***
Хънтър се намираше в отделението за интензивни грижи в самостоятелна стая.
Влизайки вътре за първи път, Кали стискаше чантата си, сякаш беше спасителна жилетка и я бяха хвърлили през борда на „Титаник“. Истината е, че точно така се почувства, когато го видя за първи път в болничното легло, свързан с апарати и тръбички и не приличащ на себе си.
Това я удари като удар по тялото и тя физически се сгърчи, когато си помисли за болката и агонията, които той беше изтърпял заради нея.
Скарлет я погледна.
– Добре ли си, Кали?
– Не съвсем – призна тя задъхано.
– Не мисля, че той е буден. Казаха, че е бил под упойка и че операцията е била много тежка за него – каза и Скарлет.
Кали едва успяваше да контролира ръцете и краката си. Самото оставане там, знаейки колко е безсилна – това беше най-лошото чувство, което изпитваше от момента, в който разбра, че Хънтър е бил прострелян.
– О, Боже мой – каза тя и захлупи устата си с ръка, докато осмисляше видяното. – Той е на апарат за изкуствено дишане. О, Боже.
Скарлет кимна разтревожено.
– Да, ами – сигурна съм, че това е обичайно… сигурна съм, че се случва при такива неща.
Кали знаеше какво означава апарат за изкуствено дишане. Това означаваше, че Хънтър не може да диша сам – той беше свързан към машина, която го правеше вместо него.
Това я върна към един неприятен детски спомен.
Една от съученичките на Кали беше блъсната от кола на оживен път. Кали беше отишла да я посети в болницата. Майка ѝ се беше опитала да я подготви за това, което щеше да види, но нищо не можеше да го предаде справедливо. Момичето, с което си беше играла в междучасието преди няколко дни, беше проснато на болничното легло, мълчаливо и нереагиращо, дишащо с помощта на апарат, точно както Хънтър правеше сега.
Тогава Кали беше онемяла от страх, криеше се зад майка си и едва успяваше да изрази колко шокирана и ужасена беше при вида на приятелката си от училище, превърната в неодушевен предмет.
Сега, когато повече от десетилетие по-късно стоеше в подобна болнична стая, Кали сякаш се беше озовала в кошмар и в изкривяване на времето едновременно. Миналото и настоящето изглеждаха ужасно преплетени, а тя се чувстваше като малка мушица, попаднала в мрежата на някакъв огромен вселенски план, който не се интересуваше нито от нея, нито от когото и да било, когото обичаше.
Кали се принуди да продължи напред, приближавайки се до леглото на Хънтър, без да искаше да вижда повече доказателства за това колко тежко е ранен, но знаеше, че не може да избяга от това.
Той беше тук заради нея – защото беше готов да умре за нея.
Най-малкото, което можеше да направи, беше да стане свидетел на страданието му.
Когато се приближи, Кали успя ясно да види голямата превръзка върху гърдите му и тъмната сянка на кръвта, погребана дълбоко в слоевете марля и медицинска лента. Беше без риза, но краката му бяха покрити с бяло, стерилно одеяло.
Торсът му беше гротескно подут от травмата. Синините бяха като от филм на ужасите. Имаше концентрични лилави кръгове, които преминаваха в синьо и зелено, и още по-тъмни, черни синини близо до ключицата.
С помощта на апарата за изкуствено дишане дишането му беше доста дълбоко и равномерно, макар че звукът на машината го караше да изглежда така, сякаш вече дори не е съвсем човек. Сега той беше отчасти машина и без тази част нямаше да оцелее дори няколко минути.
Лицето му беше отпуснато, което го правеше да изглежда по-възрастен от годините си. Бузите му бяха вдлъбнати, а очите му потъмнели.
Тя проследи с очи сърдечния му монитор, както и интравенозната система, която течеше към ръката му и го пълнеше с животоспасяващи лекарства или течности, от които отчаяно се нуждаеше.
Избитите му гърди се издигаха и спадаха, издигаха се и спадаха в тишината на стаята.
