена, която винаги е била и ще бъде извън моята лига – изръмжах аз и стаята незабавно се снабди с огромна камина с ревящ огън, а бойната ми брадва висеше на камината над нея. Но нямаше Рокси.
– Прекрасно – каза Азриел, приближи се до огъня и протегна ръце, сякаш ги стопляше, макар че останах с впечатлението, че просто търси какво да прави със себе си.
Веждите му бяха силно набръчкани и трябваше да мисля, че умът му е твърдо насочен към сина му и затруднението, в което се намираше.
Ланс обаче беше приземявал задника си в по-лоши ситуации и аз имах вяра в него. Добре де, може би не много по-лоши ситуации, но все пак.
– Слушай, за Ланс… – започнах аз, но Азриел ме пресече бързо, сякаш не можеше да понесе да говори за него точно сега.
– Тази стена ще ти осигури личен поглед към света на живите, когато пожелаеш – можеш да я оформиш в огледало, ако искаш. Мнозина обичат да правят това. Мисля, че така се чувства по-лично, като да надникнеш през прозорец – каза той и аз погледнах към стената, откривайки, че там се появява точно това, което беше описал. – Можеш да се върнеш към спомените си или просто да наблюдаваш любимите си хора как продължават да се движат в живота.
Измърморих в знак на съгласие, не исках да си губя времето да гледам неща, от които вече не можех да бъда част, макар че си представях, че все пак ще прекарам много време, загледан в тази стена, защото отчаянието ми да бъда с тези, които обичах, ме привличаше към нея дори сега.
Погледнах мъжа, който някога беше познато присъствие в детството ми. Някога го мразех. Не защото беше лош човек, а защото беше добър.
На границата между имението „Акрукс“ и земите на Орион имаше едно дърво, на което се качвах като малък и ги наблюдавах: него, Ланс и Клара, как тичат, смеят се, играят.
Идеята на баща ми за игра беше да ме затваря в кутия за часове, за да ми помогне да се отърва от клаустрофобията, която можеше да имам. А ако беше особено доволен от начина, по който се държа, можех да очаквам радостта да избегна побой или най-малкото да ме излекува веднага след това, вместо да ме остави да се мъча с нараняванията си.
Така че по моя дребен, завистлив начин аз мразех този човек.
Мразех доказателството, което той ми предлагаше, че светът не винаги функционира така, както в стените на моя дом. Мразех начина, по който трябваше да го гледам как се грижи за децата си, когато те процъфтяват, или как ги утешава, когато се провалят.
Нито веднъж не го видях да вдига ръка към тях. От време на време се опитвах да го хвана, мислех, че просто крие насилието си така, както баща ми го правеше от любопитни очи, но никога не го хванах и осъзнах, че никога няма да го направя. По онова време беше невъзможно да му простя за това. Сега… сега предполагах, че просто го съжалявам за времето, което му е било откраднато.
– Изплюй го – промълвих, а мускулите ми бяха стегнати от нуждата да се движа.
Но не знаех къде да отида и как дори да започна да търся това, което ми трябваше, така че стоях там, а реалността на всичко, на което бях станал свидетел в живото царство, ме притискаше толкова силно, че не можех да дишам.
– Хм. – Погледна ме Азриел, изражението му бе белязано от объркване, а аз изръмжах ниско в гърлото си.
– Не се опитвай да се преструваш, че смъртта те е направила толкова снизходителен. Аз съм причината синът ти никога да не успее да последва мечтите си. Бях там в нощта, когато дъщеря ти беше принесена в жертва на сенките. Така че го кажи. Или ме удари. Каквото, по дяволите, искаш, само не се задържай в това мълчание, където думите могат да избуят.
– Мислиш, че те обвинявам за всичко това ли? – Попита тихо Азриел, като се отдалечи от пламъците и се приближи до мен, протягайки ръка към мен, преди да се замисли и да я спусне с поклащане на главата. – Дариус, не те обвинявам за действията на баща ти. По дяволите, Ланс много дълго време имаше светлина в живота си изобщо само благодарение на теб. За известно време дори се надявах, че двамата може да станете нещо повече…
– Аз и Ланс. – Подиграх се. – Той не го иска.
