***
Кали остана в болницата до около девет часа вечерта. Хънтър просто спеше през по-голямата част от остатъка от деня. Тя не беше изненадана. В края на краищата, той беше преминал през изпитания, а и след това.
Д-р Уолш дойде и го провери веднъж и изглеждаше много доволна от всичко, което виждаше, особено от факта, че треската му беше изчезнала и температурата му беше напълно нормална. Тя каза на Кали, че ще се върне отново на сутринта.
Скарлет си тръгна около обед, но предложи да се върне по-късно. Кали ѝ каза да не се притеснява.
Когато Хънтър се събуди за много кратко, Кали погали косата му и му даде да пие малко вода. Той беше много сънлив и малко надрусан от наркотиците.
Той започна да ѝ пее с тих глас. „Това нещо, наречено любов, аз просто… не мога да се справя с него…“
– Шшшт. Не е нужно да ми правиш серенада точно сега. По-късно.
– Обичам да ти пея, любов моя.
– Знам. – Засмя се тя.
– Сънувах, че Скарлет е умряла – каза той.
Кали изтръпна.
– Наистина?
– Да. – Очите му бяха отдалечени. – Терънс се върна – изпълзя от гроба си и я уби в съня ѝ.
– Хънтър, това е ужасно.
– Знам. Дръж я под око, Кали, добре? Тя… понякога има нужда някой да се грижи за нея.
– Добре. Мислех да я попитам дали не иска да стане бавачка на Ред и Никол.
– Това не е ли твоя работа?
Кали вдигна рамене.
– Не съм сигурна, че съм подходяща за бавачка.
– Не мисля, че и Скарлет е такава.
– Тогава може би нещо друго.
Очите на Хънтър отново се затваряха.
– Може би тя може да режисира филма, ако Брайсън не може да се справи…- Очите му се затвориха и той започна леко да хърка.
Хънтър спеше през останалото време, докато тя беше там, а тя не искаше да го безпокои. Когато обявиха, че часовете за посещения приключват, Кали се наведе и даде на Хънтър още една дълга целувка по бузата. Той промърмори нещо – може би беше „Обичам те“, но тя не можеше да бъде сигурна.
– Много те обичам – каза тя и дълго се взира в красивото му лице, преди най-накрая да излезе от стаята.
Когато излезе навън, за да се върне в хотела, видя, че детектив Филипс стои там. Беше облечен в друг бежов костюм и все още имаше тъмни кръгове под очите си.
– Да те придружа обратно? – Каза той.
Тя започна да върви в посока към хотела, раздразнена, но неспособна да разбере защо е толкова раздразнена.
– Все още изглеждаш така, сякаш имаш нужда от сън – каза му, когато я настигна.
– Знам. Не спя добре в хотели.
– Тогава може би трябва да се прибереш вкъщи.
Той се ухили.
– Знаеш, че не мога да го направя.
Тя го погледна, докато вървяха.
– И ти знаеш, че всъщност не съм в никаква опасност от сина на Терънс. Той се крие, вероятно е в друга държава. Има издадени заповеди за ареста му.
– Не съм толкова сигурен. Знаем, че баща му е бил опасен до степен на самоунищожение. Откъде знаем, че Тревор не е също толкова лош, колкото и бащата?
– Вероятно досега щеше да е направил нещо, ако случаят беше такъв. А и мисля, че баща му явно е бил лошият човек, този, който е управлявал нещата.
– Досието на Тревор показва, че той е също толкова способен на насилие, колкото и Терънс. Знаеш го от първа ръка, Кали.
Тя извъртя очи. Част от нея осъзна, че причината, поради която намираше присъствието на детектива за толкова притеснително, беше, че се страхуваше от това, което той намекваше.
– Не искам да живея в страх – каза тя накрая.
– Разбира се, че не. Но сега нещата стоят така. В крайна сметка ще хванем Тревор и той ще си отиде за дълго. Дотогава предпазливостта е добро и здравословно отношение.
Те продължиха да вървят заедно. Когато започнаха да се приближават към хотела, отблизо се чуха поредица от светкавици и трясък.
– Кали! Кали! – Изкрещя мъжки глас.
Тя се обърна и беше заслепена от нова серия светкавици, но успя да различи приближаваща се сенчеста фигура.
Детективът се придвижи малко пред нея.
– Извинете ме – каза той. – Влизаме вътре. Оставете ни да минем.
– Кали, Хънтър жив ли е? – Попита мъжът. Още светкавици.
