***
Останалата част от нощта беше мъглява за Кенеди. Тя прекара по-голямата част от времето в плач и седене, като си припомняше събитията от следобеда, повтаряше разговорите си с Истън и се чудеше как всичко е можело да бъде различно.
Накрая заспа, свита в леглото, обгърнала с ръце едно старо плюшено животно, което беше запазила от детството си. Сълзите по лицето ѝ изсъхнаха, но когато се събуди на сутринта, бузите ѝ все още бяха мокри, сякаш беше плакала насън. Не можеше да си спомни сънищата си, но в гърдите ѝ имаше меланхолично, тежко усещане.
Искаше ѝ се просто да отиде на работа и да бъде близо до Истън, дори ако сега всичко щеше да е различно. Да си далеч от него беше по-лошо, отколкото да си с него и той да я игнорира. Ако поне беше в офиса, имаше шанс нещо между тях да се отвори, да се промени.
И все пак той ѝ беше заповядал да си остане вкъщи, да си вземе ден, за да свикне с новата реалност, че ще бъдат просто шеф и служител, без никакви обвързващи условия или очаквания за нещо повече.
Кенеди откри, че мрази тази идея.
Нямаше какво да прави обаче, така че тя стана, взе душ, гримира се и се облече. Искаше да си изпрати послание, че независимо дали Истън я приема или не, тя все още е ценна.
Кенеди си сложи малко вода за разтворимо кафе.
Не след дълго, докато седеше и отпиваше от кафето си, на вратата се почука.
– Кой е? – Извика тя и се изправи. Сърцето ѝ мигновено заби по-бързо, надявайки се противно на надеждата, че това е Истън.
Но сърцето ѝ се сви, когато отговорът дойде през вратата.
– Здравей, Блейк е.
Тя се усмихна, разочарована от себе си, че не се е почувствала по-щастлива от посещението му.
Тя отвори вратата и той стоеше там, изглеждайки елегантно в панталон цвят каки, риза с копчета и вратовръзка.
– На път за работа? – Каза тя.
– Да, нямам много време – каза той. – Чух шум и реших да се отбия набързо. – Той изучи лицето ѝ. – Всичко наред ли е?
– Да – излъга тя. – Просто си взех личен ден, за да свърша някои неща тук.
– Чудех се дали не искаш да гледаш някой филм утре вечер. За моя сметка, разбира се – засмя се той.
Тя се поколеба достатъчно дълго, за да го накара да се притесни малко.
– С удоволствие – каза тя и се усмихна по-широко.
Той плъзна ръка през косата си.
– Сигурна ли си в това?
– Да, наистина съм. Би било страхотно да отида на кино с теб.
– Добре. – Той сякаш искаше да каже нещо друго, но после се замисли.
– Ами, трябва да тръгвам за работа. Успех с… каквото и да правиш тук.
Тя се засмя.
– Ще се видим утре, Блейк.
Той си тръгна, а тя затвори вратата, опитвайки се да се убеди, че така е щастлива и по-добре.
Блейк е добър и мил човек. Така е по-добре. Наистина е така.
***
Кенеди изпълни обещанието си да приведе апартамента си във форма. Тя излезе и купи още мебели и малки декорации. Успя да го направи, като си откри нова разплащателна карта, което беше малко нелепо, но тя прецени, че е разумно предвид новата ѝ заплата.
Вкъщи запали свещи, оправи още повече нещата и направи стаята по-светла и по-уютна.
В късния следобед вече се чувстваше малко по-добре от всичко. В края на краищата, за какво да се чувства зле?
Живееше в Ню Йорк, имаше работа, потенциален ухажор и цял нов живот, който се развиваше пред нея.
Да, имаше моменти, в които мислеше за Истън и за начина, по който ръката му можеше да привлече топлина към цялото ѝ тяло, можеше да я накара да пламне от удоволствие само от най-малкото докосване. Имаше нужда от това, но Кенеди реши, че има достатъчно самочувствие, за да не позволи на тази нужда да я погълне.
Ако Истън не я искаше повече, ако тя му създаваше твърде много проблеми, тогава тя прие решението му. Нямаше да си губи времето да тъгува по него.
Тъкмо когато тази нова реалност започна да се осъзнава, тя чу как телефонът ѝ звънна на плота. Кенеди погледна надолу и видя съобщение от Истън, а сърцето ѝ започна да бие в гърдите.
Напитки в къщата на Ред тази вечер. Бъди там, за да те взема след час.
Тя беше зашеметена. Беше предположила, че след всичко, което се беше случило, вече не е поканена в дома на Ред и Никол с Истън.
Не беше сигурна какво да му напише в отговор. Колебаеше се по телефона, чудейки се какво всъщност изобщо чувства.
Искаш да отидеш, кого заблуждаваш? Искала си да бъдеш около Никол и Ред – това беше цялата причина за всичко, което си направила. Това беше целият смисъл на това безумно пътуване.
И, нека си признаем, ти също така искаш да бъдеш с Истън. Няма да откажеш заради гордостта си. Това би било върхът на глупостта. Освен това това е чисто служебен повод, не е среща или нещо подобно.
С това всичко се изчерпа. Тя му отговори с професионален и кратък имейл, в който заявяваше, че ще бъде готова, когато той дойде да я вземе.
Секунда по-късно Кенеди беше в гардероба си и ровеше за перфектния тоалет. Трябваше да е секси, но не прекалено секси, и да накара Истън да я поиска отново. В същото време не искаше да обиди Ред или Никол – най-малко искаше това.
В крайна сметка избра да облече бяла дантелена коктейлна рокля със заоблено деколте (да не показва прекалено много деколте, но да показва достатъчно крака). Кенеди прекара остатъка от часа в гримиране и прическа. Когато приключи, Кенеди смяташе, че изглежда уверена, уравновесена и… готова. Готова за всичко.
Като се погледна в огледалото в банята, една мисъл мина през ума ѝ и просто си дойде на мястото.
Ти си готова за всичко. И тази вечер ще намериш начин да съобщиш на Истън за това.
Излизайки от банята, тя се учуди колко бързо са се променили приоритетите ѝ, откакто напусна Кеймбридж. Нима цялото това пътуване, цялото това начинание не беше свързано с това да ги намери? Никол и Ред? Намири начин да бъдете свързани, да участваш в живота им от безопасно разстояние?
Разбира се, тя искаше повече от това. Искаше много повече от това.
Но сега нещо се беше променило и тя беше станала по-малко загрижена за тях и повече за Истън Ратър. Истън, който нямаше нищо общо с нищо. Той беше грешка, изненада в последния момент.
Ето че мислеше почти само за него, докато по всичко личеше, че би трябвало да изскочи от кожата си от възможността да се озове в частния дом на Никол и Ред. Как, по дяволите, изобщо можеше да предвиди това?
Взимайки на рамо чантата си, Кенеди застана до вратата на апартамента си и зачака съобщението му.
Когато телефонът ѝ иззвъня, без дори да има нужда да погледне какво пише на него, тя отвори вратата и излезе в новия си живот.