– Двамата имахте всички тези преспивания. Веднъж той ме привлече към себе си в един кошмар и аз се изпълних с вълнение, когато те намерих в леглото при него, ръцете ти, увити плътно около него, предлагащи утеха, двамата в състояние на разсъбличане и…
– Това бяха платонични преспивания – казах аз, като извъртях очи. – И никога не съм бил шибано гол за тях…
– Вярвам, че сте излезли да разпускате заедно – настояваше Азриел. – Имаше особено трудна среща с баща си и накрая се напи. Ланс те предизвика да изпиеш няколко бурета бира във формата си на дракон…
– О, да. – Подсмръкнах от забавление. – Направо се осрах и изгорих половината от дестилерията. Все пак платих за щетите – не съм пълен задник.
– Да… е, сигурен съм, че собствениците на бизнеса са се чувствали по същия начин… след като най-накрая са направили всички ремонти, попълнили са запасите си и са се върнали към работа. Както и да е, оказа се, че просто си се преместил и си загубил съзнание, а Ланс е останал с теб, за да се увери, че няма да се задавиш със собствените си повръщаници или нещо подобно. Беше доста разочароващо, когато разбрах, че двамата всъщност не сте извършили деянието.
– Заради звездите. – Отвърнах се от него, като прокарах ръка по лицето си.
– Както и да е, сега виждам, че той винаги е трябвало да бъде с Гуендалина, е, искам да кажа, с Дарси. Мисля, че вие двамата щяхте да сте прекалено… е, няма значение от всичко това. – Прочисти гърлото си Азриел и аз поклатих глава, чудейки се как, по дяволите, изобщо съм се озовал на този разговор с него.
– Трябва да говоря с Мериса – казах твърдо. – Как да се върна…
Стените на двореца се разтопиха, после се преформираха и ме оставиха да стоя пред голяма врата с вградена в дървото хидра, а над нея летеше харпия. Аз се усмихнах на Азриел, а той се намръщи към мен.
– На това място желанието е действие – обясни той, сякаш това изобщо има смисъл. – Давай – почукай. – Вдигнах юмрук и го ударих във вратата, като може би използвах малко прекалено голяма сила, тъй като звукът отекна в спокойните коридори.
– Махай се – долетя гласът на Хейл отвъд вратата.
– Дойдох да видя жена ти, не теб – обадих се аз в отговор.
– Той е кралят, знаеш… – Каза с тих тон Азриел. – Може би ще се отнесе по-сърдечно към теб, ако проявиш малко уважение.
– Той вече не е крал. А аз съм този, който се омъжи за една от истинските кралици – така че може би той трябва да е този, който да ми се кланя – отвърнах, без да си правя труда да снишавам глас, когато вратата се отвори и открих, че Хейл се мръщи към мен от трона си, а Мериса притиска ръка към гърдите му, за да го задържи там.
– Забравяш, че си мъртъв като мен, момче – измърмори Хейл и аз свих рамене.
– Ти си реликва. Аз съм мъченик. Освен това не възнамерявам да остана мъртъв за дълго.
Хейл се изправи на крака, от него се разнесе дълбоко, дрънчащо ръмжене, докато тялото му се тресеше от ярост, преди от гръбнака му да изскочи огромна змия, деветглавата черна хидра да се появи зад трона, всяка уста да оголи застрашително зъбите си към мен.
В отговор моят дракон също се освободи от плътта ми, плочките затрещяха, докато се приземяваше зад мен, а обемът му беше дори по-голям от този на съществото, с което се сблъскваше.
– Престани – изсъска Мериса, като промуши Хейл между очите и го накара да проклина, докато отблъскваше ръката ѝ от себе си. – Това не ни води до никъде. Хейл, казах ти, върви с Марсел, той може да ти помогне с камъните…
– Трябва ми известно време, за да размишлявам върху това – добави Марсел, тонът му беше двусмислен, докато се вглеждаше в моя Дракон с интерес, макар да забелязах, че няма страх в изражението му.
– Със сигурност мога да напредна с тази задача, без да имам нужда от неговата помощ – изсумтя Хейл и ъгълчето на устните ми се повдигна развеселено. Изглежда, че Хейл имаше проблеми с ревността, когато ставаше въпрос за биологичния баща на Гейбриъл.
– Без моята помощ всички ще загинат – кротко каза Марсел, обърна се към вратата и притисна Хейл с крилото си, докато вървеше.
– Имам и някои документи по този въпрос, Ваше височество – добави Азриел. – Може би можем да отидем в стаите ми, за да ги разгледаме.
Хейл си пое дъх, после се обърна и излезе от стаята, без да ми каже нито дума повече. Хидрата му се разля обратно в тялото му, докато си тръгваше, и аз го наблюдавах с по-голям интерес, отколкото исках да призная.