Накрая тя си даде сметка, че този човек е някакъв папарак или репортер.
– Просто ме оставете на мира, моля ви – каза тя, като примижа и се опита да се отдалечи.
– Просто ми дайте една снимка. Хайде. Кали, Кали, не бъди кучка.
Изведнъж детектив Филипс полетя напред, хвана мъжа за ризата и го разтърси толкова силно, че фотоапаратът падна на бетона със силен трясък.
– Следващия път, когато правиш нежелани снимки, ще ти избия толкова много зъби, че ще те вземат за шибан Джак’О Фенер – предупреди го Филипс. След това пусна мъжа, хвана Кали за лакътя и бързо я маневрира във вътрешността на хотела.
– Това е скъп фотоапарат, шибаняк! – Изкрещя мъжът, докато влизаха вътре.
Кали се разтрепери от срещата. Чувстваше се така, сякаш е била нападната физически, и получаваше ярки спомени от нападението и стрелбата в ресторанта.
– Просто продължавай да вървиш – нареди Филипс. – Съжалявам, че не видях, че това идва.
Кали вдигна ръка, за да предпази лицето си. Слабо чуваше как мъжът крещи отвън.
– Страх ме е – прошепна тя.
– Хайде. Към асансьора. – Филипс я поведе покрай хотелското кафене, столовете и диваните във фоайето, чак до групата асансьори. Той натисна бутона и двамата зачакаха мълчаливо.
Накрая асансьорите дойдоха и той се качи с нея на нейния етаж.
Тя си пожела Хънтър. Това беше моментът, в който той щеше да я прегърне и да ѝ каже, че всичко е наред. Но това, че детективът беше тук с нея, не беше най-лошото нещо на света.
Тя продължаваше да вижда Терънс и очите му, изпълнени с лудост и жажда за кръв. Той беше готов да я убие и след като го беше видяла, никога нямаше да може да не го види. Това беше видение за част от секундата, което беше успяла да изтласка от съзнанието си, когато се занимаваше със здравето на Хънтър. Но сега, когато Хънтър се оправяше, тя не можеше да продължи да изтласква случилото се от съзнанието си.
То се върна с отмъщение.
Тя потръпна, когато вратите на асансьора се отвориха и Филипс трябваше да я придружи до коридора, до стаята ѝ.
– Страхуваш ли се? – Попита той.
– Всичко е наред – излъга тя. – Мисля, че просто съм преуморена.
На вратата и той постоя дълго време.
– Мога да стоя тук на стража тази вечер, ако искаш.
– Не. Не бъди глупав.
– Не е глупаво. Ти си бяла като призрак.
– Не искам да стоите пред стаята ми тази вечер, детектив. – Той кимна рязко.
– Както желаеш.
Тя отвори вратата и започна да влиза. Той вече се връщаше обратно по коридора. Кали излезе още веднъж и го повика.
– Детектив Филипс?
Той спря и я погледна.
– Да?
– Ако можете да ме придружите до болницата утре сутринта, ще бъде добре.
Той се усмихна и кимна.
– За мен е удоволствие, Кали. Спете спокойно. – И продължи да се отдалечава от нея.
Тя влезе в стаята си, затвори вратата и я залости. Изведнъж я побиха тръпки и тя потъна на пода, ридаейки.
Всичко се разиграваше отново в главата ѝ – лудостта, ужасът от всичко, на което беше станала свидетел. Самата огромност на насилието беше непостижима. Хънтър едва не беше убит, а също така беше видяла как той убива човек с голи ръце.
Самата тя едва не умря.
Кали запълзя по пода, само че вместо килимът на хотелската стая да притиска ръцете и коленете ѝ, тя усети твърдия и песъчлив под на ресторанта. Ухапване от счупено стъкло, кръв. Тя вдигна ръце и видя дълбокото, кърваво червено – и устата ѝ се отвори, за да издаде писък, който така и не дойде.
Тя скочи на крака и се затича към леглото си. След това се озова под завивките, хлипайки и плачейки, докато тъмнината я обгръщаше.
Отново видя очите му – дивите, безумни очи на Теренс. Той беше като прероден Чарлз Менсън, тези радостно луди очи, способни на всичко.
Кали знаеше, че никога, никога няма да забрави тези очи, докато е жива…
Но някак си тя забрави – или поне успя да се унесе в неспокоен сън, в който Терънс и неговата лудост не можеха да я преследват.