Кейлин Мърфи е в беда.
Колата, която караше по магистрала I-95 малко след три сутринта, бе започнала да издава странни звуци, а лампичката за проверка на двигателя бе светнала в блестящо и паническо жълто.
– Не, не, не – изстена тя, свали крака си от газта и се опита да остави колата да продължи известно време, преди да натисне отново педала на газта. Сега колата се тресеше, вибрираше, сякаш някой беше решил да я превърне в пералня и да настрои цикъла на „центрифуга“.
Чуваше и стържещи звуци – и не можеше да си представи как тези звуци биха могли да бъдат просто мимолетно явление. Нещо се беше объркало много, много.
Кейлин не обичаше да се моли, но сега започна да се моли. Тя избута русата си коса от лицето, погледна се в огледалото за обратно виждане и я посрещнаха чифт широки, уплашени сини очи и блед тен.
По пътя нямаше никой друг – не беше виждала кола вероятно от половин час, когато мина покрай „Чарлтън Плаза“ преди няколко мили. Тогава имаше няколко камиона и няколко други самотни шофьори, но след това на тази тъмна и самотна магистрала беше само тя, фаровете се размазваха пред колата ѝ, докато тя отчаяно се опитваше да надвие болката и страха от това, което ѝ се беше случило само преди няколко часа.
Натискането на газта сякаш не правеше нищо друго, освен да предизвиква все по-силни звуци от автомобила ѝ, и затова Кейлин отново беше принудена да махне крака си от газта. Беше свалила токчетата си и шофираше боса. Носеше същата пола, която беше носила цяла вечер – тази, която беше твърде къса и я караше да се чувства неудобно от това колко много крака разкриваше – и сега тя беше разкъсана, съвсем малко.
Поглеждайки с ъгълчето на окото си към разкъсаната пола, тя се върна към спомени, които се опитваше да забрави. За момент Кейлин затвори плътно очи и разтърси глава, опитвайки се да накара съзнанието си да се проясни и да се съсредоточи върху настоящето.
Едното ѝ коляно беше одраскано и я болеше.
Горнището ѝ с ниско деколте беше разтегнато и деформирано от тегленето и дърпането. Но нито едно от тези неща не притесняваше Кейлин толкова, колкото болката в стомаха и паренето между бедрата.
Тя прехапа устни, искаше да изкрещи. Очите ѝ започнаха да се пълнят със сълзи, заради които пътят пред нея се удвояваше и утрояваше в зрителното ѝ поле.
Защо това се случваше точно сега, на всичкото отгоре? Защо и нейната глупава кола я беше предала?
Тя удари волана с дланта си.
Колата заскърца и заскърца по-силно от всякога и тя беше принудена бавно да отбие встрани. Докато го правеше, звукът от търкалящи се по чакъл и пръчки гуми и напомняше, че освен звуците от самоунищожаващата се кола, по това време на нощта магистралата е почти напълно тиха.
Кейлин постави колата на паркинг, изгаси борещия се двигател и грабна чантата си. Всичко, което беше взела със себе си за пътуването, беше една малка чанта за нощувка с няколко дрехи и други неща от първа необходимост, нахвърляни набързо вътре.
От горната част на чантата ѝ стърчеше картичката, която ѝ беше дала безумната идея за това пътуване. „Поздрави от Флорида“ все още се виждаше в горния край на картичката.
Тя извади картичката от чантата си и я хвърли на пътническата седалка, докато ровеше в чантата и вземаше мобилния си телефон. Трябваше да се обади за помощ – не на „Трипъл А“, тъй като не разполагаше с него.
Може би такси… но това щеше да е прекалено скъпо за невероятно ограничения ѝ бюджет.
Истината беше, че нямаше на кого да се обади.
Със сигурност не и на родителите си. Как би могла да обясни факта, че е напуснала общежитието посред нощ и сега е на път за Флорида?
Съжалявам, мамо, но можеш ли да изпратиш някой да ме вземе? Счупи ми се колата на път за щата. О, и между другото, съжалявам за факта, че планирам да напусна и да проваля първата година в колежа. Просто имах нужда да избягам от всичко това.
Разбира се, това би свършило работа.
Но сега трябваше да се справи с друг проблем, а именно с факта, че не получаваше никакъв сигнал на телефона си. Буквално пишеше, че няма услуга. Не става дума и за един бар – нямаше никакъв бар, което означаваше, че можеше и да няма телефон изобщо.
А навън беше много, много тъмно. От двете страни на широката междущатска магистрала имаше само гори и още гори, докъдето стигаше погледът.