– Защо крилата ти остават част от тялото ти, докато моят Дракон се отделя от моето тук? – Попитах Мериса още преди вратата да се е затворила зад тях.
– Това е сложно, но също така е и избор. Драконът ти не е отделна същност за теб, но магията, която те свързва с формата на Ордена, тук е по-свободна, което означава, че можеш да я разгърнеш напълно, както сега. Въпреки това, ако искаш да се промениш по начина, по който си свикнал повече, тогава можеш, просто трябва да се съсредоточиш върху действието – което е по-трудно, отколкото звучи, след като си го правил инстинктивно през целия си живот. За мен е малко по-просто, защото харпиите са орден на Дивиза, така че винаги съм запазвала голяма част от формата си на фея дори когато се премествах. С времето ще се справиш с това.
– Голям дракон – коментира Радклиф около пълна уста с храна и аз изтръпнах, когато се обърнах, за да го открия да се спотайва в ъгъла на стаята, натъпквайки лицето си от бюфета, който дори не бях забелязал преди. – Почти толкова голям, колкото моя.
– Откъде, по дяволите, си дошъл? – Поисках.
– Мисля, че за момент избледнях там – призна той, сякаш се предполагаше, че знам какво означава това. – Опитвах се да отида да видя някои от моите хора, но… ами, никой не скърби достатъчно за мен в наши дни, а после това ме накара да се почувствам гадно, а Съдбовната врата към отвъдното се появи като подъл кучи син, какъвто всички знаем, че е, и…
– Добре, разбрах – прекъснах го, без да се интересувам, защото времето ми се изплъзваше, а на това място това не беше пряка мярка за нищо. В този момент можех да съм мъртъв от часове, дни или седмици в царството на живите и нямах представа кое е то. – Каза, че ще ми помогнеш да намеря това, което ми трябва, за да се върна – казах на Мериса.
Майката на Рокси ме погледна, очите ѝ обикаляха по лицето ми, сякаш можеше да види много повече, отколкото ѝ предлагах да види.
Беше смущаващо. Цялото това нещо беше смущаващо. Бях заобиколен от хора, които никога не би трябвало дори да срещна, имах възможност да говоря с тях и да ги опозная по начин, по който много от живите биха дали всичко от себе си за този шанс, но аз не го исках.
Най-големият копнеж на сърцето ми беше просто да се върна към онова, което бях изгубил. Трябваше да се върна, да спазя обещанията, които бях дал, и да намеря пътя през смъртта към жената, която обичах отново.
– Има един остатък, който се крие в дълбините на старата гора – каза тя тихо, почти колебливо. – Тя избягва стаите, които и се предлагат тук, във Вечния дворец, и си е създала своя собствена резиденция там, където се придържа към смъртта като барака върху корпуса на потъващ кораб. Тя е тук по-дълго, отколкото всички знаят, и отказва да си отиде въпреки годините, които се изплъзват. Казват, че знае всичко за това място. Ако някой може да ти помогне, това ще е тя.
– Къде да я намеря? – Попитах, като вече се обръщах към вратата, но Мериса ме хвана за ръката.
– Ще има цена – издиша тя, като погледна към стените, сякаш те можеха да слушат. – Не знам каква, но трябва да я обмислиш внимателно, преди да се съгласиш на каквото и да било. Искам дъщеря ми да е щастлива повече от всичко на света, но един живот без теб ще бледнее пред някои неща. – Исках да отхвърля предупреждението ѝ, но нещо в страха в очите ѝ задържа езика ми и вместо това кимнах.
– Няма да се съглася на нищо, ако не съм сигурен в това – заклех се пред нея и тя видимо се отпусна.
– Хайде тогава. Ще те заведа при нея – каза тя.
– Тогава аз ще остана тук, нали? – Обади се Радклиф, когато излязохме от стаята без него, а аз размених поглед с Мериса, чиито устни потрепнаха от забавление, тъй като никой от нас не го помоли да се присъедини към нас.
– И така – започна Мериса, когато излязохме от тежката врата, украсена с хидрата и харпията, и този път се озовахме навън под златното небе, вместо във Вечния дворец. – Мисля, че мотора е хубав подарък – каза тя и ми отне миг да разбера, че има предвид мотора, който бях купил на Рокси за победата в състезанието срещу мен преди всички тези месеци.