Кали се приближи още повече и взе едната му ръка в своята. Ръката му беше топла и изпълнена с живот. Докосвайки я, тя въздъхна и цялото ѝ тяло се отпусна. Дори и в състоянието му на насилие, самото докосване на кожата му беше достатъчно, за да потуши най-лошите ѝ страхове.
– Хънтър – каза тя тихо. – Хънтър, аз съм тук с теб. Обичам те.
Той не показа никакъв признак на отговор. Очите му не се отвориха, както тя наполовина очакваше. Устните му не промърмориха нищо в отговор.
Чуваше се само пиукането и съскането на електрониката и устройствата, които трябваше да следят жизнените му показатели и да гарантират оцеляването му в този несигурен момент.
– Той ще се справи – обяви Скарлет.
– Разбира се, че ще се справи – отвърна Кали, като веднага съжали за бодливия тон в гласа си. Тя въздъхна. – Искам да кажа, че той изглежда силен, нали?
Скарлет кимна с лек намек за несигурност.
– Изглежда. Той все още се бори. Това е Хънтър.
Кали се усмихна надолу към него.
– Смяташ ли, че няма да има нищо лошо, ако докосна косата му, просто да я погаля малко?
– Сигурна съм, че ще е добре.
Кали продължи да държи ръката му с дясната си ръка, а след това с лявата си ръка се протегна и погали косата на Хънтър далеч от челото му.
Беше толкова блед. Това я изплаши. Бледостта на кожата му беше неестествена, почти призрачна. Трябваше да види как цветът се връща в бузите му, тези тъмни, блестящи очи, злобната усмивка. Имаше нужда да види тези неща отново.
Това не можеше да е последният ѝ спомен за него.
Нямаше да е честно, ако всичко свършеше по този начин.
– Всички те обичаме, Хънтър – каза Кали. – Аз и Скарлет сме тук с теб. Ще останем до теб, независимо от всичко, и ще се погрижим да преминеш през това с отличие.
Собственият ѝ глас прозвуча неестествено в ушите ѝ.
Беше се постарала твърде много. Опитваше се да намери своя център, да открие собствената си сила. Ако ролите бяха разменени, тя се зачуди какво ли щеше да прави Хънтър точно сега?
Представяше си, че щеше да се бори за нея по други начини – да се увери, че има най-добрите грижи, да говори с всеки лекар, да съобщи на хората, че има някой, който се грижи за този пациент.
Кали изведнъж се почувства млада и не в свои води. Трябваше да направи нещо, да направи нещо повече от това да изрича празни думи на надежда пред нечуващите уши на Хънтър. Трябваше да се бори за него така силно, както той се беше борил за нея. Трябваше да получи отговори за състоянието му.
Но как?
Аз не съм семейството му, не съм контактната му точка за спешни случаи. Аз съм просто някаква мацка, която казва, че го обича, а за съжаление това не е от голямо значение, когато се занимаваш със законите за защита на личните данни в здравеопазването.
Тя се обърна към Скарлет.
– Трябва да поговорим отново с лекарите му и да разберем какво ще правят по-нататък. Трябва да знаем, че за него се полагат грижи.
– За него се полагат грижи – каза някой точно откъм вратата. Точно в този момент в стаята влезе една медицинска сестра. Медицинската сестра беше по-възрастна жена, вероятно в началото или средата на петдесетте, с развети сребристобели коси и приятна усмивка. – За него се грижи най-добрият хирург на Западното крайбрежие – продължи медицинската сестра.
Кали се усмихна, чувствайки се малко неловко.
– Съжалявам, просто се страхувам. Ситуацията е ужасяваща.
Медицинската сестра кимна.
– Страшна е – съгласи се тя, отиде до картата на Хънтър и я взе, като я огледа с бързия и лесен поглед на стар професионалист. – Но въпреки че е само няколко часа след операцията, жизнените му показатели изглеждат стабилни. В никакъв случай не е излязъл от опасност, но мисля, че няма по-добър екип на ваша страна от хората тук.
Кали продължи да държи ръката на Хънтър.
– Как се казва водещият хирург? Този, който оперира Хънтър?
Медицинската сестра върна картата на мястото ѝ и се усмихна по-широко.
– Името му е доктор Форест. Робърт Форест. Той е най-добрият в бранша – попитайте когото и да било и ще ви каже същото.
