ЛЕОН
В отчаянието си ровех в тухлите, викайки Гейбриъл. Не можех да видя нищо, което се случваше отвъд натрупаните отломки вдясно от мен, но всички лунари крещяха и се бяха развихрили някъде наблизо. Само се молех това да не е, защото те печелеха тази битка.
– Гейб! – Извиках, усещайки как връзката му с мен става все по-близка, докато го търсех. – Гейб къде си? – Изревах, хвърляйки огромни каменни късове през рамо, докато си проправях път в дълбините на рушащата се зидария.
Нямаше да изпадам в паника. Просто трябваше да се съсредоточа и да намеря моята харпия. Ако беше в съзнание, щеше да види, че копая за него. Щеше да знае, че лъвът му идва.
– Дръж се, Гейб! – Извиках, като копаех яростно, ръцете ми бяха окървавени, а зъбите ми стиснати, докато се борех да го освободя.
През масата от тухли зърнах черно перо, което накара сърцето ми да забие със смесица от облекчение и ужас, докато копаех още по-яростно, намирайки едно изкривено, счупено крило, преди да зърна окървавена ръка по-дълбоко в развалините. Данте връхлетя, а дъждът се изсипа върху гърба ми, отмивайки потта и мръсотията от тялото ми, докато работех, за да освободя Гейб възможно най-бързо.
Разкрих татуираните му гърди и раните по цялото му тяло, преди да се преборя с отломките от главата му. Той стенеше от агония, крайниците му бяха изкълчени, а лицето му – нарязано на парчета.
– Аз съм тук, Гейб, аз съм тук.
– Не ме наричай… Гейб – изхриптя той, след което загуби съзнание, падайки напълно неподвижен.
Отблъснах последните тухли, измъкнах го от касапницата в ръцете си и опрях ръце върху разкъсаната му плът с шум на мъка, който ме напусна. Притиснах магията си в тялото му, страхът ме обзе от това колко неподвижен беше той, докато силата ми се вкопчи в неговата и започнах да го лекувам. Имаше толкова много наранявания, че не знаех откъде да започна, просто се съсредоточих върху това да разпространявам магията си в гърдите му и да работя навън оттам. Но когато той не помръдна, започнах да се плаша.
– Гейб! – Разтърсих го, но той остана безжизнен в ръцете ми. – Гейбриъл Нокс! – Изкрещях, като го плеснах по бузата, но той все още не се събуждаше.
Продължих да го лекувам, да го слагам на камъните и да се надвесвам над него, като с едната си ръка притисках носа му и дишах право в устата му. Бях виждал тази гадост по смъртоносната телевизия и умът ми беше в пълна спирала, така че не можех да се сетя за нищо друго, което да опитам. Държах ръката си върху гърдите му, заливайки тялото му с толкова сила, колкото имах да дам, докато се опитвах да го излекувам по-бързо.
Събуди се, пич, събуди се.
Пръстите му изведнъж се впиха в косата ми, а аз продължих да дишам в устата му, като разбрах, че това работи.
– Елис – промърмори той срещу устните ми, после езикът му срещна моя и аз се разсмях гръмогласно, прегръщайки го до себе си, докато той се съвзе напълно.
– Леон – изхриптя той, докато изтласквах дъха от гърдите му, притискайки го в обятията си.
– Ти си жив – полуизплаках, като го държах и го галех по главата. – Спасих те.
– Ти ме целуна – изръмжа той.
– Това беше целувката на живота. – Облегнах се назад, оглеждайки окървавеното му лице, тъй като дъждът го удари и го отми.
– Какво? – Измърмори той, като се превиваше от раните си. Пуснах го, погледнах към счупените му крила и призовах последните си сили, за да довърша започнатото.
– Просто стой спокойно, ще те излекувам. Кълна се в това. – Притиснах ръцете си към крилата му, като си помислих, че сигурно се е опитал да излети от пътя, когато сградата е паднала. Зрението със сигурност не му беше помогнало да избегне това, но предположих, че тъй като група лунари го държаха на земята, не е имал голям избор, освен да поеме удара.
Данте прелетя над главите ни с оглушителен рев, изви се във въздуха и с изстрел от мълния, който прониза небето, разкъса на парчета един грифон.
– Райдър? – Изсумтя Гейбриъл, в гласа му се долавяше нотка на болка, а аз погледнах към него, докато в гърлото ми рязко се надигаше буца.
– Не знам – признах аз, без да мога да виждам отвъд огромната купчина тухли около нас.
– Не мога да видя нищо. Ами ако сме закъснели? – Опита се да помръдне Гейбриъл, но изстена, падайки отново, а аз притиснах ръка към рамото му, като го погледнах сериозно.
– Остани неподвижен – изисках аз. – Няма да отидеш никъде така. Ще те излекувам, а след това заедно ще намерим семейството си.
Гейбриъл ме гледаше как работя възможно най-бързо, за да излекувам изкривените му крила, и протегна ръка към рамото ми.
– Благодаря ти, Симба – въздъхна той.
Усмихнах му се леко, докато ме напускаше дъх на облекчение.
– Няма за какво, Зазу.
Назад към част 44 Напред към част 46