– Да. Със сигурност не бързаше да дойде да го разгледа.
– Е, беше добре от твоя страна да признаеш, че си сгрешил, и да приемеш, че тя е спечелила нещо. Но едва ли си могъл да очакваш тя да ти прости, без да те накара да се потрудиш за това.
– В някои дни все още не съм убеден, че ми е простила, или по-скоро не съм убеден, че изобщо съм заслужил прошката ѝ. – Промълвих аз, гледайки към пътеката, която се разливаше пред краката ни и се спускаше надалеч, макар и в спокойна долина, преди да завие към потъмнялата гориста местност отвъд.
Дърветата, които бяха най-близо до нас, бяха ярки и зелени, но имаше нещо в начина, по който светлината не докосваше дърветата по-навътре в гората, от което ме побиха тръпки.
– Предполагам, че отиваме натам. – Попитах, като посочих мястото, където имаше сенки.
– Откъде знаеш? – Попита Мериса, като водеше по пътеката, а сребърната ѝ рокля се носеше около нея от лекия бриз.
– Вземи всяка дадена ситуация, потърси най-лошия възможен изход и обикновено ще се окажа в епицентъра му. Така че, ако гледам към перфектна гледка, покрита с блестяща слънчева светлина, и има едно страховито петно от сенчеста обреченост, то мога да се обзаложа с доста прилична точност, че точно там ще се озова.
– Това е доста мрачен поглед към себе си – отбеляза Мериса.
– Късметът ми в живота е определено гаден. Поне преди нея беше така.
Усещах погледа на Мериса върху себе си, но не отвърнах на погледа ѝ, а се спуснах по хълма и се насочих към дърветата с бърза крачка.
– Предполагам, че мръсниците не идват тук. – Попитах. – Убийците и други подобни.
– Минават през Брулената порта – потвърди тя и небето потъмня при споменаването ѝ. – Мястото, към което се насочваме, е най-близкото, което можеш да достигнеш до полетата на хаоса, без да влизаш в тях.
– Някакви предположения защо се озовах тук, а не там тогава? – Попитах, защото, честно казано, в живота си бях вършил много лоши неща, отнемал бях животи, лъжех, следвах твърде често пътя, който баща ми ми беше определил.
– Мисля, че това е баланс между действията ти и истината в сърцето ти. Светът не е добър или зъл, всеки е смесица и от двете, но намерението, вредата, причинена от действията ти, и начинът, по който се чувстваш заради това, са това, което накланя везните. Някои феи излежават там присъда от години за престъпленията си, други – цяла вечност. В крайна сметка всичко се решава от звездите, когато ни претеглят и измерват в мига на смъртта ни. Хейл често се е чудил защо се е озовал тук, а не там, но аз познавам сърцето му и знам защо.
– Изглежда като истински мил човек – казах категорично, а тя се засмя.
– Имаше време, когато той вероятно щеше да те хвърли направо през Съдбовната врата, когато те срещнеше тук. Явното презрение и пълната грубост, които ти предлага, всъщност са добър знак.
– Чувствам се по-добре – отвърнах аз.
– Наистина. Просто му трябва още малко време, за да види в теб онова, което вижда Роксания. Той знае, че я правиш щастлива, вижда какво си дал за нея.
– Честно казано, не ми пука – казах аз. – Собственият ми баща никога не ме е харесвал, така че защо да искам нейният да се чувства различно. Винаги съм ценял такива мъже само чрез стойността, която те придават на мен. Баща ми искаше да бъда могъщ, за да укрепи собственото си име, а Хейл иска да бъда могъщ, за да укрепи името на дъщеря си. Това, което съм аз, има малко общо с него. Това, което съм, е още по-малко. Знам, че единствената причина, поради която той изобщо ме търпи, е, че в крайна сметка тя избра мен, а той няма да се противопостави на нея. Но разбирам, че не съм достатъчно добър. Работата е там, че единственият човек, на когото някога ще ми пука да се доказвам в това отношение, е тя. Така че Хейл може да ме мрази колкото си иска, фокусът ми няма да се измести от това, от което тя се нуждае, а точно сега това означава, че трябва да намеря начин да се върна при нея. – Мериса ми се усмихна, а лакътят ѝ се удари в ръката ми.
– Виждаш ли, знаех, че е избрала добре. – Опитах се да не се интересувам какво мисли и тя за мен, но не можех да помогна на потрепването на устните си.
Назад към част 8 Напред към част 10