– Благодаря ви, че казахте всичко това – отвърна Кали. – Нямаш представа колко успокояващо е да чуя, че Хънтър е в добри ръце.
– Просто остави лекарите и сестрите да си свършат работата, скъпа. Оставете персонала тук да прави това, което правим най-добре. Ние лекуваме хора всеки ден. Грижим се за хора, непознати, сякаш са наша собствена плът и кръв.
– И казвате, че жизнените му показатели изглеждат стабилни? Това е добър знак нали?
Медицинската сестра се ухили.
– Е, това със сигурност не е лош знак, нали? – Кали се усмихна.
– Предполагам, че не.
– Добър е, защото показва, че той се бори усилено, за да премине през тази първа част. Първите двайсет и четири часа след травматично нараняване са много важни за дългосрочните перспективи за възстановяване. Така че всяка малка част е от значение. Сега, когато видя пациент, който показва относително нормално кръвно налягане, силен пулс, стабилна сърдечна чистота…
– Но какво ще кажете за вентилатора? Той дори не може да диша самостоятелно.
– Той има тежко наранен бял дроб, така че, разбира се, ще играят на сигурно и ще се уверят, че дишането му се подпомага, докато тялото му се възстановява от първоначалната травма. Предполагам, че утре по това време той вече ще е извън това нещо. – Но сега лицето на медицинската сестра придоби преувеличен вид на подозрителност и загриженост. – Не бива да казвам повечето от тези неща, нали знаете – прошепна тя заговорнически. – Преди години можехме да даваме мнения, но вече не е така. В края на краищата аз не съм лекар и не съм учила в някое луксозно медицинско училище. Така че приемай или оставяй. Това е само мнението на една медицинска сестра.
– Ще го приема – каза Кали и се чувстваше все по-успокоена.
Медицинската сестра провери часовника си.
– Часовете за посещения приключват след около пет минути. Но вие не бързайте, а аз ще се върна след няколко минути. Добре?
– Добре. И още веднъж благодаря – каза и Кали.
Медицинската сестра излезе от стаята, а Кали и Скарлет се спогледаха.
– Тя луда ли беше или просто много, много готина? – Прошепна Скарлет.
Кали се засмя и сви рамене.
– Нямам представа, но просяците не могат да избрат. Тя ми помогна да се почувствам по-добре.
– Добре. – Скарлет ѝ се усмихна. – Слушай, ще те оставя насаме с него за момент. Аз ще те изчакам отвън.
– Не е нужно да…
Скарлет вдигна ръка.
– Моля те. Това е най-малкото, което мога да направя след всичко, което си преживяла, Кали. – И тогава, преди Кали да успее да протестира, Скарлет също напусна стаята.
Сега Кали остана сама с него.
Нямаше нищо друго освен постоянното бръмчене, свистене и свистене на изпомпването на въздуха и изпускането на газове и електрическите сигнали на сърдечния ритъм на Хънтър на апарата до леглото му.
– Чу ли медицинската сестра? – Попита го тя, опитвайки се да води разговор, надявайки се, че той може да се хване на въдицата и в крайна сметка да и отвърне по някакъв начин. – Тя каза, че ще се оправиш до утре. Или поне няма да имаш нужда от тази машина. – Кали хвана ръката му и се облегна на нея, след което спусна уста, за да целуне гърба на ръката му. Тя беше гладка, топла и суха.
– Скоро трябва да чуя отново гласа ти, Хънтър. Липсваш ми. Обичам те. Моля те, бъди силен, защото… – тя започна да плаче. Сълзите се стичаха по бузите ѝ. – Защото ти си всичко за мен. Ти си целият ми свят и не мога да те загубя сега, когато едва сега се намерихме. Добре? Така че, моля те, продължавай да се бориш за нас.
Никакъв отговор.
Тя сложи ръката му обратно на страната му.
В стаята беше тихо и малко хладно. Тя погледна неподвижното му, спокойно лице и усети как в гърлото ѝ се надига писък.
Дали ще умре тук тази нощ? Дали ще умре сам?