Сърцето ѝ биеше бързо. Особено след нощта, която беше преживяла. Ужасът, който бе изпитала преди броени часове, още дори не бе помръкнал – просто бе успяла да изтласка мислите и спомените от главата си. Но сега, когато спря да се движи, миговете от по-ранната част на нощта се върнаха към нея. Нахлуваха в съзнанието ѝ.
Джейсън се усмихва.
Миризмата на пица с пеперони на масичката за кафе.
Собственият ѝ глас, сякаш от разстояние, крещи.
Кейлин изведнъж отвори вратата на колата и се препъна, падайки в аварийната лента, чантата ѝ се удари в асфалта, докато ръцете и коленете ѝ се удариха в земята, изпращайки болки в дланите и нагоре по краката ѝ.
Сега тя плачеше, ридаеше. В далечината се чу звук от приближаващ се двигател, а след това фаровете озариха възвишението. Те идваха към нея.
Кейлин се изправи, взе чантата и телефона си и се отдръпна от пътя, докато насрещният автомобил се движеше към нея. След малко щеше да мине покрай нея.
Искаше ли да бъде видяна?
Зависи от кого. Навън тя беше лесна плячка и колкото и лошо да беше положението по-рано вечерта, нервите ѝ подсказваха, че нещата могат да се влошат.
Ако някой неподходящ човек спре и види самотно момиче, облечено оскъдно, без средства за придвижване и без мобилна връзка посред нощ, на безлюден път…
Фаровете принадлежаха на голям камион. Докато се приближаваше, камионът сякаш забави почти незабележимо скоростта си. Кейлин се сви назад, задните ѝ части се удариха във вратата на колата, когато камионът профуча покрай нея, изпращайки вълна от вятър и изгорели газове навън.
После го нямаше и тя видя как в далечината за кратко светнаха аварийните светлини, преди да изчезне зад следващото възвишение.
Нощта отново беше тъмна и тиха.
Кейлин погледна надолу към телефона си. Все още нямаше връзка, а и батерията беше изтощена.
Тя започна да се отдалечава от колата, за да види дали няма да получи някаква барова връзка малко по-надолу по пътя. Но нищо не се промени.
Беше в безизходица и не знаеше на кого да се обади, дори и да имаше услуга на телефона си.
Какво следваше? Да спи край пътя до сутринта и след това да пътува на автостоп до следващата спирка? Да използва оскъдните си средства, за да се върне с влак до Бостън, да свие опашката си и на следващия ден да се върне в училище, сякаш нищо не се е случило?
В съзнанието ѝ се появи образът на усмихнатия Джейсън, сякаш поставен там от някаква тъмна магия. Тя го прогони с воля.
Не. Нямаше да се върне в училище след случилото се тази вечер.
Щеше да отиде във Флорида, дори ако трябваше да извърви остатъка от пътя пеша.
Кейлин се върна до колата и се качи вътре. Грабна ключовете, а на лицето ѝ се изписа решителност, докато стискаше зъби. Вкарвайки ключа в запалването и завъртайки, тя още веднъж се помоли за помощ. Само ме оставете да измина няколко мили до следващия изход – помисли си тя. Ще сляза и ще намеря хотел – една денонощна бензиностанция. Нещо.
Двигателят се завъртя, но в момента, в който тя се опита да потегли отново, скърцането и оплакването от двигателя бяха толкова силни, че Кейлин действително се чудеше дали колата няма да се взриви. Тя не знаеше нищо за автомобилите, така че в този момент почти всичко ѝ се струваше възможно.
Тя отново изключи колата и въздъхна дълбоко. Беше свършило. Трябваше да признае, че глупавият ѝ план се беше провалил още преди да е започнал. Щеше да изчака няколко часа, докато изгрее слънцето, щеше да сигнализира на някоя преминаваща кола и скоро щеше да се върне в Бостън и всички гадости, които идваха с него.
Стомахът ѝ се изпълни с ужас. Тя отвори вратата на колата и излезе, тръгна прегърбена към тревата но корема и я заболя жестоко.
Стори ѝ се, че по-скоро би умряла, отколкото да се върне.
Никога нямаше да се върне. Никога.
Лъч светлина я удари в очите и тя примижа, тъй като още един чифт фарове се изкачи по възвишението и се насочи към нея. Сърцето ѝ отново започна да бие, когато фаровете се приближиха.
Този път това не беше камион, а джип, който се движеше по пътя ѝ с обезпокоителна скорост.
По някаква причина този път тя наистина искаше колата да спре. Е, това не беше съвсем вярно. Тя искаше да спре, но също така беше ужасно уплашена. Може би щеше да извади късмет и вътре щеше да има приятна възрастна двойка. Някой, който да е в безопасност и да не представлява заплаха.
Или може би този джип щеше да мине без да я погледне, по същия начин, по който камионът беше минал неотдавна.