Но бавно, бавно Кали възвръщаше контрола над емоциите и мислите си. Не можеш да мислиш негативно тук – смъмри се тя. Той може да долови това. Остани позитивна, бъди силна за него.
И тогава Кали се обърна и излезе от стаята, опитвайки се да запази фасадата си, докато Скарлет я уверяваше колко хубаво, прекрасно и правилно е всичко. Непрекъснатият поток от успокояващи думи на Скарлет служеше за размиване на времето, докато се връщаха в чакалнята на болницата, където Шон отново спеше на стола си.
Кали го събуди и му каза, че е време да тръгват.
С благодарност той се изправи и тримата слязоха с асансьора на първия етаж. Шон беше резервирал стаи за тях в „Хилтън“, само на една пресечка разстояние. Скарлет беше на около четвърт миля в „Холидей Ин“.
Така че Скарлет взе такси отпред и си тръгна, като им помаха и обеща да се видят рано отново на следващата сутрин в болницата.
Кали и Шон започнаха кратката разходка до хотела.
Двамата бяха изтощени и едва успяваха да говорят, докато вървяха по пътя си. Колите, хората и животът, които се движеха около тях, изглеждаха нереални и маловажни. Бяха в своя отделен малък балон – бяха попаднали в невъобразима ситуация и все още се опитваха да се справят с преживяното.
– Добре ли си, Шон? – Попита го тя, докато вървяха заедно.
– Просто продължавам да си го повтарям отново и отново – каза той. – Онзи човек, който влезе в ресторанта, и изражението на лицето му.
– Знам – каза тя и си спомни за това – колко сигурна беше, че ще умре.
– Обърнах се и побягнах, точно както ти ми каза – засмя се Шон и поклати глава. – Но бягането беше съвсем естествено. Сякаш съм роден да бягам.
– Не се самобичувай, Шон. Всеки човек с половин мозък бяга, когато някой насочи пистолет към него и започне да стреля.
– Винаги съм си мислел, че съм издръжлив – каза Шон. – Толкова шибано. Биех момчетата, които ме погледнеха накриво. По дяволите, наскоро щях да се опитам да пребия Хънтър.
Кали трябваше да се усмихне, спомняйки си малката разправия, която двамата имаха в нощта на годежа на Шон в Ню Йорк.
– Това беше доста нелепо – засмя се тя.
– И нещо ми подсказва, че нямаше да се развие добре за мен, ако бях достатъчно глупав да опитам нещо онази нощ – каза той, като поклати глава още веднъж. – Боже, как можех да бъда толкова шибано сляп?
– Сляп за какво?
– За това, че не се изисква смелост, за да се биеш в бар. Това не означава нищо. Всички тези битки, всички тези години, в които съм се изправял срещу хората и съм ги карал да отстъпват. И тогава единственият път, който всъщност имаше значение… бях шибан страхливец. Бях уплашен до смърт и не направих нищо.
Кали го погледна. Лицето му беше бледо, ръцете му бяха стиснати, докато вървяха.
Вече бяха почти стигнали до хотела.
– Шон, погледни ме – каза тя и забави ход.
Той го направи и я погледна с объркани, големи сини очи. – Да?
– Ти си добро момче с добро сърце. И може би си просто обикновен човек – може би не е нужно да бъдеш този, който спасява всички.
– Защо се чувствам толкова зле? – Попита той.
– Защото си мислиш, че това те прави слаб. Мислиш, че е важно.
– Има значение и ме прави слаб.
Кали поклати глава.
– За мен няма значение. Ти все още си мой брат, все още си същото дете, което играеше с мен на „Стълби и стъпала“ часове наред, когато бях малка, въпреки че това те отегчаваше до сълзи. Все още си същото дете, което ми разказваше вицове онази вечер, когато гледах „Петък, тринадесети“, когато не трябваше, и се изплаших до смърт. Ти ми разказваше вицове и накара кошмарите да изчезнат, Шон. – Тя отиде и го прегърна силно.
– Днес не можах да накарам кошмара да изчезне – изръмжа той. – Много съжалявам.
– Но всичко е наред – каза му тя. – Всичко е наред, Шони. – И този път тя говореше сериозно.
Назад към част 4 Напред към част 6